Санде СТОЙЧЕВСКИ
ФEНИКСЪТ ОТ МИТИЧНОТО ЯТО
(„Тя пише“, Издателство „Диалог“, Скопие, 2025 )
Щом съм безкрайна,
все още има какво да се вземе.
Роза Боянова
И наистина има, може да се взема отново и отново от лирическите съкровищници на тази „безкрайна“ поетеса, и не просто неща, не каквито и да било неща, а всякакви избрани дарове, все искри и проблясъци от магията на приказките, но само ако човек вярва в тях, ако са сънувани, което е основното условие да бъдеш жител на това отвъдно царство. В онази област на отвъдното, в която самият текст, неговото фино лирично тяло, е изтъкано само от привидно крехки компоненти, от самата основа на тайнственото, на неуловимото, което обаче редовно и непрекъснато се разкрива като друго лице на същата природа на духовността.
Роза Боянова се обръща към посветените читатели с рядко срещана искреност, обещавайки им стихове и поеми, които са белязани с несъмнено чувство за дълговечност, но, парадоксално или не, тя в същото време ги информира и за природата на писането, на поезията, която е вложила в дълбоките си основи вграденото свойството на темпоралност, релативност и волатилност на лирическия отпечатък.
Читателят не бива да се тревожи от мисълта, че мирогледът на поетесата се опира на парадоксална основа, тъй като е от посветените ценители и тълкуватели на природата на поезията, отдавна разпознали не само ефекта, но и един от основните, ако не и централния постулат на лирическите текстове.
Тук нека си припомним поне убеждението на американския нов критик Клинт Брукс, който в есе на тема „Езикът на парадоксите“, и то още в самото начало, заявява: „Малцина биха приели твърдението, че езикът на поезията е език на парадоксите. Парадоксът е езикът на надхитрянето, труден, ясен, духовит…“
И все пак, в известен смисъл парадоксът е уместен и неизбежен в поезията. Истината на учения изисква език, очистен дори от най-малката следа от парадокс; и би могло да се каже, че истината, която поетът съобщава, може да бъде достигната единствено с помощта на парадокса.“ Поетеса от типа и от ранга на Роза Боянова не само познава и умее да използва ефектите и възможностите на парадокса, но много често това действие, тази фигура, действа в самия център на поетичната атмосфера, върху нея се крепят основната енергия и смисълът.
Ето един пример, който свидетелства за замайващия ефект, когато цялото стихотворение е напълно вплетено в магията на парадоксалното действие на лирическия Аз. А именно, след като открива смисъла, поетесата го изпраща да обиколи света с намерението да изпита неговата издръжливост и да го изложи на изкушения в най-различни ситуации и обстоятелства, а в заключителните строфи разиграва в голям мащаб парадоксалното действие, релативизиращо търсенето и свеждащо съществените проявления до чиста случайност, до луд късмет, почти до инцидент. Ето така:
Тогава ще се озърна
и ще прегърна първия човек на улицата.
– Ти си бил – ще му кажа –
смисълът на живота ми!
И по-нататък Боянова е наясно, че поезията, с цялата съвкупност от привидности, споделя съдбата на преходността, дори на най-съпротивляващите се участници в Сцената, и следователно е примирима с единствената ни утеха, с привидната съпротива, неизбежност и постоянство. Когато се задълбочава в тези пластове на стихотворенията на Боянова, ерудираният читател неизбежно се сеща за едно магическо произведение на Кафка, което само в няколко реда многократно води любопитния дух през великите, вечни въпроси, които са преследвали най-избраните умове от всички епохи и меридиани от незапомнени времена, а именно: що е то, какво е по своята природа самò по себе си, това, което се явява пред очите ни, откъде идва, защо е, и най-същественият въпрос за нас: какво сме и какви сме самите ние? Освен философите, отговори търсят и художници, поети, писатели и най-невинните мъдреци – децата. Стихотворенията на Боянова сякаш напомнят за онези три-четири изречения на Кафка, които ни водят към този магически ребус, към този лабиринт, пред който всяко наше мисловно усилие остава мрачно и тревожно.
И наистина, скъпа Роза, умна приятелко и смела поетесо: кои сме ние, какви сме, какво ни напомня нашата трайна позиция пред Великия Въпрос?
„Ние сме като дървета в снега. Те сякаш стоят леки и гладки и дори с най-малкия удар бихме могли да ги отблъснем. Не, не можем да направим това, защото са здраво закрепени за земята.“
Но?! Вярно ли е това?
„Но, виж, и това е само привидно.“, предупреждава поетесата, позовавайки се на великия романист Кафка, защото генетичният запис на всичко живо, а оттам и на привидно трайно вкоренените дървета, незаличимо е белязан с печата на темпоралността. А това, разбира се, означава, че всяка разлика в съпротивлението срещу ентропията може свободно да се пренебрегне, когато става въпрос за елементите, за материала, върху който ще решим да оставим записа. Четейки поезията на Боянова по този начин, в предишно есе се позовах на това нейно разбиране за трайността и нейната относителност, посочвайки, че „видната съвременна българска поетеса Роза Боянова е дала на една от стихосбирките си заглавието „Писано върху вода“, а едно от стихотворенията в книгата гласи:
Цял един живот
за няколко добри думи,
изсечени върху камък,
което насочва съзнанието, че е абсолютна илюзия нашето вярване в степента на устойчивост на нещата, които ни заобикалят, и е пълна заблуда, че сме надхитрили безмилостната ръка на природата.
Но нека продължим, нека дадем думата на поетесата, защото тя има още много неща красиво, умно и правдиво да каже, да изпее. В прекрасното стихотворение „Казано на вятъра“ тя заявява, напомня, уверява:
Всичко изречено е казано на Вятъра,
Всичко написано е букви върху Вода.
Тази мъдра поетеса внимава в детайлите, в нюансите, избира многословни движения, разиграва обичайните компоненти в стиховете и се опитва да подчертае допълнително наблюдението си върху природата на нещата, върху съдбата на лирическите писания в частност, като акцентира върху тези два стиха със специфичен стил, но също така и с главни букви в основните две, три съществителни имена, вятър и вода, като по този начин ги въвежда във висшата сфера на интерпретация, посочвайки продължението на тяхното действие чрез начина, по който ги подчертава като символи, въвежда ги в сиянието на фигуративното обръщение. Нека написаното не се забравя, нека трае колкото е необходимо, пише тя между редовете на стихотворението, нека потърсим „левите и десните значения“ там, „в тъмните водовъртежи и стръмните бързеи“, дори „на хлъзгавото дъно“ на лирическата писменост и реч. Относителността на Всичко е още по-присъстваща, по-всеобхватна, защото „Нищо не е такова, каквото изглежда“; в тази неукротена поезия светът понякога най-неочаквано ни разкрива своята тъмна, непроницаема страна, дори тази на собственото ни съществуване, изправяйки ни пред загадката на битието. Като застанали във витрина, поетесата ни изправя пред собствената ни непрозрачност, напомняйки ни по възхитителен начин да се опитаме да надникнем в най-скритите кътчета на нашата личност и човешка природа, като ни изправя лице в лице с нашата мистериозна двойнственост, с нашата енигматична вътрешност, която сякаш случайно стои до нас в отражението на витрината, понякога дори като въплъщение на жадуван и мечтан субект, от чието рамо отказваме да се отдръпнем. Ето това може поезията, това може да направи поезията на Роза Боянова.
Да постигне ефекти, в чието сияние читателят може да открие бездните на човешката, на собствената си тъмнина, да го преведе през онези духовни пейзажи, които понякога носят възхита, а понякога плашат. Поезията на Боянова не поема отговорност за нашия образ в собственото му отражение, тя само ни зове, убеждава ни и често с магията и енергията на лирическия призив дори ни принуждава да не откъсваме поглед от своя образ, отразен в нетленното огледало на витрината. Тя смело изповядва онова изначално намерение на битието да познае себе си и пише:
Бих искала да срещна някъде себе си –
с моето огледално аз
да поговорим, да се преоткрием.
Накрая, нека още веднъж припомним и по този начин да подчертаем: същността на тази лирика е съчетание на видимото и въображаемото, на материалната демонстрация, но и на отражението на тук и сега, на това, което наивно сме убедени, че ни е достъпно, осезаемо и подлежащо на тълкуване и дешифриране. Уникална в много отношения, поезията на Роза Боянова притежава качества, които ѝ позволяват да присъства, да бъде видима, но особено да бъде почувствана, въпреки че и двете определения са само привидно такива, каквито ни се струват на пръв поглед. В този смисъл особено характерно е нейното стихотворение с провокативното и алюзивно заглавие „Нищо не е такова, каквото изглежда“, което накратко засегнахме по-горе. Видяхме, че такава, флуидна и следователно по свой уникален, парадоксално устойчив начин и с качества на очевидна трайност, тази лирика на Боянова не се колебае да се укрепи върху най-невероятни основи и устои: тя може, наистина, да бъде написана на повърхността на морето или изречена на вятъра и, въпреки това да не бъде поставяна под въпрос. Ето как човек обича морето, изкушен от неговата възможна литературна приложимост: И чувам морето – шуми като хартия, върху която някой пише. След всичко това става ясно, че тази чиста лиричка преживява света като материал, като основа, върху която отпечатва текста.
Светът, с всичките си пищни и противоречиви качества, е излят в текста и по този начин укрепва своята пространствена поема. Следователно е възможно, следователно е единствено правилно и справедливо, за такава чиста препоръка към нашия читател да използваме следните самореферентни стихове:
Идват онези стихове,
от които въздухът изтръпва.
Може би и тук трябва да припомним факта, че поезията на Роза Боянова не е непозната на любознателната македонска публика, която все още се интересува от достойнствата на изкуството на лириката. Тя е участвала два пъти в Стружките поетични вечери и Карамановите срещи в Радовиш, както и с поне две книги с избрани стихотворения от впечатляващото ѝ творчество, представени от Бранко Цветковски преди няколко години в издателство „Макавей“ – Скопие. При един от тези случаи поетесата гостува в страната ни и имаше успешни изяви в Скопие и Охрид. За лиричното ѝ творчество говори македонската поетеса Весна Ацевска, която, наред с други неща, посочва съществените качества на нейното поетично писане. Според наблюденията ѝ това са преди всичко „еднородността на песента, нейната разпознаваемост като кондензирана динамична структура, с ясни и заоблени ритмични линии, с пулсиращи емоционални вълни, понякога дълбоко самореферентни и иронични, но винаги обгърнати от сияйна метафизична аура“.
Накрая, ето някои основни данни за поетесата:
Роза Боянова (6 март 1953 г., с. Раброво, Кулско, България) – видна българска поетеса и преводачка, културен деятел. Завършила е българска филология във Висшия педагогически институт в Шумен. Работи в сферата на културата и образованието. Живее и твори в Бургас, където е била председател на Сдружение Бургаска писателска общност и заместник-главен редактор на вестник „Автограф“, регионално месечно списание за литература и изкуство, издавано съвместно със Съюза на българските писатели. Тя е автор на над двадесет стихосбирки и публицистични книги, както и съставител на десетки книги с детски произведения от цялата страна. Нейните стихосбирки са публикувани на няколко езика. За дебютната си книга „Жадна вода“ печели наградата „Владимир Башев“. Носител е и на наградата „Иван Пейчев“ за лирика през 2007 година и на „Златен пегас“ за цялостно творчество.