Надя ПОПОВА

Направо не ми се вярва, че и Бойко Ламбовски навърши 60. За мен той си е все още оня вестоносец, който пробяга победния си маратон преди четвърт век и влезе с летящ старт в българската поезия. Слагам настрани всички сантименти от рода на този, например, че десетина години след мен завърши московския Литературен институт „Максим Горки“. Но все пак това не е без значение; така в американските и британските филми се припознават колежаните от  едно и също учебно заведение… Бойко обаче не е американофил, а франкофон. И човек с галантна закваска. Още от времето на софийската френска гимназия и на студентското приятелство с поетическата група на т.нар. „куртоазни маниеристи“ начело с Вадим Степанцов.

Обичам поезията му. Нещо повече – възхищавам й се. 7 поетически книги за 24 години, като последната засега – „Бране на думи“ – с избрани стихове, говори за доста голяма самовзискателност. През тези години на Бойко Ламбовски неусетно му побеля косата и най-вече брадата. Но и сега той си остава един белобрад палавник, готов да дърпа за опашката всеки прекалено академичен и застинал в царственото си самодоволство лъв.  Да го замерва или гъделичка с думи,  да го изправя на нокти или на задни лапи… Защото Бойко е Приятелят на сините лисици и поданик на Пеперудения Господ. И е още какво ли не… Вижте само заглавията на стихосбирките му: „Ален декаданс“, „Господ е началник на караула“, „Тежка картечница преди сън“…  В своето развитие, в разгръщането на поетическата си дарба, той мина през различни стилистики, но никога не ги сменяше, както се сменят дрехи – според модата. Всичко си е негов патент и отличителен белег. От стихотворенията, написани в класическа форма, където се долавят усвоени по свой, неповторим начин навеи от силната поезия на Борис Христов и Георги Борисов или дискретното влияние на Йосиф Бродски, когото блестящо преведе на български в началото на 90-те – до наглед хулиганските вариации на тема „шарко-парко“ – целия този градски жаргон,  пародийна смесица на високо и низко, иронично и трагично, тези своеобразни словесни „графити“ на конвулсивното ни време.

При Бойко всичко написано в мерена реч е „споделяне на метафизичен опит“. И в този смисъл бих сравнила творческия му метод с кредото, изразено от Пикасо: „Изобразявам света не такъв, какъвто го виждам, а такъв, какъвто го мисля.“ Споменавам Пикасо не случайно. Ще си позволя един паралел, макар и в рамките на различни видове изкуство. Също като големият художник модернист, един от създателите на кубизма – и  Бойко Ламбовски минава през своя класически, син, розов, декадентски, сюрреалистичен, шамански и какъв ли не още период, но си остава единен, разпознаваем. А по-често работи едновременно във всички тези стилистики, защото, казано на разговорен език – той знае и две и двеста.

Споменавам това, за да го противопоставя пак на другия тип поети, решили да скандализират обществения вкус единствено с попара от несръчно надробена „шарко-парковщина“… При които няма и не може да има иронична дистанция, защото фокусът, в който се събират очите им, най-често е собственият пъп. Нито метафизика, понеже хоризонтите им са прекалено „отелесени“. Същата пропаст разделя Бойко и от техния антипод, съчинителите, които той определя като „роби на баналното и мъченици на трафарета“.

Още преди настъпването на милениума поетът обяви „Бойкот на третото хилядолетие“. Това е заглавие на негово стихотворение, което той натъпка като самоделна бомба с пълнеж от  абсурдите на обобщеното ни съществуване, с несбъдванията на човека от всички времена и най-вече – от края на ХХ век. И го направи от една наистина взривна словесна маса. Защото, както бе написал още преди 20 години в програмното си стихотворение за това какво е и какво не е поезията (то е дълго и избирам само най-близките до собственото светоусещане определения):

 

ПОЕЗИЯТА Е

 

Божествен бунт срещу Бога

Поезията е заговор на словесни терористи

Поезията е шампионат по катастрофалност и безразсъдство

Поезията е скърцане на зъби, трън в челото, електрод в мозъка, змийски съсък в съня

Поезията е величествено нещастие

Поезията е перо от крило на къртица

Поезията е религия за падащи ангели и възземащи се бесове

Поезията е всичко, което имаш.

 

Създател и владетел на думи с висок карат, Бойко Ламбовски е за мен един истински Крез. Не завиждам, а му се радвам като на по-малък брат, който обаче според приказния ни фолклор, винаги е най-смелият, най-находчивият, късметлията. Въпреки козните на по-посредствените си братя знае и как да излезе от Долната на Горната земя, и как да убие Ламята, и как да получи царството заедно с най-красивата царкиня. Остани си все такъв, Бойко! И дано единственото фатално нещо в пътя ти на поет е рождената ти дата – петък, 13-ти!

незнайсти мартември 2010

 

 

P.S.

А ето че сега, на поредния незнайсти мартември (Й. Бродски – „Изотникъде с любов“), а по-точно, на поредния 13 март точно след 10 години,  се налага да повярвам, че Бойко Ламбовски навършва 60. Впрочем, числата не определят хоризонтите на неговата творческа природа. Макар  продуктивността му да е впечатляваща.  Когато беше на Христова възраст, в негов превод излязоха избраните стихотворения на Николай Гумильов, загинал с мъченическа смърт,  малко по-късно – споменатото вече, засега единствено „Избрано“ на нобелиста Бродски, сборникът със статии, есета и фейлетони „Глупак в подлеза на света“, да не говорим за неизброимите текстове в цялата гама на обществено-политическото, морално-етичното и културно битие от авторската му колонка във в. „Сега“. А косата и брадата му  вече са напълно побелели. Но знам, сигурна съм, че го очакват още много теми, които предстои да срещне не само в подлеза на света, а и да хване в полет в необозримото пространство над главите ни.

март 2020 г.

 

 

 

 

ПОРЕДНО ОСНОВАНИЕ ЗА ЛЮБОВТА

 

Не се отвързвай с пеещи очи,

не друсай свободата си зелена,

и като звяр безшумно не плачи

в полуопитомената вселена.

 

Не се отказвай само, а върви,

върви след любовта си като мечка,

забила през треви и синеви

в небесна и безизходна отсечка.

 

Поклащай многопатила снага

над улици и облаци опасни,

халката като кървава шега

облизвай над следите й неясни…

 

Върви след любовта си всеки ден,

и всеки час, и всеки век, защото

синджирът е напълно разрушен

в сакатата ръка на естеството.

 

И вече няма никакъв синджир,

и вече нямаш плътност, нито форма,

и светиш като някакъв пунктир

в сакатата глава на астронома.

 

БАЛАДА

 

Но аз

съм винаги по-добър

отколкото е необходимо.

И винаги по-лош,

отколкото е известно.

 

Моите острови

никой не ги е откривал.

Никой не ги е напускал

моите острови.

 

Моите бисери

никой не ги е пресметнал.

Никой не спира

да ниже моите бисери.

 

Моите жертви

никой не ги е разпънал.

Никой не им е

простил на моите жертви.

 

ОГЪН ЗА САЛАМАНДЪРА

 

Ти, гущер нелеп, черножълта гадина: кой те

наказа със славата, че огън не те лови?

Слузеста ти е дупката, муден ти е животът,

жалък е пътят ти между лугавите треви.

 

Ти, враг на голи охлюви и победител на червеи,

защо се вдърви пред мен – като леш?

Само страхът свири по нервите ти несъвършени.

Ритна ли, ще отхвръкнеш. Стъпя ли, ще умреш.

 

Навеждам се да потърся смешното ти безсмъртие.

Преобръщам те с пръчка… Безпомощно същество…

Дъждовник… Влечуго… Плюя няколко пъти

върху кожата ти отровна, без да зная защо.

 

И си тръгвам. Тръгвам си, а моята вяра тромаво

се изправя, раздвижва черножълти крачка

и пропълзява под шумата. Крача голям, огромен.

Гороломен вървя към смалилата се река.

 

Аз съм цар! Даже жабите усещат и се стаяват.

Даже камъните коленопреклонно слухтят.

Аз съм цар, но понеже мълчи цялата ми държава,

шепна на себе си, докато стъпките ми гърмят:

 

– Саламандър, саламандър, символ мой, вдъхновение,

Господ мой и Бог мой, призрак и същина!

Тоя, дето е казал, че не гориш, е мошеник.

Тоя, дето е проверил, е убиец и сатана!

 

Шепна си, а тъмнината като нова ера настъпва.

Спирам, вадя кибрит: черножълта ми е дланта.

Кой съм, защо стоя на пътя, на кръстопътя,

между сушата и водата, между огъня и смъртта?

 

ПРИЯТЕЛЯТ НА СИНИТЕ ЛИСИЦИ

 

Приятелят на сините лисици

живее сам за себе си. Възлиза

сега по хълма – вижте го, свирука

и носи седем върбови олтара.

Червена му е шапката, зелена

косата му, обувките му – жълти,

а предните му зъби са засмени.

Приятелят на сините лисици

танцува сам за себе си, подскача

на няколко крака, с лилави устни

надува дълга върбова пищялка,

а после по олтарите сервира

блюда за тях – за сините лисици.

Той всеки ден ги кани на обяд,

седи на хълма, чака ги, обаче

понеже те не идват, той заспива,

и някакви летящи каракуди

олтарите отмъкват дебнешком,

за да си правят с тях автомобил.

Щом се събуди, той заплаква силно:

разплаква се червената му шапка,

разплаква се косата му зелена,

разплакват се обувките му жълти,

а предните му зъби се спотирват

да изплетат олтари – още седем.

Но както вече се разбра, това е

труд безполезен, тъй като не помня

поне веднъж да съм видял тъдява

лисиците, или пък синьостта им.

Макар че – Господ знае – вероятно

той точно затова им е приятел,

и има име на почтен човек

от Върбовия хълм до месец март.