Воймир Асенов
(1939 г. – 2013 г.)
Поетът Воймир Асенов написа втората си белетристична книга – „Белегът на Нестор“, през 2010 г. За жалост ръкописът, редактиран и с предговор от Николай Петев (1951 г. – 2013 г.), се загуби някъде в диалога между фондация „Славяни“ и неизвестно кое издателство. Понеже ръкописите не горят, предоставям на вниманието на читателите на в. „Словото днес“ откъси от изначалния текст – такъв, какъвто го написа авторът в няколко тетрадки. Редактор съм дотолкова, доколкото намалих честата употреба на едно авторитарно местоимение, както и някои други тавтологични повторения. Ще кажа само, че белегът, знакът на Нестор не е единствено надпис върху камък, преди всичко е символ на вярата.
Третата мемоарна книга, написана през 2013 г., носи дългото заглавие „Отпреди „онзи“ списък. Догадки. Подир изгубения оригинал“. Посветена е на сина на Воймир Асенов – д-р Елмир Воймиров (1964 г. – 2019 г.) и на всички добротворци. Заедно с „Кръвта на пчелина“ (2009 г.) – книга за дълга към майката, рода и родния край, и „Белегът на Нестор“ – за Отечеството и Отеца, ще можем да ги обединим в трилогия. Стига двете неиздадени книги най-после да видят бял свят!
Сред десетките споменати имена на класици, колеги и приятели на Воймир Асенов, са тези на Веселин Андреев, Христо Фотев, Христофор Тзавелла, Никола Инджов, Иван Есенски, Христо Христов, Ивайло Балабанов, Хубен Стефанов. Другите сами ще се откриете!
Ирена Панкева
Из „Белегът на Нестор“
Воймир Асенов
Хорото на планините Пирин, Славянка, Беласица и Огражден се е завъртяло от памтивек край това богоугодно място. Причудливите пясъчни пирамиди на Мелник и околността внушават космическа красота и изпълват душата на човека с преклонение пред Божието мироздание. Над това място небето се отваря и напролет сред него се въртят други хора – щъркелови. Те обикалят, размахвайки черно-белите кръстове върху крилете на Възкресенските птици. Като вестоносци на отколешни мисли се стрелкат лястовичи ята, пикирайки ловко между вечнозелените запалени свещи на кипарисите, които горят все още тук-таме върху топлите пясъчни хълмове на южната природа.
Като в сън наяве и на мене ми се привижда… Привижда ми се какво ли не…
***
И аз, като част от човечеството, се замислих подобно на дядовазовия литературен герой Иванчо Йотата:
– Ами сега?! – рекох си загрижено. – Ами сега какво ще стане с ръкописите ми? За народа загуба велика! – повторих наум тревогата на предтечата си списувател и като се поуспокоих, мъдро заключих:
– То… и без това и сега никой не ме чете, но нейсе! Общата беда ще е и моя. Нали пиша за народа, джанъм! – усмихнах се на себе си и съвсем сериозно реших най-бързо да подредя закъснелите си житейски и творчески задачки.
Една вечер като от стара филмова лента се подредиха кадри от детството ми. Отново се видях петгодишен на пограничната гара Кулата. Бях се сгушил в скута на баба ми Ана, между релсите и под горящите вагони. Над нас пикираше самолет, бомбардираше и стреляше. Мама тичаше към нас, хванала за ръка ужасената ми сестра Ирина. Малко по-далеч от тях, във военна униформа, бе седнал баща ми Асен, който притискаше окървавения си крак. Баба закри с прегача си главата ми. Чух гръм от наблизо взривена бомба. Когато отново погледнах там, където седеше баща ми, нямаше никой…
Сякаш духът на баща ми укоризнено ми напомняше за себе си… Все по-често започнах да се питам нощем какво означават думите Баща и Отечество.
Защото да изгубиш родителите си е естествено, макар и непоправимо тъжно, но да изгубиш приятел е непростимо и трагично…
***
Някаква подсъзнателна логика, някакъв неизплатен дълг към баща ми ме е карал винаги да го свързвам с думата Отечество!
Ето защо не вярвах и днес не вярвам, че баща ми го няма… Той изчезна от детския ми поглед, просто изчезна сред взрива, сред пушека – като в лоша приказка, и аз си мислех, че е останал да се лекува в близкия Роженски манастир!..
***
Пред стълбите от двете страни като стражи стояха стройни кипариси. Манастирската лоза се беше увила по каменните стени и гредореда, а бръшлянът като патинирана златно-зелена ризница закриваше вратите на светата обител. Чувствах, че всичко ми е познато и близко, като че ли бях идвал много, много отдавна тук и сега се завръщах. Откъснах две твърди като оловни гранатки топчици от кипариса и подарих едното на моето Видело. И тримата се движехме из двора без да си говорим. Христо разклати клоните на отрупаната с плод безлистна стара смокиня, но нито една не се отрони. Над нас се сипеха лъчите на залязващото слънце, което светеше под такъв ъгъл, че позлатяваше всичко. Изведнъж погледът ми се спря на камък от основите на олтара на църквата. Лъч като показалец насочи погледа ми и ми се стори, че разчитам следния текст:
+ Аз бях Нестор IYI
Привидение или истина? Погалих с ръка камъка и почувствах издялания надпис. Като белег от стара рана върху камъка този надпис опари дланта ми…
***
Утре е Илинден.
Тази вечер свети Илия громоли с небесната си колесница нейде зад Витоша и не вали. Моето Видело може би вече се готви за сън във Владая, с нейните сънища… А аз се пренасям до Петрич и моля дядо Ильо за прошка и още повече за помощ… Предстои ми дълъг път – чак в Русия, по река Волга!
Повествованието ми е като шарената черга, която баба Ана постилаше като пътечка пред детското ми креватче. Аз нито веднъж не се спънах в нейните шарени напречни ленти, които бяха не препятствия, а стъпала към утрето в онова време – тогава.
Тогава за мен е ту вчера, ту преди много-много години, назад във времето, за да се върна пак във вчера. Мисля си, че разказвачът превръща историята в литература, ако успее да убеди четеца и слушателя в искреността и истинността на приказката. Тогава събитията и историята, с нейната трагедия и драма, минават през живота на хората като във филм, в който самите те са участници. Ако спътница в тази история е и любовта, то всичко се запомня…
***
Кога друг път, ако не сега!? Тогава е събирателно време. В моето „тогава“ се срещат миналото, настоящето и, може би, бъдещето.
Кога друг път, ако не в Годината на България в Русия и аз ще участвам в едно колкото реално, толкова и фантастично пътуване по вечната река Волга.
По време на десетденонощното ни пътуване моят събрат Николай Петев често ми казваше:
– Стига си зяпал и възкликвал, ами вземи и си води записки. Това е история. Гледай, че някои вече те изпреварват и се записват първи в нея…
Милият ми приятел както винаги се шегуваше със своя „печален хумор“, в който истината и сериозността на съжденията му биваха поднасяни на събеседника с приятна ирония…
***
В „Белегът на Нестор“ ще се проявяват белези, символи на нескрита от мен принадлежност и обич към славянството и старобългарската история. За мен това са белези на общочовешката цивилизация, маркирани от „белязаните атоми“ на Божия промисъл. Тези „белязани атоми“ се проявяват и ще се проявяват като светлина, като енергия за българския народ реално и поетично в атомната централа на българо-руското кръвообращение и като икономика, и като култура. Няма сила, която да попречи на този взаимен обмен!
Аз си мисля за съдбата на Отечеството и връзките ни със Славянството…
***
Ето я и моята „Антология на паметта“. Тя се отнася до хората на словото, с които имах и все още имам щастието да общувам. В библиотеката ми има много книги, които съм чел, но повече не прелиствам. Прелиствам само казано от хора, които будят паметта ми. Такива хора, наред с паметта за най-близките ми починали и някои родственици, са и родеещите се с представата ми за добродетелност, имена на хората, с които най-често съм делил залък и сол от „хляба наш насущний“ – СЛОВОТО!
Ако в самотата си съм шепнел „прости ми, Отче!“. Ако и сега търся прошка, то е чрез и от словото, с което пак произнасям: Прости ми, Отче!
В иконостаса на моята „Антология на паметта“ няма светци, а светоносци. Това са словоделци и строители на света на светлината, на света на познанието. Тук няма да срещнете имена на злодеи (злоделци), не че не ги помня, а защото те сами са се обрекли на забрава. Човек трябва да заработи с добродетелност паметта за себе си. Човек е жив, докато го помнят. А аз помня!
Но преди да изредя имената на моите добродетелни хора, ще препиша редактираната от мен молитва, която съчиних през месец май, когато бяхме с моето Видело и с приятеля Христо Христов в Роженския манастир, край Мелник.
Отечество, покръстващо Отечество
с гласа на този дъжд
над богомилския камъш
и дяволския мак…
Отечество – със всичките наречия
на тая вечна моя българска земя!
Отечество – наследство, разпокъсано
от кръстоносците на Ньойския погром.
Отечество – съзнание, възкръснало
върху руините на бащиния дом.
Отечество – нима отново те повлече
пороище от мътни тегоби и изпитни?
Поселници – сами в чужбините далечни,
децата ти сами се цанят в наши дни.
О, колко кръв родителска изтече
в отпор
на чуждия грабеж сред бащиния двор
и родния геран?!
Ах, Димчо – Дебеляново Отечество,
твърдино от Пирин и древния Балкан,
ливни от твоя облак гръм и мълния,
преобрази ни и ни прероди
с дъжда си осветен, за да покълне
пак чест и дълг да се роди –
синовен дълг,
изкупващ всички дългове,
които правят днес народа ни обречен.
О, Господи, Отецо мой – Отечество –
преобрази ни, да ни има като българи!
