Боян Ангелов
Добре е, че има поне един ден в годината, когато българските поети се чувстват господари на своите копнежи и укротители на носталгиите си. Добре е, че този ден е 1 октомври и тогава възкресяваме хайдушките копнения на Ботев и Яворов, безбрежните видения на Дебелянов и Лилиев, романтичните страдалчества на Смирненски и Вапцаров…
В този осиян от есенни багри ден си пожелаваме по-добри времена, в които поезията отново ще бъде на почит. Поезията, която облагородява, възвисява и не се подчинява на Хорациевите норми и канони. Поезията, която се е оттласнала от материалните вериги и свободно прелита през времето и през преградите на невидимите светове. Защото тя е възможност да беседваме и с живите, и с вече напусналите земния предел. Тя е златното сечение между истината и въображението, отправната точка на интуицията към инспирацията.
Древните възприемали поезията като дихание на душата, а хекзаметърът им свързвал епическите битки с мнемонистичните трепети. Платон, вдъхновявайки се от съвършенството на небесните тела, възпял идеалната хармония на космическата музика. А съвременникът му Тимотей прибавил към седемте струни на лирата още четири, за да бъдат овладяни по-наситено звуковите регистри на универсума.
Хилядолетие след хилядолетие поетите надграждат зидовете на своите копнежи и оставят съдбоносни следи в историята. Епохите се сменят, сменят се и поетичните моди. Несменяемо оставя единствено чувството за принадлежност към недосегаемата волност на представата за свобода. А свободата е повече от всичко!
Колеги български поети, нека си пожелаем през този ден и вдъхновение, и надежда, че трудът ни е труд възвишен и необходим. И неподчиним пред никого и пред нищо!
Честит Празник на Поезията!
Боян Ангелов
