Атанас ЗВЕЗДИНОВ

         Докато мислех, че българската книжна продукция за деца  става все по-оскъдна, защото вътрешната потребност на авторите – най-важният, но вече единствен стимул за такова творчество, трудно може да се противопостави на агресивната, неблагоприятна среда, разбрах, че не е така. Започнах да срещам какви ли не самоиздадени книжки с опита да задържат вниманието на детето. Трудна задача, защото детето постоянно е облъчвано от комерсиални телевизионни сериали с агресивни герои, обикновено с нечовешки лица, внушаващи несвойствени за нашата традиция морални постулати. Като добавим и електронните игри, които постоянно заместват в детското съзнание естествените, които имат същата насоченост, какво остава да очакваме за облика на подрастващия човек – утрешният гражданин. А и мобилните телефони, тези, от чийто екран то не откъсва очи… Къде остава книгата? Особено негативно е, че всичко това пречи на детето да се вглежда и наблюдава живия живот покрай него, да изгражда и развива въображението си, според своята избирателност. Наблюдението, което трябва да се възпитава и самовъзпитава…

А и съвременната книга за деца най-често е с оскъден текст, с красиви и примамливи цветни дрешки, но с чужди на традицията и духовните ни постижения  внушения. Ще кажете, че това е нормално в съвременния глобализиращ се свят. Или че аз изпитвам и внушавам носталгия по миналото. И едното и другото няма да са съвсем верни. Защото се издават покрай тези, макар и рядко, книги за деца от добри чуждестранни писатели.

Неведнъж съм подчертавал, че стойностните български автори за деца оредяват защото няма издания, в които да се печатат и да се изграждат, както бе преди, не ги стимулира нито радиото, нито телевизията, да не говорим за издателствата, вече частни, които, с малки изключения, не искат и да чуят за български автор, ако сам не заплати издаването си. Така е и с книгоразпространението, което е несистемно, отбягва талантливи български автори и се съсредоточава върху сигурно печелившото – тенденциозно озвученото или преизданията на отдавна познати и станали вече инерция образци.  И не на последно място, почти винаги няма никакво заплащане на писателския труд.  Но все пак, макар и оредели, на това благодатно и благотворно поле се трудят и съвременни български автори. Доказателство е и прегледът на разглежданата сега продукция.

Трябва обаче веднага да кажем, че дори и когато е предназначена за деца, поезията не е биберон. Тя не е заместител на истинското, не е илюзия, че детето се докосва до него. Че го има. От нея не се очаква да потече изкуствена храна. Нито пък тя да бъде само разтривалка на поникналите зъбки. Нито пък  приказката е само дрънкалка-залъгалка. Известно е, че поезията има огромно значение за развитието на детето – и като игра, и като образно виждане. Не можем и не бива да забравяме истината, че поезията е най-късият път за емоционалното опознаване на света. Детето запаметява по-лесно римуваните и ритмувани конструкции, харесва му играта на думи, то се учи чрез нея. А когато играта е съчетана и със смислов пълнеж, ефектът е пълен. Детето харесва остроумните творби, изградени с ярки образи, внезапните оригинални хрумвания, които приема като свои и им се радва. Всичко това кара душата на детето да покълва. Но тя покълва само ако творбите имат понятни и стойностни послания. Градивни, внушени, без да са дидактични. То не иска да слизаме до него с милозливи умалителни, а да го издигнем до себе си с подобаващо доверие. Именно моралът на творчеството изисква, когато пишем за деца, да не подменяме стойности. Да привлечеш и задържиш вниманието на детето е изключително майсторство. Затова малцина го постигат. Но това не се постига с поднасяне на познатото по познат начин, на очевидното, а на усилие да го представиш поновому. Тематиката може да бъде всякаква, но трябва да отчита нивото на развитие на рецепторите и интересите. Децата не се страхуват от нашите страхове, не проумяват смъртта, те се отнасят към света с любопитно доверие. И писателят е длъжен талантливо да го оправдае. А това означава отговорно отношение. Който не го проумява, не може да бъде писател за  деца.

Когато се пише за литературата за деца, трябва да се подходи само концептуално. Да се изяснят правилата, принципите, критериите. Да се очертае желателното и нежелателното, възможното и невъзможното. Защото преобладаващото мнение е, че за деца се пише много лесно, и всичко, което им се предложи, е допустимо. Затова едва ли не всеки обичащ децата опитва перото си тъкмо в тази литература. И тя се затлачва от несполучливи опити с големи претенции. В началото, преди да се е появила самооценката, е решаваща и ролята на критиката, която не трябва да убива, но и не трябва да приспива с незаслужени хвалебствия. Защото творчеството е въпрос на възможности, но и на усилия. Когато „критиката“ държи само да се хареса, и не анализира и не предлага, не е обективна, е особено опасна.

Писането за деца е призвание. Автори за деца могат да бъдат само които имат вътрешната нагласа да видят света през очите на детето. Затова мнозина проявяват напразни усилия. Необходимо условие е и вътрешната потребност. Детето усеща кое е родено от сърцето. Но и двете тези налични дадености не са достатъчни, ако я няма вътрешната отговорност. Съзнанието колко трудно е това творчество, и че наистина е творчество, а не дрънкалка на думи. Че степента на самоподготовка трябва да е на нивото на тази отговорност. Стремежът за равняване по образците и усилието да се постигнат (и надминат) задължително трябва да бъде осъзнат предварително, а това означава продължителен и многопосочен труд. И тъкмо тук се явява първият и може би най-големият проблем – лесното писане.

Най-опасно за литературата за деца е лесното писане. То е най-коварната пързалка. Докато се плъзнеш и ти е весело, докато се огледаш, тя се е стопила и няма нищо. Много-много автори се подвеждат по лесното писане. И най-вредни са не тези писания, в които веднага личи, че не струват. Най-вредни са онези, които на пръв поглед са прилични. Приятни за ухото, те повеждат с ритъма си, със случките си, но ако се замислиш, виждаш, че това го знаеш, че си го чувал. Че е от познато по-познато, не ти казва нищо ново. Подвеждат те сполуките тук-там. Но всичко друго е само констатации, без никакъв опит за оригинално решение. Не ти носи нито мисъл, нито образ, нито художествено внушение. И си казваш „Защо го чета?“ И „Защо да го чета на детето?“  Ето това е първото, което трябва да се запита писателят за деца: „Какво е новото, което казвам и както го казвам?“ Не се ли запита, какъв е смисълът!

И литературата за деца е във времето. В своето време. Тя трябва да му съответства. Съвременното дете не е онова от 19 век. То знае и може стократно повече. И за да му бъде нещо интересно, трябва да е съвременно. Като мисъл, като образна система, като усещане, като внушение. Не че не се радваме на класическите образци от онова време. Те са образци. Но са вече написани. И трябва да ги интерпретираме, или надскочим. Може да ги препрочита само изследователят. И тогава какво да кажем за книгите, които са под тях, много под тях, и задоволяват само авторски амбиции!

Сполучливите творби се подчиняват на тези правила, а образците ги усъвършенстват. И в литературната продукция на 2022 година има такива примери. За тях ще стане дума по-късно. Но сега сме длъжни да обърнем внимание на опасностите:

В разглежданата продукция се вглъбявам в книгата на Светла Велева „СЛЪНЧЕВИ УСМИВКИ“, за която важи всичко, казано по-горе. Лесно писане. Не че няма тук-там и добри попадения. Има няколко стихотворения, които са сполучливи: “На разходка“, „Зимна радост“, „Въртележка“. Но оставаш с впечатлението, че са случайни. Едно вярно чувство за ритъм, но никакъв усет за рима, и куп констативни повторения на познати от детството мелодийки – реминисценции на чуто и видяно. Нищо ново. Няма откривателство, няма органичност на творбата, обосновка на действия и състояния. Езикови пълнежи, привнесени, чужди на тъканта елементи, дидактични заключения, констатации, които сами по себе си не развиват детското съзнание. Поука, която трябва да произтича,  а не да се натрапва декларативно. Да не се леят по инерция произволни слова. Познатото, особено казано по познат начин,  не е нужно никому. Така е и със самоцелното, вмъкнато не на място.   Органична последователност. Не да се тръгва в една посока, а да се свършва съвсем в друга. Да не е: „Давай, пък каквото излезе! “Изкушавам се да цитирам, но ще е досадно.

И това не е само при нея. И утвърдени автори за деца като Славейко Чамурлийски в своята книга  „КУПИХ СИ ЗАХАРНО ПЕТЛЕ“, заедно с някои сполучливи стихотворения се е подвел да понижи своята себекритичност.  Който разработва интересна тематика, но е останал леко небрежен към римата, към подтекста и към оригиналната образност. Поддал се е на констативни решения, които доста често звучат познато.

В „ИМАМ СИ ДЕТЕЛИНКА“ Витка Витанова   се е постарала да защити и отстоява постигнатото досега, но на места автокритерият й е изневерил. Има интересни „хрумки“, но милозливият тон и умалителните, които нерядко използва и които не правят поезията за деца детска, не й правят добра услуга.  Напипва теми, намира ситуации, но не навсякъде е   успяла да се освободи от констатацията, от самоцелното решаване на творбата. Едва ли е уместно заедно да се представят и стихове и разказчета, но ако оценяваме качеството, „Дядовата цигулка“ е вълнуващо, сполучливо попадение.

Детското букварче  „ЗА РИБИТЕ И БУКВИТЕ“  На Джина Дундова- Панчева би могло повече да се разглежда като познавателно четиво, отколкото   като художествено, и като такова има своя принос. Подобна на него е и книгата на познатата с редица изяви детска писателка Катерина Кирянова  „БАБА, МАМА И АЗ“, която има своя семеен център   и особеното предназначение – да се възхити от внучката, и като такава е избрала и подходящите художествени средства. Кирянова е способен автор и ще очакваме от нея книги с по-широк тематичен обхват.

Подобна на нея е и книжката „ОКТОПОДЪТ РОКИ И ЕЛИЗА“, в прозаичен вариант, която определено има познавателно значение и е полезна, но впечатлява най-вече с илюстрациите си, отколкото с майсторството и художествеността на текста.

Необяснимо е присъствието на книжка като „ЧЯЧА МАРУ“, която освен че е сложноезична, няма и жанрова обосновка и трудно подлежи, ако изобщо се нуждае, на оценка.

„ФЕРМАТА НА  МЕТО“ от Бистра Ангелова-Янакиева, съставена от няколко случки, е добра заявка за сюжетни поемки. Съдържанието е сполука – интригуващо, познавателно, полезно. Авторката умее да задържи вниманието на детето, да го накара да се вживее в ситуацията, да очаква развитието й. Но по отношение на формата са необходими допълнителни осъзнати усилия. По-голямо внимание към римите, щом ще се римува, овладяване и разнообразяване на ритъма, за да не звучи монотонно, и нека се направи опит за типизирана обрисовка на образите. Което е трудно, но ще ги направи запомнящи се и живи. Добре е, ако може, да се обърне внимание и на характерната среда, в която се развива действието, да се обрисува с по-ярки средства, за да се добие необходимата атмосфера, в която героите биха били по-интересни.

Доказано е, че хвалебствената „критика“ не само не помага, но вреди, особено на младите автори, като ги заблуждава в себеоценката им, приспива тяхната самокритичност и търсачество, стремежът им за развитие и обогатяване и буквално ги хвърля в инерцията на лесното писане и себепогубване. Лесно казаните похвални думи не убеждават никого, особено когато не са подплатени с анализ, но вредата от тях е коварна, защото е напред във времето. Авторът осъзнава, че услугата не е услуга, едва когато е загубил много време.

В обсега на по-сериозните постижения са книги като: „ШАРЕНИ САПУНЕНИ БАЛОНИ“, приказки от Иванка Могилска.

Рядко изключение е добрият писател да не се е докоснал до приказния сюжет. Рано или късно той достига до него. А понякога и тръгва оттам. Не само защото приказните форми са особено, интригуващо представяне на действителността, уловка за читателя. Не само защото са мил, носталгичен спомен от детството. Приказката съдържа опосредстваната мъдрост на света и народа. Тя е жизнен опит, надежда, и затова – упование в бъдещето. За приказните жанрове може да се говори много, но тук ми се ще само да акцентирам, че пазейки духа на вековете, те крепят и духа на настоящето по един необясним напълно, но осезаем начин. И може би това е една от причините  (освен широката творческа свобода) писателите рано или късно да посегнат към приказния жанр. Особено трудна и ценна е съвременната приказка, която трябва да открие приказното в ежедневието. И да ни накара да го видим. Иванка Могилска е успяла. С много въображение и топлота е разказала уж познати, но приказно обагрени сюжети, които имат и своите подтекстови внушения. „Светът е такъв, какъвто поискаме да го видим. В тези 16 истории едно малко момче расте в свят на ежедневни чудеса“ –  пише на корицата. И, заинтригувани, ние потъваме в този свят, където ще ги търсим.

  „ВДЪН ПРОГЛЕДНИЯ МРАК“ ( Сказание за нощни птици) е  приказната книга на Виктор Самуилов, която е второ, преработено издание. В нея известният писател, и за деца, проявява отново умението си да впечатли малкия читател с изненадващи хрумвания и послания, като гледната му точка тук е „обратна на дневната“. Това обръща и действията, и смисъла, и внушенията…. Оригинален подход.

„ПРИКАЗКИ ЗА СТРАНАТА БУХТАРЛАНДИЯ“ е озаглавил първата си книга с приказки за деца този неуморим търсач Иван Гранитски. Безспорно успешна книга.

Нали всяко дете обича да пътува? Особено в чудновати, приказни страни, каквито дори не е могло да си представи? Въображението му го е водило в познатите, но непознатите са нещо друго – там не знаеш какво да очакваш и как да го възприемаш. Те са желаното ново откритие, каквато е и  страната Бухтарландия, в която ни кани сега авторът Иван Гранитски. Сънуваме или ни се случва? Това се питаме в най-добрите приказни истории. Така е и тук. В познатите страни, в които обикнатите герои са го привличали и удивлявали, читателят вече се е срещал с тях и ги познава. Но още не познава героите и приключенията от тази книга.  Малкият читател няма търпение да види как са се представили на литературния маратон новите непознати герои: кълвачът Гошко, и враната Сиси, под строгия поглед на бухалът-мъдрец  Чочко. И колко чудновати и прекрасни пък са сътворените от тях  герои от приказките и стихотворенията им: Буболечето и Синчецът, Ежко-Бежко, Бумбурунчо, кълвачите Пенчо и Данка, Лисичето, Славейчето и Розата, Врабчо и Крабчо, кученцето Тери, Пясъчко и Пясъчка, лилията Ния, бръмбарчето Жужко, бобърчето Борко, дори фантазните Въздухчо и Землянчо и колко още други…

Тези нови, непознати герои ще умножат приятелите на детето, което винаги се стреми към  приятели, и ще ги направят близки и обичани. Сами усещате отношението на автора към всички тях, които ни заобикалят в природата и правят с това книгата особено поучителна и полезна. Това са героите, а приключенията, които детето очаква, могат да започнат навсякъде – в морето, в небето, дори с надникването в едно горска хралупа. И още нещо – освен цветност, книгата има аромат. Той струи от всичко, което заобикаля създанията, а и от  авторовият порив и добронамереност.

Написана в най-добрите възможности на фантазната приказна традиция, обогатена със съвременното усещане и изискване на екологичните виждания за опазването на земните ни чудеса, книгата ни извисява до образци на детските любими писатели. Авторът сам са учудва на действията на своите герои, пуснал ги е да правят каквото си искат и ги наблюдава отстрани. Но те не са безотговорни. Всеки от тях обича природата, земята ни, и се стреми да опази висшите житейски ценности. Авторът ни привлича фантазно и занимателно да следим какво вършат те, и постепенно ни кара да осъзнаем, че ги обичаме, защото са добродетелни и добротворни.

Както в стиховете си за деца, така и тук, в приказките, погледът на Гранитски е детски, затова детето ще повярва на това, което се случва. Той кара детето да наблюдава и то навсякъде покрай себе си – и на земята, и в небето, и в морските глъбини и да осмисля видяното, да не остане само пасивен наблюдател, а по своята собствена природа – отначало с подражание, може би и да се опита да твори.

Интересното в подхода тук е, че свързващата нишка на отделните творби е литературното състезание на горските обитатели. По този начин освен единство на цялото произведение, Гранитски е постигнал и познавателен ефект, запознавайки по подходящ начин младите си читатели с елементите и особеностите на творчеството, на литературния процес. Пък и насочва погледа върху позабравени в последно време необходими културни дадености.

Всяка приказка и стихотворение си имат своята отделна смислова стойност и емоционален акцент, своята дискретно подсказана поука, а общият сюжет ги свързва в алегоричен калейдоскоп, в който се оглеждат човешки качества и недостатъци. По този начин авторът неусетно внушава на децата трайни ценности и добродетели.

Тази книга, с изброените нейни достойнства, убедително показва, че Гранитски трябва да продължи да пише и за деца.

Стихосбирката „СТИХЧЕТА ЗА МИШЧЕТА И ВЪРТОГЛАВИ КРАВИ“ от Петя Александрова убедително защитава високия професионализъм на своята авторка. Тя е известна отдавна с находчивите си и звънтящи стихотворения за най-малките, които носят дискретни послания. Стихотворения като:  „Загубанковци“, „Мууу от небето“, „Въртоглава   крава“, „Случка с мечок“, „Приятел“,  „Идея“, „Адрес“, „Защо само на мен?“ го потвърждават. Книгата е образец за единството на съдържание и полиграфия. Художничката Невена Ангелова успешно допълва идеите на авторката и книгата придобива качеството на органична творба от висока класа. Тя красиво опровергава книжките-бонбониери, в които има хубава опаковка, но съмнително съдържание.

Особено внимание заслужава стихосбирката „КОПРИВЕНИ ВЪЖЕНЦА“, представена от Рени Митева, сякаш извадена от старата ракла. С осъзнатия си усет за възкресяване на старината. С тънката си наблюдателност, и с атмосферата, с аромата на доскорошния селски бит. Веднага прави впечатление овладяната форма. Но като зачетеш съдържанието виждаш, че формата му съответства. Тя е само сполучлив носител на неочаквани поетични послания. Това са едни малки поемки, едно многословно, но овладяно сладкодумство, с усет за цветната дума, с аромата на миналото. Една едновременно патриархална и съвременна атмосфера, която не се схваща първоначално, но вълнува. Нежна, жизнерадостна образност, патинирана със старинен оттенък, която създава цялостно усещане, с познаване на селския живот, която свети от доброта и мил спомен. Владеене на сюжета, с почит и обич към земното, извисяващо се на места до приказност. Майсторство в обрисуване на природните картини, особено в „Разпалване на огънче“. Деликатно, ненатрапчиво навсякъде е втъкано познавателното за живота и бита с етнографска точност и възраждане на отмиращите прекрасни български думи. (Самият им речник накрая на книгата е забележителна ценност.) На места с хумористичен драматизъм и динамика. Типично детско и същевременно за всеки възрастен, в който живее детето – с прозирен майсторски рисунък. Авторско творчество с осезаеми корени в народното. С определено внимание и уважение към римите и владеене на ритъма. С умение за увлекателно повествование. И всичко това издържáно в цели 700 куплета. Седемстотин сполучливи куплета! Книга хем въздействаща като четиво, хем ценна като познание. Да се чудиш откъде сега е този усет към старината. Някой ще каже: „овехтяло“ А друг ще признае: „възродително“ и „възхитително“. Явно успехът се дължи и на това, че авторката живее и работи сред най-малките. Поздравявам за предговора му и Николай Ненов, редактора на книгата, който много точно и добронамерено я е представил.

Но нека се върнем в днешния ни ден. В новите условия, възникнали напоследък, лъскавите цветни книжки, почти без текст и съдържание, заливат пазара и привличат родителите. (Отделен въпрос е те книги ли са, или играчки.) Но това поставя един от основните проблеми за съответствието между текст и илюстрация, за съотношението и качеството им, за приноса на всеки от тях. И оттам – за мястото и ролята на писателя.  (Това се отнася пряко и за настоящия преглед.)

Нека си даваме сметка, че една от най-важните ни задачи е да не позволим да се принизява литературния вкус, верните естетически критерии, и кичът да наложи своето псевдоизкуство. Това е особено важна задача, когато работим за деца, които сега изграждат възгледите си за света и изкуството. Сега, когато пазарът дава възможност на по-силния и заможния, а не на по-добрия да тиражира широко вкуса си. И да разширяваме обществения прием на този професионален подход.

САТИРАТА НЕ Е ШИЛО БЕЗ ДУПЧИЛО

  (Размисли за хумора и сатирата 2022)

Какво е Шилото без дупчило?  Дръжка. Дръжка с претенции. Това е и сатирата, която не изпълнява своите функции. Която имитира себе си. Беше време, когато това й беше присъщо. Но сега не е нужно. Сега автоцензурата е излишна и сатирата трябва да бъде с дупчило. Хуморът гъделичка и разсмива, когато е находчив. А сатирата боде и буди. Има ли връзка между хумора и сатирата? Алеко я е доказал. Добре е, когато двете взаимно се допълват, според изискването на художествената идея. Но и когато едната от двете е сама, може сполучливо да върши своята работа.

Но да се върнем на хумора. Двата тома от около 600 страници на Сергей Бояджиев „САМ ДОЙДОХ“ и „ЗА КЬОПООЛУТО И ИЗКУФСТВОТО“ с подзаглавие „Носталгични писма-фейлетони от един български психиатър в Шотландия“ ме накараха сериозно да се замисля какво значи професионален писател. Този, който седи и мисли какво ОЩЕ да напише, или онзи, който не е писател, но не може ВЕЧЕ да не го напише. И не можах да си отговоря. Защото тези две книги, които изобщо не претендират за това, както авторът сам споделя на корицата: „На Джони Пенков му хрумна, че от тези мои отворени писма-разкази-есета-фейлетони-„философски“ пародии може да се получи книга…“ И се е получила. И са се получили. От този текстови уж „тюрлю-гювеч“ блика хумор, който заразява със своята естественост и непосредственост. Каквото да разказва в писмата и разказите си, дори в приложените тук-там стихове, Сергей Бояджиев буди радостна усмивка. Дали е за детството в София, за лекарската практика на много места по света, или за по-продължителния престой в Шотландия, всичко се чете с интерес, защото е написано с тънка наблюдателност, носи много познание, подтиква към размисъл, и… развеселява. (Нека не влизам в подробности, защото трябва почти да цитирам книгите.) А и езикът, и езикът…Има човекът дарба на разказвач. Е, господа писатели, да прочетем психиатъра…

Не случайно споменахме по-горе Алеко. Споделям възхитата в писмото на редактора Николай Табаков, че хрумването на автора Александър Йотов да опише буля Ганювица в книгата си „ИЗ ЗАПИСКИТЕ НА БУЛЯ ГАНЬОВИЦА“ (вдовицата на Ганьо Балкански) е златна мина. Блестяща като хрумване (вдовицата на Бай Ганьо да разказва за него), идеята е и художествено защитена. Голям кураж се иска да дописваш Алеко Константинов, но авторът категорично е успял. Докарал го е и на съответстващи на Алековите случки: и  в тази за чорбаджийницата, и за камилата, и за виенската сладкарница, и за мошеника Мирча, за разходката из Рим, за номера с ушите… с кучето на Вазов… и размишленията му за депутатството и партийните работи и за думата „капитал“, и навсякъде, където може, с препратки в съвремието ни, с нагласа и контранагласа на манталитета…  Макар и измислени, те са в духа на класѝка. Докарал го е и на обстановка, и на език – близко на това при Алеко, което си е постижение. И вграждането тук-там на елементи от класѝка го прави близък със стила му. Уцелил е, догодил е и женската приказка, близка до Алековата, но по женски. Всичко е добре измислено. И това, че звучи и смешно и тъжно и същевременно съвременно, също е успех. Рядкост е да влезеш в обувките на класик и да крачиш, без да се спънеш – да са ти по мярка. Разбира се, има какво да се препоръча за корекции и тук: това за Рим е несъразмерно широко, могло е и без „Офицеринът насилник“ и „Изповед“. И епилогът   би могъл да бъде в друга посока (едва ли е уместно да се намесват Сталин и Рокосовски), но успехът си е успех и трябва да му се отдаде дължимото.

Разказите в книгата на  Мира Папо  „ОТЕЦ КОНСТАНТИН СЕ БОРИ С ДЯВОЛА“ трудно могат да бъдат наречени хумористични. Те по-скоро могат да предизвикат усмивка, отколкото смях. Ситуациите в повечето случаи са сериозни и хумористичният заряд по-скоро е предпоставен, отколкото развит.  Създадени с добронамерена наблюдателност и съчувствие, те са по-скоро призив за една човешка подкрепа и разбиране, отколкото да разчитат на показна развлекателност. Още повече, че се развиват в стеснената среда на местно църковно общество, с малобройни герои и се изисква голямо писателско майсторство в този кръг да се развие значима художествена творба. И езикът на авторката не се отличава с особен колорит, така че от него да възникне хумористичният ефект. В тях преобладава топлотата на човешките отношения в ежедневието, а не ярките драматични ситуации, в които могат да се родят особени конфликти. Една четивна проза, без особен ефект.

Похвално е намерението на Росица Станева от Хасково да съхрани фолклорния анекдот от своя край. Явно, че той битува там с особена свежест. Особено за Сусамския поп. Но малката книжица „ГРЕШКИ СМЕШКИ“ е само заявката за едно такова намерение. Ще очакваме реализацията му, защото податките са обнадеждаващи. Тя иска да докаже, че „Тракийският хумор е не по-малко богат от шопския или габровския, пък и от трънския.“ И вярваме, че ще успее. Малката й книжка е оригинална багра в тазгодишната литературна продукция.

          Васил Сотиров е име, което отдавна се е наложило сред авторитетните хумористи и сатирици. Години, десетилетия наред, той ни радва с художествените си сполуки. Със злободневните си стихотворения, с гражданската си позиция, с политическото си жило, с находчивите си епиграми. И в новата си книга „ШЛЮПКИ ОТ ТИКВЕНИ СЕМКИ“ –  сборник с епиграми, той защитава името си на епиграмист от първата редица.  Цитирам:

УТОЧНЕНИЕ

При тези политически нрави,

за сведение на уважаемата публика,

с мръсници не се прави

чиста и свята република.

И ОТ ПТИЧИ ПОГЛЕД

Както и да погледна

и да не ми отърва:

надеждата умира последна,

но я погребват първа.

ПОД СУРДИНКА

В случая да няма ехо,

аз ще ви го кажа тихо:

„Как да свърши този преход,

щом за някои е приход?“

СКРЪБНА ВЕСТ

В проточилия се живот

това е поредната драма:

има такъв народ,

дето хич го няма!

И НА ДЕЦАТА Е ЯСНО

Голямата драма

на този чичко:

акъл няма,

а мисли за всичко!

ПЪЛНА ТРАГЕДИЯ

Егати и политика –

направо ни уби:

да си чешеш езика,

когато задникът те сърби!

ДА МУ ИМАМ ПРОБЛЕМИТЕ

Не можах да се развълнувам по същество.

Един приятел ми рече по телефона,

че не искал да слиза на мойто ниво…

И си седи на клона.

КЕФ ЛИ ЩЕ Е БЪДЕЩЕТО

Туй е

истина позната:

„Раят

не е за раята!“

МАЗОХИЗЪМ

Мазохист съм бе, братя,

и надавам вой:

Искам тъй да ме бие парата,

че да ме скъса от бой.

Но аз май се поувлякох от сполуките в тази книга, чието цитиране може да продължава и извън този доклад. Ясно е, че в нея не са само шлюпките, но и семките.

    Лозан Такев също е от утвърдените автори, които години наред воюват с неправдите и несполуките със своята гражданска позиция. Смело и безотказно бичуват обществените недъзи и се опитват да ни убедят, че ще се преборят за справедливостта. Сега той ни представя в два обемисти тома   „РЪКОПИС БЕЗ ДАВНОСТ“  своите събрани стихотворни и други творби. Неговата поезия с право може да се нарече сеизмограф на нашето време. Той бърза да реагира на всичко, което го е впечатлило – и в битов и в политически план. И винаги – политически актуално.

                                           Колко по-добре е всички дни

                                           да са дни за размисъл у нас!

                                           И да бъдем винаги встрани

                                           с вас от кандидатите за власт…

Не може да не се подчертае гражданската му смелост да назовава нещата и „героите“ с истинските им имена. В равносметката „Моите петилетки“ обглежда преживяното и с ирония, но и с болка, защото е хем минало, хем днешно. Може да се каже, че то е спомен за достойното и за достойните, които контрастират с днешния ден. Някъде опитваме да се засмеем, но не е смешно, защото слага пръст в раната. Сатирата му е безмилостна. Не се свени да припомни кой кой е. И къде е бил и къде е сега. Какви заглавия само: „Самоизчегъртване“, „Нахлуване“…За да стигне до заключението: Стига стари муцуни – и ваши, и наши. „Видях как едни комсомолци бяха назначени за милионери, после други станаха кредитни милионери, а трети станаха мутри и влязоха трайно във властта. Комунисти станаха капиталисти…“ Всички полагат усилие да забравят миналото си. Но ние сме очевидци. Къде е моралът? И с  всичко, което го е възмутило, сякаш пита: Какъв преход – от уж недоброто, но в какво?

                             И питаме какво остана

                             след тая чакана промяна!

                             Камбанария

                             без камбана…

И въпреки всичко авторът не е песимист и споделя: „Единствена алтернатива – да си човек от край до край!“ и „…и без давност е твоята вяра…“ Изкушавам се да цитирам всичко, което съм си отбелязал по страниците, но е невъзможно. Явно, трябва да се върви към обобщение. И да заключим, че и с „лозанките“, които са си негов патент, добавени към злободневните прозаични миниатюри, това са две силни книги, които ще останат огледало на нашето време.

Говорехме за дупчилото на шилото. Тук шилото си е с дупчило.

  „НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ“ (Хумористични редове). С това сполучливо, интригуващо заглавие е поднесъл книгата си „Избрано“ Анибал Радичев. Та кой няма да разгърне книга със заглавието „Не може да бъде“! Утвърденият поет е направил своя избор, но предполагам, че има още много достойни творби. Нека цитирам:

ПОДЛЕЦ                                                                    РЕНТИЕР

Голям подлец е Менделсон,                               Хапвам, пия и пея.

ако питаш мен. 

Написа марша сватбен той,

а умря ерген!..                                                      Бачка само плебея.

СЪВЕТ КЪМ ЧАКАЩИЯ

НА ОПАШКА                                                            ОБЯВА ЗА РАБОТА

Ако искаш да бъдеш на ред –

Нареди се отпред!                                                  Сладкарница търси  

                                                                                     една продавачка.

 НОВАТА   ТРОЯ                                                        Тя трябва да може

                                                                                     да пей и да бачка!

За да влязат във двора ни

даваме бонуси.                                                        (За сведение на  всички:

Нямат нужда данайците

вече от коня си.                                                      предпочитаме диабетички.)

Както и сполучливите стихотворения: „Чужденци“, „Мутри на село“, „Целувката“, „Любов по време на пандемия“ ,и особено „Анекдот“. От подборката се вижда, че поетът е както битово актуален, така и политически отзивчив. Могат да се приведат още редица цитати, но важното е да се отбележи, че авторът е защитил художественото си равнище. И така – посмяхме се, без да поплачем, защото сме оптимисти. Защото надеждата не е умряла, нито пък духът ни, който се съпротивлява от векове на всичко пошло, ретроградно, подло и несправедливо и неотменно ражда новите си и нови рицари. Такъв е животът.

32 120 зн.