ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА ДУМИТЕ АНТОН ДОНЧЕВ

член-кор. проф. Иван ГРАНИТСКИ

 

 

На 14 септември, на светия празник Кръстовден – големият български писател и духовен будител Антон Дончев навърши 92 години

 

Има в историята на българската литература творби, които взривяват общественото спокойствие и неудържимо магнетично привличат интереса на публиката. Не само с естетико-художествените си достойнства, но и с концентрацията на идеите, с удивителната способност да експонират мащабното и загадъчно движение на историческите процеси, да улавят невидимите пулсации на времето. След романа на Иван Вазов „Под игото” такива са романите на Димитър Талев и Димитър Димов. След великата четирилогия на Димитър Талев – „Железният светилник“, „Илинден“, „Преспанските камбани“, „Гласовете ви чувам“ най-близко до безсмъртната Вазова творба стои романът поема на Антон Дончев „Време разделно”. Двете произведения се родеят от вътрешния родолюбив огън, който ги озарява, от неистовата любов към Отечеството, разбирано не само като географска територия, но и като духовна вселена.

За да разберем феноменалния успех на романа „Време разделно” и у нас, и в чужбина (само в България над 30 издания в тираж надхвърлящ 1 000 000 екземпляра, а в чужбина – преводи на повече от 25 езика в тираж над 3 млн. екземпляра), от една страна, трябва да се потопим в духа на времето, когато се ражда творбата. А от друга, трябва да навлезем в странния, причудлив и магически вътрешен свят на писателя Антон Дончев.

В началото на 60-те години на ХХ век вече са литературен факт големите романи на Димитър Талев, които са апотеоз на националноосвободителните борби на българите. Изминал е достатъчен период от време, за да може да се избистри философията на отечественото възкресение. Българското общество започва да изпитва все по-силна жажда за история. Очевидна е обществената необходимост от създаване на епически платна, които художествено да превъплътят перипетиите на странстващия и вечно възраждащ се български дух, оцелял в жестоките превратности на историята.

Голямата тема винаги намира своя подходящ автор. В случая това е младият белетрист Антон Дончев, който пристига в Родопите в един невероятен майски ден на 1962 година. Всичко е много странно. Слънцето вае невидими образи, причудливи сенки и отблясъци играят в кристалния въздух, цветовете са ярки и същевременно меки и нежни. Криволичещите пътеки, заоблените хълмове, здрачните урви, всичко е някак нереално, уж релефно очертано и същевременно призрачно замъглено. Вечерта водят младия писател да нощува в стара къща. Посреща го чудно красива девица в дълга бяла роба и руси коси, разпилени до кръста. Тя безмълвно носи запалена свещ и сякаш не върви, а бавно се рее, отвеждайки Дончев в отредената му стая. Сетне внезапно изчезва. Рано на другия ден вижда симпатична бабичка в двора пред къщата.

– Бабо, къде е момичето, което снощи ме посрещна? – пита той.

– Какво момиче? – отвръща учудено бабата. – Няма никакво момиче.

Това е действителен случай, разказан от самия Антон Дончев. Ето как се ражда възвишеният и сияещ образ на Елица. Може би нейният дух прелита през няколко столетия и се материализира пред писателя, за да заплени и взриви неговото вдъхновение. След тази почти фантастична случка един от великите романи в новата българска литература – „Време разделно”, е написан за малко повече от месец.

Писателят си води дневник, който документира магията на създаването на романа. А може би по-точно е да го наречем поема. Поема за силата на българския национален дух, за неунищожимата енергия на народностното самосъзнание. В новата българска литература няма книга, която да пресъздава така ярко невероятното богатство на отечествената природа, да чува и да усеща всеки глас на дървета, растения, камъни, птици, животни и хора. Поразително е, че една тъй трагична история, като бруталната насилствена смяна на вярата, е показана от писателя като апотеоз на вярата.

Величието на героите на Антон Дончев е в това, че те са разбрали най-важната тайна за човека през всички времена – когато душата осъзнае вътрешната си светлина и слуша гласа на своето сърце, тя е безсмъртна и неподчинима, свободна и непоробима. Свободата е Светлина, Отечеството е Любов, Човекът е Храм на достойнството, нравствеността и честната воля – убеден е писателят Антон Дончев. Затова и неговите герои – особено Манол и неговите сто братя и Елица, имат почти легендарно, митично излъчване и ореол.

 

 

2

 

Неслучайно тъкмо Антон Дончев е автор на редица емблематични за новата българска литература романи: „Пробуждане”, „Сказание за времето на Самуила”, „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”, „Странният рицар на Свещената книга”. Този автор притежава епично съзнание, въображението му сътворява магическо-реалната действителност на възникването на българската държава. Той има таланта да фокусира своя поглед върху преломни периоди и епохи в родната история. Бихме могли да направим в по-голяма скоба своеобразен паралел между фундаменталния труд на Арнълд Тойнби „Изследване на историята” и романите на Антон Дончев, особено романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”. Тойнби изследва възхода, развитието и залеза на велики цивилизации, дава отговор на най-трудните въпроси, свързани с философията на историческото развитие. Нашият автор в своята гигантска 4-томна сага, която обхваща повече от 1500 страници, ни предлага художествена интерпретация на философията на създаването на българската държава.

Тримата основни герои – прабългаринът хан Аспарух, славянинът княз Слав и тракиецът жрец Терес, символизират три могъщи цивилизационни струи, три етнически потока, които се сливат, за да възникне държавата България. Конниците българи са носители на усещането за движението, за огнената енергия на непрекъснатия бяг срещу бъдещето. Земеделците славяни символизират омиротворената, утробна връзка със земята, невероятното усещане за мига, но и за вечността. А траките са носители на свещеното познание, те пазят кристалното кълбо на мъдростта, защото вярват в безсмъртието на душата.

На Балканите пред очите на съзерцаващия жрец Терес се сблъскват номадите конници на Аспарух със земеделците славяни на княз Слав. Но ако в библейската притча Каин убива Авел (земеделецът убива номада), в романа на Антон Дончев се извършва чудо – трите народа намират историческа воля и сили да преодолеят различията, противоречията и страстите човешки в името на една велика цел – създаването на нова цивилизация. Тези герои са стигнали до истината, че синовете на една майка са братя, общата земя е обща майка. Следователно тези, които живеят на една земя и са нейни синове, са братя. И така се получава удивителна сплав между настоящето, носено от българите, бъдещето, символизирано от славяните, и миналото, съхранено от траките. В романа на Антон Дончев кацналата на земята на Балканите трикрила птица (траки, славяни, прабългари) превръща ноктите си в корен, от който пониква колосалното дърво на бъдещата нова цивилизация и култура.

Би могло да се каже, че и този роман на Антон Дончев звучи като поема. Той не се пише, а се разказва, нарежда, пее. Повествованието е построено в много случаи на принципите на изграждането на една музикална творба. С романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” Антон Дончев показва, че е от най-могъщите епически таланти от Възраждането насам…

 

 

3

 

Но да се върнем към романа „Време разделно”. Българската критика често е посочвала, че тази творба е посветена на съдбовното устояване на християнската вяра в сблъсъка й с агресивния ислям. Но не по-малко силен акцент трябва да поставим и върху факта, че героите на романа в хода на повествованието непрекъснато осъзнават своята родова и национална принадлежност. Дори вековете не замъгляват тяхното самосъзнание.

Панко Анчев формулира интересното наблюдение, че трагичните събития, описвани в романа, бележат началото на такъв период в българската история, при който забележимо отслабва енергията на националното сцепление. Конфликтът между два свята, два мирогледа, два морала изгражда непроходима пропаст между героите и в същото време невидимите мостове между персонажите са много повече, отколкото изглеждат на пръв поглед. Романът не дава еднозначни отговори именно защото в художествената психология и философия на автора е залегнало убеждението за многопластовост, амбивалентност, поливалентност на историческите процеси и тенденции. Манол е романтично величав в защитата на своята национална същност и достойнство. Караибрахим е трагично величав в обречеността си на съдбовното предопределение. Противоборството не ни поднася само делението черно – бяло, низко – възвишено, героично – подло. Пред очите ни авторът извайва цяла галерия персонажи от плът и кръв с техните слабости и човешки недостатъци, но и с проблясъците на нравствена храброст и величие – дядо Галушко и баба Сребра, Горан и Севда, Сюлейман ага и Гюлфие, дядо Кральо и Момчил, шейхът Шабан Шибил и молла Сулфикар Софта…

Много цели си поставя със своя роман Антон Дончев. Той сътворява собствена космогония, при която мъртвите живеят непрекъснато в съзнанието на живите, живите живеят в свят, населен със сенките на миналото и предчувствията за бъдещето. Патосът на романа се разгъва като в антична трагедия. Непредотвратимото идва, но героите го осъзнават не с фаталистично примирение, а с прозрение за величието на мига на нравствената им съпротива, което е начало на тяхната вечност. Не може да бъде победена вярата с насилие, не може да бъде превзета Родопа планина, тъй като тя е пазена и от живи, и от мъртви. В такъв аспект тя е невидимата и непревземаема крепост на духа български.

Има една поразителна сцена в романа, при която Манол купува със своите сребърни чанове Петгласец като нова земя за своите хора. Манол припомня на бея, че под земята е съхранена крепост, строена от неговите бащи и деди. И там, долу, в недрата, сякаш продължава безмълвно и невидимо животът на една уж изчезнала цивилизация, като че ли тази подземна крепост на минало величие, достолепие и могъщество облъчва и зарежда през столетията Манол и неговите съселяни с енергията на националното устояване. Прави ги непобедими и непокорими.

Във „Време разделно” във висша степен е изразено удивителното качество на Антон Дончев да показва движението на времето. Според него то не е линейно, не е еднопосочно. Античното светоусещане, духът на орфическите мистерии, магията на езичеството се преплитат по причудлив и фантастичен начин с духа на съвремието. Реалното е отвъдно, отвъдното е реално.

Разбирането на Антон Дончев, че всичко е едно, ражда полифоничния характер на неговата проза. Повествованието е изградено от елиптични метафорично заредени фрази, невероятно натоварени с асоциации и алюзии. Антон Дончев рисува сякаш със сурови Микеланджелови краски. Не само сюжетът издава крайно напрежение и драматизъм, но и самият разказ на хронистите напомня твърде често на нареждане, на оплакваческа песен. В този роман българският език разкрива невероятните си способности за енергийната натовареност на думите, за вътрешната експресия на изказа. Творбата се разгръща като гигантска словесна фуга. И най-трагичните и жестоки сцени, и най-прелестните пейзажи и лирични отклонения са постигнати с напластяването на удивителни сравнения. Умението да усети баграта, цвета, природната хармония придава на романа „Време разделно” звученето на поема:

 

“Бяла забрадка светеше на кестенявите й коси като преспите по високите върхове.

Вълненикът й падаше надолу черно-син – като оная пропаст от далечни борови гори, които видях от превала. По престилката й се преплитаха зелени и жълто-червени ивици като широките ливади, осеяни с цветя.

Терлиците й белееха на нозете като цъфнали плодни дървета в подножието на планината.

А по елека й имаше сребърни обшивки, като че по планината слизаха разперени потоци и водопади.

Очите й изглеждаха пронизани от светлина, те бяха съвсем светлокафяви – такива са очите на сърните – на младите сърнета очите са по-тъмни, дори черни. Устните й трептяха, слепваха се и се разлепваха като крилата на кацнала пеперуда.”

 

 

4

 

Магическият ефект на романа „Време разделно” се дължи на факта, че самата творба е изградена като народна песен – действието е ту проточено и протяжно, ту взривно концентрирано в едно състояние, едно настроение, една представа. Това е творба, която следва ритъма на народното сърце, пулсациите на националния организъм. Тук долавяме невероятните ритми на народните песни и танци, любуваме се на изумителното багрено многообразие на народните носии, побрали цялото великолепие на отечествената природа, чуваме шепота на стародавни поверия, виждаме как оживяват неунищожими обреди, как обичаите прехвърлят невидими мостове между вековете и хилядолетията…

От бездните на народното творчество извира приказното, баладичното, елегичното и формира белетристичния хемоглобин на Антон Дончев. Само така можем да си обясним не само възторга от романа „Време разделно” в България, но и изключителното впечатление, което прави той на световни критици и литературни изследователи. Те ту го оприличават на епоса за крал Артур и рицарите на кръглата маса, ту виждат в него „Песента на Ролан” за българското мъченичество, ту го сравняват с Яшар Кемал, Жан Жионо, Мика Валтари, Исмаил Кадаре, Иво Андрич или Никос Казандзакис. За малко български книги е говорено и писано така емоционално и ликуващо. Ето как в. „Гардиън” оценява романа:

“Време разделно” е като голяма грубо обработена меча кожа, просната пред огнището, която дъхти на мъченически героизъм и романтика. Това е могъща плът, изтъкана от позорна жестокост и пламтяща смелост, от лай на кучета и грандиозни пейзажи, в която се преплитат народни митове и суеверия с история. Анатомията на една легенда се оформя така, както се е оформила в сърцата и преданията на непросветените, самотни планинци.”

Или да вземем публикацията в „Ню Йорк таймс” (САЩ):

“Вариациите, които Антон Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия роман с едно майсторство, толкова изтънчено, като това на Джойс или на Томас Ман.”

Чуждите наблюдатели са поразени от неизчерпаемата актуалност на тази творба: „Описанията на пейзажите и битките са грандиозни… книгата успява да пресъздаде една епоха и едно място на действие, които би трябвало да бъдат далечни и мъчноразбираеми за средния читател. Антон Дончев създава чувство за близост с неспокойната левантийска история, от която и до днес, три века по-късно, светът продължава да се интересува” (“Ню Стейтсмън”).

Балканските народи най-добре могат да усетят драмата на описваните събития. За жалост няколко века по-късно историята отново им поднася зловещите си шеги…

 

 

5

 

Писателят Антон Дончев има чудната способност да се превъплъщава в душите на различни хронисти. Един път това е поп Алигорко, друг път – Венецианеца, трети път – слепият хронист, разказващ сказанието за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес, четвърти път – очевидецът, свидетелстващ за сетните мигове на богомилите, катарите, албигойците, чиито лица са трагично озарени от отблясъците на хилядите клади… И винаги ни поразяват страшните очи на превъплътения – тъмни, но светят. Онези, които могат да виждат, знаят, че това е светлината на търсещия дух. Ако в българската литература днес има повече такива търсещи духове, може би не всичко е загубено и творческият огън на високата традиция, която тръгва от Иван Вазов и Алеко Константинов, Йордан Йовков и Елин Пелин, Димитър Талев и Димитър Димов, ще бъде пренесен и съхранен през ХХI век.

 

 

 

6

 

Антон Дончев – съвременната реинкарнация на духа на Патриарха Иван Вазов – обича да цитира Давидовия псалом: „Господи, колко чудно е устроен човекът!” И наистина невероятни, фантастични, непостижими за човешкия разум са богатството и хармонията на всяко единично човешко същество. Ние мислехме, че след „Време разделно” е невъзможно да бъде създадена по-поетична, по-романтична, по-трагико-героична поема. Слава Богу, лъгали сме се. Доказателство е другото епично платно на писателя „Трите живота на Кракра”. Възторг и опиянение, покруса и трагика, съзерцание и бравурна динамика, радост и сияние – ето какво ни облъчва, когато разлистваме с треперещи от вълнение ръце страниците на тази творба.

Антон Дончев е сътворил истинска поема за величието на българския дух. Той ни разказва за героизма на онези наши прадеди, които преди хиляда години са защитавали българската чест, достойнство и самосъзнание, които са воювали повече от петдесет години срещу най-силната империя на света – Византия, и срещу най-силния император на Византийската империя – Василий II, наречен още Българоубиец. Баща, син и внук героически противодействат на световната империя и не желаят да предадат себе си и Отечеството. Борба отчаяна, борба неистова, борба невъзможна! Но те мъжествено се съпротивляват. Те защитават не само територията на Отечеството, тези достойни люде отвоюват миг след миг, година след година, век след век територията на българския дух.

Творецът Антон Дончев обича да споменава и надписа на плочата на цар Иван Владислав, посветен на съзиждането на Битолската крепост. На тринайсет реда четири пъти се споменава името българин, българско, и то по време, когато в Европа още няма нации. Какво може да накара при минус 40 градуса студ да излезе народът и да строи крепост – нито с копия, нито с мечове, нито с бичове, нито с цялата мощ на официалната държава могат да бъдат мотивирани тогавашните българи да строят тази и други твърдини. Но те са я издигнали, защото са били движени от изключителното си родолюбиво чувство.

Идеите раждат епохите, плътта е немощна, духът е животворящ! Ето това е чудото, пренесло през цяло едно хилядолетие златозарното сърце на българската народност. И което днес ни легитимира като древна и в същото време модерна нация. И неслучайно – защото става дума за държавата на българския дух, за Словото, което е превъплътено в държавност, нация, народ.

Романът на Антон Дончев „Трите живота на Кракра” ни връща към една величава епоха, епоха на трагизъм и героика. Нищо нямаше да остане от нас като държава, нация и етнос, ако Провидението не ни беше изпратило онези величави фигури. Кракра е не само историческа личност за нас, българите, той е митологически образ. Това е нашият Одисей, това е нашият Аякс, това е нашият Ахил! Антон Дончев говори с езика на великите сенки, те му се явяват като възвишени и драматични нощни процесии, те са нощната стража на съдбата, българската трагическа съдба.

 

 

7

 

Не е мястото тук и времето да говорим за вещината на романиста. И децата от предучилищна възраст вече знаят, че той е най-големият майстор на отечествената проза за последния половин век. Но не можем да не покажем възхищението и ликуването си от създаването на нова легендарна романова епопея. Антон Дончев не пише, той пее, той нарежда, както се нарежда народната песен. Именно затова „Трите живота на Кракра” е както романов епос, своеобразно философско тълкуване на националната ни история, така и поема. Езикът, структурата на повествованието, стилът – всичко говори за поетическо самосъзнание, за метафорично възсъздаване. Жив е духът на романистите Иван Вазов, Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев! Нещо повече, нашият автор тласка напред развитието на българския роман. Обогатява го с нови идеи, инвенции, пластически нововъведения и формалистични пробиви. Деветдесет и две годишният Антон Дончев е по-модерен от всички, взети заедно днес, псевдомодернисти и литературни инсталационисти, които безпардонно се шляят по литературните стъгди с разкопчани естетически панталонки.

Ето човека, eccе homo – би възкликнал великият дух Фридрих Ницше. И ние възкликваме с думите на философа – ето Човека, ето романиста, ето въплътеното величаво българско Слово, ето Логоса, ето другото име на Отечеството!

 

Един коментар към публикацията “ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА ДУМИТЕ АНТОН ДОНЧЕВ

  1. Имаше идея,даже и някакви постъпки в тази посока за предлагане на А.Дончев за нобелов лауреат.И какво,май нищо.А този блестящ анализ на И.Гранитски не само на “Време разделно”,с който да се кандидатства,но и на творчеството на Дончев би бил от полза с неговата дисекция и анализ на творчеството и поетичния свят на прозаика Дончев.Като същевременно се явява достоен отговор на някои мнения на някои критици,че бил недостоен,даже слаб романа “Време разделно”.Но,какво да се прави—навремето се е посегнало дори на патриарха на литературата българска,И.Вазов,с упрека че бил елементарен и пишел за фасулковците.Крайно време е обаче и българите да се сдобият с нобелов лауреат за литература,което ако не се случи ще е кощунство спрямо “държавата на духа”,по думите на Д.Лихачов……..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post КРАСИВИ ПОСЛАНИЯ КЪМ ДЕЦАТА
Next post „ЛИРИК, КОЙТО С ДУМИТЕ СИ СВЕТИ…“