АПРИЛСКА ЛИТЕРАТУРНА ДИСКУСИЯ 2016 г.
ПОЕЗИЯ — ДОКЛАД ОТ ДИМИТЪР ХРИСТОВ
Българската поезия преодолява кризата
Димитър Христов
Четенето на поезия е моя страст, свързана с духовния и емоционалния глад на днешния човек в технократското електронно и глобално време. Тази моя страст е разпалвана от жаждата да откривам лирически събеседници – рицари и амазонки на мерената реч, да поглеждам на света и на себе си с техните очила, да разпознавам дарбата и да се гневя на посредствеността.
Не без колебания приех да изчета и анализирам тенденции и стилове в голяма част от поетическата продукция за 2015 година. Първите ми опасения бяха, че ще се наложи да чета и книги, които са слаби и без литературни достойнства. Знам, че всеки, който има пари, може да отпечата писанията си и често пъти в този нередактиран наплив от автори талантливите имена потъват, загубват се, а на повърхността изплуват досадни бърборковци, осигурили си достъп до медиите и виртуална слава в отделни сайтове и приятелски кръгове.
Постарах се да не се влияя от други фактори, а само от качествата на съответните автори и книги. След като прочетох внимателно предоставените от книгоиздателите и авторите издания, мога категорично да заявя, че БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ ИЗЛИЗА С ДОСТОЙНСТВО ОТ КРИЗАТА НА БЕЗПОЧВЕНИТЕ ЕКСПЕРИМЕНТИ и върви към нови висоти в претворяването на съвремието, в майсторското владеене и усъвършенстване на поетическите форми и спецификата на лирическия метаезик. Това мое твърдение не произлиза само от проследяването на литературния процес у нас, но и в резултат на сериозни търсения и паралели с другите славянски поезии, както и с постиженията на новите имена в редица чуждестранни литератури.
В края на миналия век и в началото на този забелязахме сериозните усилия на по-младото поколение да експериментира. Но сякаш този стремеж не бе продиктуван от дълбоки нови естетически потребности на читателите, а по-скоро от желанието да бъдеш различен. Дори се забелязаха тенденции на нихилизъм и подценяване на традициите и постигнатото от поколения творци през предходните десетилетия. За това няма никакво оправдание. Под лозунга за деидеологизация, бе извършено и продължава да се върши ампутиране на живи и изконни тенденции, автори и творби от красивото тяло и многопластовото наследство на родната поетическа реалност. Ще подчертая – РЕАЛНОСТ, А НЕ ВИРТУАЛНОСТ! Ни най-малко не противопоставям хартиените и електронните носители на информация. По-скоро искам да подскажа, че опитът да се пренебрегне предходното развитие е пречка за последващо надграждане. Защото приемствеността е естественият път за съхранение и развитие на всяка култура. Защото грубите политически и естетически манипулации се оказват все по-безпочвени и отново иде ред на безпристрастната и вярна оценка, която утвърждава именно онези явления, които не робуват на чужди модели и нови политически догми, на велможи и финансови магнати, на псевдолидери и псевдоинтелектуалци. За съжаление, именно от посоката на извънлитературните стимули и амбиции дойде дехуманизацията и деградацията в художествено отношение на част от българското литературно пространство и за това имат вина немалко, продажни или не, литератори, които много добре разбират цялата тази сложна и пагубна игра, за сметка на националната самобитност на литературата и културата ни.
Оттласкването от едни грешки може да доведе до още по-големи грешки, но струва ми се, вече до втръсване изстрадваме този етап и навлизаме в по-зряла и в по-добра фаза на развитие.
Очевидно, разграждането, ДЕМОНТАЖЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА НЕ МОЖА НАПЪЛНО ДА БЪДЕ ИЗВЪРШЕН (да се случи, както обичат да казват неговите инициатори и случватели) за разлика от организираните разпадни процеси в икономиката и в други сфери на обществото. И без да подценявам проблемите в Съюза на българските писатели и атаките срещу него и негови членове през последните 27 години, мога да кажа, че именно СБП е стожерът на българската литература и отстоява нейните естетически, родолюбиви и хуманистични традиции, както и плодотворните творчески експерименти, които действително надграждат основата на нашата словесност. Именно Съюзът на българските писатели през тези години дава пример за плурализъм и духовен стоицизъм и е готов да работи с всеки, който следва тази нравственост и това гражданско поведение.
Споделеното до тук определя и моят подход към поетическата продукция на 2015 година. Радостно е, че има истински скок на развитие в цялостния художествен процес, продиктуван от сериозните индивидуални постижения. Ако вземем само книгите с избрани стихове на автори като Никола Инджов – „Вятърничав скитник“, Борислав Геронтиев – „Моята антология“, Боян Ангелов – „Далнина“, Велин Георгиев – „Знак“, Христо Ганов – „Белези“, Димитър Горсов – „Тишини и сенки“, Петър Василев – „Наследство“, Деньо Денев – „Сол, вода и звезди“, Павлина Стаменова – „Звезден кръстопът“, Тенко Тенев – „И винаги ще има обич“, Станислав Пенев – „Аз пиша по вълните“ ще видим в тяхното съставителство един нов прочит „на самия себе си“, едно ново усещане за стойностното и онова, което издържа проверката на времето. Тези книги не са само равносметка на извървяния път и поднасяне на най-доброто. Те са значим етап от развитието на авторите, от присъствието им в литературата и подсказват градацията на тяхното художествено съзряване. Всеки от тези творци има и ярко личностно присъствие не само в литературните среди, но и в по-широкия мащаб на националната ни култура. Това са творци, надмогнали херметизма с неизменния позитивен обществен резонанс на своето творчество, с умението си да градят мостове от литературата към другите изкуства, към образованието и медиите, към регионалната специфика и националния характер.
Не мога да скрия удовлетворението си, че над 70% от предоставените от издателствата книги от поетическата продукция за 2015 година са на сериозна висота и са белег за дарба, ерудиция и физиономичност. Струва ми се, че преди десетина години съотношението беше обратното. А сега немалко от книгите с нови стихове съдържат теми и идеи, които вълнуват читателите и предизвикват сериозни размисли както за делничните ни тревоги, така и за красотата на човешките отношения. Преосмислянето и пресъздаването на познати мотиви и герои минава през горнилото на една остра сетивност за интимния свят на човека и за социалните противоречия на общество в дълбока духовна и материална криза. Несъмнено в литературата ни изкристализира ново равнище на творческо и социално самосъзнание, реагиращо остро на нравственото падение и духовното обезличаване на индивида, на ширещите се заблуди в масовата култура и в поразеното от агресията на пошлостта съзнание. Късата памет, конфликтите между поколенията, между минало и настояще, между града и селото; драмата на гурбетчиите, безработицата, кошмарите на пропастта между бедни и богати, ерозията в междуличностните отношения, отровената природа и красота и още много други болезнени теми са вцентъра на творческия процес у автори с ярки лирически творби. Бих откроил книгите „В прозореца ми вечерта поглежда“ на Драгомир Шопов, „Баснописецът“ на Атанас Звездинов, „Вечно подранил“ на Георги Константинов, „Четирилистни иронии“ на Димитър Милов, „Нищо“ на Георги Борисов, „Бермудският двуъгълник“ на Ивайло Диманов, Светогорските стихотворения на Николай Милчев, „Стряха от сънища“ на Васил Аврамов, „Интензивно отделение“ на Георги Драмбозов, „Устие“ на Иван Гранитски, „Съжителство с ХХІ-ви век“ на Димитър Златев, „Лъч от обич“ на Йордан Атанасов, „Отражения“ на Кънчо Великов, „Акорд за поглед и безпътни мачти“ на Красимир Чернев, двете книги на Димитър Васин „Някога, когато дойда…“ и „Изкупление“, „Завръщане в Дряново“ на Николай Димков, „Обещах да те намеря“ на Любомир Чернев.
Ако до тук в книгите с нови творби не споменавам стихосбирка на поетеса, то е, не защото не съм харесал такава, а точно обратното искам да акцентирам специално на тях. Възхитен съм от поетическото майсторство, от емоционалния и мисловния потенциал в книгите на Светлана Йонкова – „Тиквени каляски“, Ели Видева – „Проекции върху сферичната природа“, Милка Пиналска – „Правопис на мълчанието“, Стоянка Митева-Балева – „Невъзможна среща“, Илеана Стоянова – „Дъждовден“, Рада Добриянова – „Сънобер“, Виктория Иванова – „Белег от друг живот“. Авторки с много различен стил и с успешно реализирани творчески възможности. Техните стихове носят органиката на женското начало, но и силата на овладяната емоция, на житейската мъдрост и прелест. Задавам си въпроса, защо ли тези авторки не са така популярни както неспоменати от мен авторки, които до втръсване ни занимават със себе си и своите деформирани и деформиращи литературни аспирации в медиите и в Интернет. Това ме кара да мисля, че сме оставили самозванците да си развяват байрака, да провалят имунната система на българската поезия, да си раздават един друг награди и да се хвалят. Крайно време е не само с талант и с пример за скромност да се опълчим срещу подмяната на литературните ценности, преди графоманите да изместят класиците и сериозните автори в учебниците и в медийното пространство.
Надявам се, че няма да бъда обвинен за острия си тон, но когато се отричат и забравят големи български автори и творби или цели поколения творци, мълчанието е пагубно. След като справедливо бяха реабилитирани творци и творби от първата половина на ХХ век, сега се налага да реабилитираме автори и произведения от втората половина на миналия век. Опитът едните да се противопоставят на другите не доведе до нищо положително в културата ни. Нека истината да не бъде с политическа окраска, а да е подчинена на добрия естетически вкус и на безпристрастната оценка не на пазара, а на критериите на образованата читателска аудитория и неподкупните специалисти.
2015 година е изключително плодовита за българската поезия. Имаме възможност да се наслаждаваме на книги-постижения за своите автори, сред които са „Дишах дълбоко“ на Димитър Стефанов, „Зрак“ на Румен Стоянов, „Отвесна есен“ на Иван Енчев, „Виа Понтика и кръстопътни души“ на Лили Качова, „Руска тройка“ на Александър Михайлов, „Шифърът на самотата“ на Веселка Колева, „Причастие“ на Ангел Кроснев, „Невидим благослов“ на Стоянка Боянова, „Винт в квинтесенция“ на Неделчо Ганев, „Златноесенни огньове“ на Орфей Петков, „Изгорени писма“ на Петър Краевски, „Изгорели сълзи“ на Мария В. Николова, „Вечна жажда“ на Павлина Павлова, „Мисли за мен като любов“ на Лина Борджиева, „Пеперуда в дъжда“ на Емилия Скарлатова, „Целувка от сълза“ на Цецка Тодорова. Вероятно има и други, но аз се спирам най-вече на предоставените на Съюза на българските писатели издания от самите книгоиздатели. И това е достатъчно, за да се затвърди убеждението ми, че по своя трънлив път поезията ни разкрива нови хоризонти и недостигани дълбини, че тя е кардиограма на сложното ни време и продължава мисията на големите ни предшественици-ваятели на мерената реч.
Богатата палитра на съвременната българска поезия припомня, че в години на икономически и духовен упадък, на нравствена и социална криза Поезията не бяга от действителността и острите противоречия, а е в дръзка полемика, в двубой с ретроградното, с уродливото и бездуховното. Освен, че са с висока нравственост и всеотдайност към литературата, поетите днес са сред най-онеправданите слоеве на обществото. Творческият им труд е жестоко подценен, гражданската им доблест е трън в очите на управляващите. Но нали това е достойният пример за подражание и за себеуважение.
Ето защо криза в българската поезия няма.
Не бива да се оправдаваме, че метрически и смислово голямата поезия е труднопреводима и труднодостигаща до големите културни столици и награди, въпреки възможностите за творчески обмен в Европейския съюз и в глобалния свят, въпреки големите български общности по всички континенти. А сякаш по-често се случва някой посредствен автор да получи чуждестранна награда, защото елементарните му драсканици са по-лесни за превод… В такива случаи подсрочникът не се нуждае от художествена интерпретация…
Това е повод да положим още усилия за отстояване на авторитета и популяризиране на високото равнище на българската поезия у нас и в чужбина, да стимулираме добрите преводачи-българисти и да не се подценяваме.
След прочетеното и казаното до тук, не ме тревожи състоянието на българската поезия днес, а подмяната й със съмнителни и продължаващи опити да я облекат в чужди дрехи и да я накарат да се кланя на измислени кумири. Това се „случва“ в университетски и в академични проекти и програми, прокрадва се нагло в учебниците и предизвиква недоволството ни. Искрено се надявам, че и четящите българи няма да изневерят на изстрадания път на утвърждаване и надграждане на истинските ценности, защитавани с перо и сабя от големите ни творци.
Затова посвещавам тези свои разсъждения и безсъници на 140-годишнината от подвига и гибелта на поета и революционера Христо Ботев и на 150-годишнината от рождението на „жреца-воин“ Пенчо П. Славейков.
02.04.2016 г.
София Димитър Христов