М О Л И Т В А
Обичам те.
Но се боя от себе си.
От своята надменна изненада,
че толкоз бързо свърши тишината ми
и музиката на лицето ти
е изгревът,
след който цветовете
проговориха.
Не ги разбирам –
дълго изповядвах мрака
на своята самовглъбена есенност,
а вече съм новороден.
И без понятия.
Движения и мириси, и звуци
са моята родина…Но съм в нея
като дихание,
което не е мое.
И нека като него съм безпомощен
във твоята вселенска неизбежност.
Обичай ме.
Бъди ми майка.
Сътвори ме
с едно дихание, с една въздишка –
онази – на внезапната тревога –
когато нищо не е обяснимо.
Бъди ми майка.
Пресъздай ме
със поглед, със едно движение –
и нека да съм смешен и достатъчен –
животът е по-мъдър от мечтите.
И нека с тях да свърши тишината ми
и моят страх да проговори
с болката,
която е любов.
Обичам те.
ГОТИКА НА МРАКА
Сенките мълчат –
до черно преповторени
на всеки
дневен повод,
на всяка двуизмерност.
А, всъщност,
те са нощното ми
истинско говорене.
И истинската моя черност.
И гледаме се
в упор –
еднакъв ни е ръста.
И май –
с живота мой –
познахме се, така че,
забравили кръвта си –
яростна и гъста,
над вените си тъмни
стоим и плачем.
Нощта събира своите.
И в звездната ѝ църква
черкува се съдбата ми
с угасналото паство.
А аз мълча във мрака.
И много бързо
мръквам.
Но жив съм.
Много жив.
Така – до светотатство.
***
Ако счупиш
стиха си
като клечка за зъби
и си правиш в празното
с треските му фокуси,
тази твоя душа
ще наедрее от скърби,
че не си го забил във окото си.
Тогава
би прогледнал
от жестокия жиг,
прогорил – от болка –
ослепялата тъкан
и би проговорил
онзи мъртъв език
на който говори белтъка.
Би разгадал
тази плът, тази кръв,
от които стихът ти
зачева
и не би му простил,
че е станал такъв –
трошлив,
като изсъхнал червей.
Повярвал,
че пожар
се гаси със пожар
в пространствата
на непростимата обида,
би писал някакъв
„рибен буквар“
за изчезващи видове.
Но зениците твои
пречупват
лъчи
и светят във цветно
човешките радости.
Лъч време
са всички човешки очи…
Които допуснеш в душата си.
Лъч време
е твоят
човешки капчук
със който
света ще събудиш,
за да му кажеш навярно,
защо си бил тук.
И защо – не трябва да бъдеш.
БЕЗСМЪРТНИТЕ ДЕЦА НА ЛЯТОТО
Безсмъртни бяхме.
А не трябваше.
Морето беше нашето небе.
И пяната ни давеше.
Връхлиташе
със сивата градушка
на мехурите.
Потъвахме
във очните им ябълки.
Зазидани
в прозрачните им черепи.
Вълните идваха и светеха
гръбнаците на риби.
И на птици.
Посягахме към острите им блясъци
и знаехме,
че можем
да си вземем
звезда.
И да е наша.
Можехме.
Не можехме.
Безсмъртни бяхме.
А не трябваше.
И пяната
отнасяше лицата ни.
Дълбоко
ги заравяше във пясъка.
И пясъкът бе нашето небе.
Античен сън
бе дъното му златно.
Събуждахме се
в пясъчните кули.
Живеехме в морето
като птици.
Пулсирахме
като сърца на пясъка.
И светеха гръбнаците ни морски.
От много светлина. И безразсъдство.
От много светлина.
И от безсмъртие.
БЕЗСМЪРТНИЯТ ХОРАЛ НА ЛЯТОТО
Така умирахме.
Така се раждахме.
Живеехме.
На дюните телата светеха,
оглеждаха се в облаците,
пареха.
Вълните идваха
и идваха –
въртеше ни прибоят
и ни гледаше
с очите на корали и на риби,
с очите на удавници и дяволи.
Обгръщаше телата ни
и плувахме
във пулс
и пулс
и пулс.
И огън.
А идваха вълните,
идваха –
заобляха
сикстинските си куполи,
запомняха лицата ни
и ги въздигаха
в обкова сребърен
на пяната
към златния иконостас
на пясъка.
Така се раждахме.
Така умирахме.
Изплувахме
с очите на корали и на риби,
с очите на удавници и дяволи,
родени, за да бъдем
ангели
в сикстинското дихание
на лятото.