Път, по който всичко, приличащо на любов е такова,
защото сме обречени на нея
Нашата душа е словесна. Нещо повече – Св. Константин-Кирил Философ е смятал, че слово и душа са едно и също нещо. Затова всеки е усещал понякога, че нещо спонтанно отвътре му се разкрива чрез думи и го води към неговата същност.
Но това особено много си личи при твореца, дори той му се оставя с доверие да потича, да се стича, да прелива в нещо, което не е типично негово. Да следва някакъв шеметен порив, който стига не точно там, където е очаквал. А след отливането му, се чуди, дали той му е дал живот.
Навярно, е така и при поетесата-писателка от града на липите Виолета Бончева.
И това е видно много повече от непредубедените очи на нейните читатели, защото, все пак, те са преди всичко наблюдатели на словесния поток, преминал през нея, а едва после и съпреживяващи тази мистика, но по свой начин.
И ето в този момент е истинската среща – „творец-читател”. В това дописване и разширяване на смислите, които са толкова, колкото са и хората по земята. Та, тогава, при това съ-сътворяване, дори се забелязват някои особено непреднамерени избухвания на думи, често нелогично свързани, но тъкмо поради това, носещи ефекта на мистично загадъчната, почти сюрреалистична красивост – такава, която дори те измъчва, заради своята непомерност и необяснимост. Както го преживява, признава и самата Вили в стиха „Слез, Господи” от новата й поетична книга „Подари ми цвете”.
А пак аз си признавам, че я четох няколко пъти за кратко време, за да се потопя изцяло в повличащия те в нея незнайно накъде, за моя радост, поток , за да мога да настигна нейната емоция, която, също като моята, търси бряг, подслон, бил той „Лозница” или „обител от пъстри листа”, но накрая пак те връща в твоя оазис, осмислен вече по един различен начин. Нали в това е смисълът на надграждането в литературата, в изкуството, изобщо.
И така, четейки стиховете на Вили Бончева, успях да се видя, да видя всички хора като обречени на надежда и на любов. Да встъпя в пътя, който води навътре – към отминалото, но и заминалото към вечността. Чак „до Другия живот, че и по-нататък”. Да се убедя за пореден път , че „роденото в сърцето е вечно” , защото само то е пощадено от зейналия срещу него мрак /”Оптимистично”/. Неслучайно, във Вечната книга се казва, че в него са всички извори на живота.
И точно това дава смисъл на всеки един миг, на всяко едно филизче на живота да зачева отново и отново /”Какво е пролет”/. И пак да зазвънява като „пролетен шемет и див необят”, дори и когато броди в „селения от паднали звезди”.
Това дава смисъла и на всяко чувство, сляло се с дъха, „на любов да прилича”, да расте като лавина и да превръща надеждата за ласка и топлина в пламъче на някакъв светлик /”Срещу дъжда”/. И огнената клада, и нейната „вълна от плам”, непрекъснато да растат в безбрежните предели на душата.
Нещо повече – за родената в сърцето вечност – минало и бъдеще се преплитат, сън и спомен стават едно, за да имат дълъг път напред. И надеждата все така безстрашно продължава да върви по него. А нейният Росинант винаги е готов да препуска към Рая – срещу собствения си ад, да предизвиква тъмните ветрове и вятърните мелници, дори и да трябва накрая трайно да заживее в мечтания сън /”Разкажи всичко”/. И да няма значение колко реален е и той…
Важното е, все така, под ясния свод, този свят на обич да е обречен. И тя да е нещо диво, вечно и безметежно, което наричаме просто любов, защото ни е изпратено от Бог /”Това, което има смисъл”/.
Виолета Бончева
ДА СЪЗЕРЦАВАШ БЯЛОТО през върха на някоя горска елха,
да се сипе сняг наоколо и нека да е на годината края,
да има горещ чай и хляб,
младо вино,
което да стопля дъха,
между два камъка огън
и снежинки да падат
с послания
от Безкрая.
Да имаш покрив, когато виелица вилнее вън,
да имаш дърва, а в жаравата – кестени едри,
една китара,
която да изпълва света с тих звън
и нека да е края на тази година,
нека да е
декември.
Да почувстваш възторг, да почувстваш вселенска любов
и прилив на радост, която в теб да вибрира,
е знак, че отново
сърцето ти ражда Христос
и мигът те изпълва с благодат,
мъдрост
и сила.
Дарявай я, дори да не стига – ти я дай –
на отчаяните, на бездомните, на всеки самотник
в заскрежената вечер –
този свят понякога тъй прилича на ад,
а всъщност е рай,
на който,
докато имаш надежда,
си обречен.
НЕ СЪЖАЛЯВАЙ, ако те отминат
мащабите на други светове,
далечни планини и върхове,
пристанища, които не заспиват,
нито за кораби, отплавали без теб,
нито за бели нощи и лазури,
за блясъка на други градове,
за тръпката по светски авантюри,
за нищо не тъгувай, отмини
и продължи напред, с лице нататък –
животът ни сред хаоса е кратък,
като лавина, бързо се топи.
Издънка орехова посади
или картина нарисувай, синя,
на нея – дълга, пясъчна пустиня,
в която цвете някакво цъфти,
тече река, жена простира в бяло
с прежурени от слънцето бедра…
Рисувай, докато е разцъфтяло,
преди да се превърне
в пустота.
Из „Подари ми цвете”