СЕГА ТИ КАЗВАМ…
След толкова години тишина
лалетата са клюмнали въпроси.
И моята разсеяна вина
замислено над гроба ти се носи.
Баща ми,
има толкова неща,
които ти не каза на момчето.
Синът ти вече също е баща
в жестокото сърце на битието.
Кълна ти се в засъхналата пот.
В солта ти се кълна.Ти тръгна, татко…
Къде съм аз в тристенния живот?
Затихнал. Сам. Баща и мъж за кратко.
И както тъй си крача по ръба,
ще се повтори всичко под небето.
Със чисто бяла риза на гърба
ще се изгубя просто и нелепо.
Зад някаква невидима стена
ще се разхождат спомените боси.
Едно неясно чувство за вина…
И няколко забравени въпроси.
****
Ако в хралупа мислите са сврени,
противно на самото същество,
човекът хапе сухите си вени,
духът му сменя свойто естество
.
Той вече не поглежда към небето.
Той казва, че таванът е небе.
Пикира смешно ниско из мазето
на своята представа за криле.
И се разделя с усета за полет,
самозазидан в своя малък свят.
Една, без диагноза още, болест
превръща го от дух във дървояд
.
И той дълбае ниши из дървото.
Копае тайно тъмни пещери,
които всяка мравешка пехота
спокойно може в дом да прекрои.
Но той не го разбира. Сбърчил вежди
той смята, че съзижда светъл град.
Все по-далеч от думата Надежда!
Все по-навътре в думичката Ад!
АЛЕЧКА
Ти ще бъдеш Алечка Палечка.
Аз, безстрашен – ще бъда Принца.
Облечи си роклята алена.
А и грим си сложи – по принцип.
Нека другите да ни говорят.
По-добре да ни дъвчат в устата си,
нека люто край нас да спорят,
нежели
да ни тъпчат в краката си….
Нека казват, че сме издухани.
Позавехнали. Остарели.
Нека отново да хукнем
в нашите бивши недели.
Нека пак да го изиграем
(малко руж, че си нещо бледа),
както ние със теб си знаем…
Като филм на широка бленда.
ДИЙ…
Дий, за коня – ранено копито!
Дий, на коня – камшик от вода
върху голия
гръб се изсипва.
Дий – за коня, изчезващ в дъжда.
Дий – до спомена тежко изцвилил.
Дий – до рижия
хълбок в трева.
Дий, жребецо – доскоро бе силен –
ек от скъсана тетива.
Дий – във тези ужасни хамути,
прокопитен,
отиващ си кон.
Дий – да влачиш проклетите трупи
от гората до мъртвия склон.
Дий – додето във ноздрите блъска
дим от прашен,
фучащ самосвал.
Дий – в окото наказано лъсва
непромита сълза от кристал.
Дий – в желязо до болка натегнато.
Дий – в юздата прехапана. Дий!
Дий, любимецо… Стар.
Неразпрегнат.
Дий, до края…
До облака – дий!
* * *
Валеше сняг на пеперуди
в измислената тишина…
Красив и лек – като заблуда,
невинен – като светлина.
И всичко беше в белотата,
така пленителна наглед!
Една снежинка спря в дланта ми –
видях душата ѝ… от лед.
ДИАЛЕКТИКА
Затихнал трепет ще съм вече там…
И ти навярно също ще си трепет.
И пак пчели, и хора ще жужат,
и ще е синя
цялата планета.
Но те ще бъдат с други имена.
/Ще се повторим може би и ние./
Един ще се събужда в утринта
с една жена, изричайки я – Миа.
Ала сега
по тебе се кося.
Завиждам на зеления ти гребен,
че милва нежно твоята коса…
А аз не знам дали съм ти потребен!
***
Благодаря,
ми каза ти тогава.
Благодаря … Къде си, не разбрах.
За всичко ти благодаря. Това остава
за теб. Когато бях… или не бях.
Благодаря,
за нощите за дните.
За сенките дори благодаря.
За погледите . Устните ти свити.
За крехкия ми сън, когато спя.
За пеперудитe,
които светят.
За слънцето, което с теб изгря.
Благодаря, за цъфналото цвете.
И за нецъфналото,
ти благодаря!