Панко АНЧЕВ

1.
Възраждането е преходът от Средновековие към Модерната епоха!
Малкото писатели и литературни творби през XVII и XVIII век не позволява да разглеждаме тогавашната литература върху широка плоскост с разнообразни явления, писатели, теми, проблеми, художествени особености, тенденции на развитие. Дългото политическо и духовно робство вече е дало своите резултати и е разрушило почти напълно литературния живот, изкривила е неговият ход и е лишила литературата ни от нейната естествена приемственост, последователност и ритмичност на развитието ѝ. Средновековната литература в преобладаващата си част „кастова“, предназначена е за висшата класа и за духовенството. Когато тази „висша класа“ бива ликвидирана с нашествието на османските турци, а духовенството изгубва своята йерархия и се подчинява на Константинополския патриарх, ѝ се отнема социалния обект, за който е предназначена. Тя губи и стимула си да създава нови творби и да ражда нови писатели, понеже практически изчезват книжовните центрове и няма кой да подготвя нови писатели и преписвачи.
Но литературата продължава да се създава, защото нуждата от нея не е секнала – не е изчезнал този, който я чете и слуша. И продължава да се развива като литература на Средновековието до средата на XVIII век. Тогава започват и големите социално-икономически и политически промени; тогава навлизат и идеите на Просвещението, които ще подготвят Френската буржоазна революция, но и революциите на други народи в Европа – в това число и на българския.
Българският свят е далеч от ускореното развитие на социално-политическите и икономическите процеси, протичащи в Европа след XV век. А това означава, че Модерната епоха още не е дошла по тези земи. Политическото робство определя характера и на всичките сфери на обществения живот и силно задържа стопанския живот. Новите форми, които започват да се установяват в Европа, твърде плахо проникват и тук. Но все пак проникват и формират бавно и постепенно нови условия на историческо развитие и на духовен живот също.
Литературата улавя най-напред промяната в отношението на човека към природата и себе си, към своята плът и нейната чувствителност и издръжливост на болки и страдания. Страданията са описвани натуралистично и подробно, за да внушат страх и отвращение, но и за да покажат възможностите на човека да търпи и понася наложените му заради грехове и прегрешения наказания. Това е направено в богомилската книжнина, както и в дамаскините. Те са писани от писатели, които нямат подготовката и съзнанието на книжовниците от предходните столетия. Защото произхождат от различна социална среда, имат различна подготовка и различно религиозно съзнание. И точно то е предпоставката, поради която говорим за въпросните изменения в литературата. Българската литература променя субекта, който я създава, а с него и редица от описваните ситуации. Променя се зрителният ъгъл, но и наблюдаваните обекти, навлиза се в нова социална среда.
Литературата служи на друга функция, която за Средновековието е по-рядко срещана. Тя не се чете в православния храм, а в друга среда и на хора, които могат да я разберат. По-късно преп. Паисий ще ги нарече „простите орачи и копачи“ и това вече ще е осъзната промяна.
Но и тази промяна не е основание да смятаме, че времето е отишло достатъчно напред, за да говорим за нова епоха или поне да сме в нейното преддверие.
За да навлезе литературата в нова епоха е необходимо да се роди съвсем нова идея, каквато досега не е битувала в обществото, която да предлага нещо съвсем различно, рязко отличаващо се от всичко, за което хората преди са мислили. Тази идея е над бита и засяга битието на народа, неговото новосъществуване и движение в историята.
Да, когато идеята е достатъчно значима, обемна, всеобхватна и определяща цялостното битие на народа, но и на литературата, тя може да положи началото, за което говорим.
За българския свят това е идеята за възстановяването на националната държава, раждаща се в него в средата на XVIII век.

2.
Литературата пресъздава и изразява промените, които вече се осъзнават в общественото съзнание, което означава, че са трайни, дълбоки и неотменими. Обществото ги е възприело и те са станали част от неговото ежедневие. Става дума за радикални промени, отнасящи се до изконни представи, традиции, начин на мислене, морални ценности, организация на обществения свят, поява на нов тип личност. Но никоя от тези промени не е обозначена като същностна и водеща към нова епоха. Тя трябва да бъде уловена, осмислена и осъзната от литературата, за да може тя да е въплъти в света, който пресъздава. Когато литературата е в състоянието, в което е през XVII и XVIII век, е още по-трудно тази идентификация. Но изследователят трябва да умее да извлича доказателства и от такива исторически ситуации.
Но дори и до подхожда „по презумпция“, че нищо в историята не възниква на празно място, внезапно и изведнъж, пак е необходимо да се търсят аргументи в подкрепа тезата за последователното движение на времето. Тези аргументи са в обществената действителност и промените, на които тя е подложена. Ако няма движение в обществото, няма изменения и в литературата и литературния процес. Това е очевидно, ала е необходимо да се напомни, макар това да съм го правил многократно, че тези връзки не са механични и буквални. Обществените изменения предизвикват трансформации в литературата на равнище идеи, а не като въздействие на събития и факти в обществения живот.
Средновековието приключва бавно в българския свят. Защото продължава дълго в Османската империя. Дългият му път в нея не означава, че българския свят е изцяло и безотказно зависим от процесите в нея. Реалностите в него са в някаква степен автономни. Те се развиват по свои правила и закони, със своя скорост и не рядко в различно време от това, което протича в Империята. Това важи и за останалите народи и формиращи се нации. Толкова е разнороден съставът ѝ, че народите в нея са напълно различни светове.
Българският свят е различен етнически и религиозно; той има своя вътрешна организация, йерархия, традиции, обичаи, култура, поради което социално-икономическите и политическите процеси протичат своеобразно и различно от процесите в турския свят на Империята, а и в нея самата като политически субект. Но въпреки това скоростта на измененията в българския свят е малка и дори в най-усилното си ускорение не може да преодолее ограниченията на статуквото в Османската империя. Ако това ставаше или можеше да стане, българската национално-освободителна революция щеше да започне и приключи много по-рано.
Затова и в българския свят и в неговата литература няма революционни скокове и обрати.
Като свят на православни християни и славяни българският свят съществува и в зависимост и под влияние Константинополската (Вселенската) патриаршия и на процесите от най-различен характер, които протичат в нейния диоцез. Може би най-отчетливото влияние е на т. нар. „филетизация“, т. е. на „погърчването“ на тази поместна църква. Вселенската патриаршия обгрижва православните християни в Османската империя и е естествено те да са подложени на нейното въздействие и на прякото й ръководство – особено в духовния, културния, просветния живот. Филетизацията стимулира формирането на национално съзнание у българите и поражда желание за отделянето им в българска самостоятелна Църква извън Вселенската.
Но тези процеси са съвсем тихи и безбурни през XVII и в началото на XVIII век. Защото все още се подготвят, оформят идейния си облик, събират думите, с които да се самоизразят.
Българската историография и история на литературата представят появата на „История славяноболгарская“ на преп. Паисий Хилендарски като взрив, поставящ началото на нова епоха.

3.
Какъв взрив обаче може да бъде един ръкописен труд на монах от Хилендарския манастир, преписан 50 пъти и следователно разпространен на 50 места или по-точно – у 50 духовника в 50 енории по българските земи. Един от преписвачите му е св. Софроний Епископ Врачански, който дори не споменава в своето „Житие и страдание“ срещата си с преп. Паисий и какво е преживял, когато е прочел за първи път неговата книга. Големият наш литературовед Боян Пенев мъчително разсъждава над този факт и не може да си обясни защото св. Софроний не говори за него.
Боян Пенев си задава въпрос, на който никога няма има отговор, ако към историческите реалности се подхожда механично и не се съобразяваме с особеностите както на времето, когато те възникват и съществуват, така и на логиката на историческите явления и начините, по които те въздействат върху обществото. Ако се съобразяваме с тази логика, ще трябва да отчетем, че величието на преп. Паисий като писател, мислител и изразител на обществените идеи е, че той ги е уловил, осмислил, формулирал и изразил в своята знаменита книга. Тези идеи са вече родени и изразени от общественото съзнание, което по този начин свидетелства за тях и за процесите, чиито резултат са. А не е обратното: не преп. Паисий ги е лансирал, а обществото ги е възприело. Т. е. не „История славяноболгарская“ е социалният и идеологически взрив, а прогърмелият вече социален и идеологически взрив вътре в обществото е родил книгата. Св. Софроний вече е чул тътена от взрива, констатиран от преп. Паисий, и затова преписва неговата история.
Когато поне един писател е усетил, чул, видял и осъзнал или просто е уловил случващото се, тогава то придобива исторически смисъл. Писателят може и да не си дава сметка какво е изразил и за какво свидетелства, но делото му придава значение на това свидетелство. Това значение не се влияе от оказваното или не оказвано въздействие върху общественото мнение; то е обективно. Макар че ефектът от него е истински голям, когато е чуто от обществото, осъзнато от него и възприето като свое собствено. Няма никакви критерии (а и не може да има) колко трябва да е популярна една идея, от колко хора трябва да се споделя и изразява, за да се твърди, че обществото я е възприело и че то живее вече с нея. Достатъчно е един човек да я е уловил, за да твърдим, че тя съществува и битува в общественото съзнание. Защото това именно съзнание е формулирало и изразило идеята. Тогава тя станала знак за неговото ново съзнание и бележи напредъка на прехода, за който тук се говори.
Дали се познава един автор, неговите творения, изказванията му, в които пряко или косвено формулира идеите на времето и общество, е важно, но не чак толкова. Важното е, че той е сторил необходимото и е изрекъл онова, което обществото е настоявало да бъде съобщено.
В този смисъл трябва да отчитаме е значението на преп. Паисий Хилендарски като родоначалник на Българското възраждане. Той пръв записва и казва онова, което историята иска да бъде произнесено и запаметено, за да направлява по-нататък хода на процесите в себе си.
Историята обикновено се движи на две равнища подобно на процесите в земята и върху земята: най-напред са тектоничните движения, изригвания, сътресения, които не се виждат, а и твърде често не се усещат от хората – само чувствителните уреди ги отчитат, записват ги и сигнализират на изследователите им. Някои съобщават за изключително важни изменения, променящи състава и характера на земните недра. От тях по-късно могат да произтекат важни последици за земната кора, които да станат видими и хората да ги изтърпят. И едните, и другите оставят следи и влияят на земята. Няма значение дали човек ги е видял, изучил и записал. В един момент обаче той трябва да ги отчете и се съобрази с тях в научните си изводи за геологическите процеси и резултатите от тях.
Нещо подобно става и в историята. Но за изследванията на „тектоничните“ взривове и изменения най-точните и надеждни уреди, които ги фиксират, са литературните произведения.
Изследователят трябва да умее да разчита техните данни и да определя вярно кога те отбелязват плавни и постепенни процеси, водещи до натрупвания, които в един момент ще доведат до радикалните изменения. Тези последните ще бъдат отбелязани от други творби.

4.
С преп. Паисий Хилендарски и неговата „История славяноболгарская“ Модерната епоха отбелязва своето начало след продължилата дълго подготовка. Тя настъпва повече идейно отколкото социално-политически и икономически и затова ще й трябва време, докато придобие присъщия си облик и характер. Сега ще трябва да се разгърне във всичките си форми, институции, проявления, да придобие облик и се превърне в господстваща социално-икономическа и политическа система. Трябва да се подчертае, че този труд на преп. Паисий легитимира и мотивира отварянето на борбите за църковна независимост. Той показа, че българският християнин има право на своя Църква и да изповядва вярата си на роден език. Защото гърците си имат свои интереси, амбиции и цели, чийто политически характер пречи на българите да служат на Господа.
Ще виждаме все по-често и с по-голяма конкретност как всичко заложено в „История славяноболгарская“ ще се проявява, ще бъде развивано и утвърждавано като правило в устройването на обществото.
Национално-освободителната революция, чиято първа фаза е борбата за църковна независимост, както и всяка революция, изисква най-напред своята идеологическа подготовка и мотивировка. Трябва да се осветли идеята, да се развие, продължи и конкретизира, за да бъде възприета от повече хора. Да стане неотменна част от времето и потребностите на обществото. Но сега е необходимо плавно, макар и ускорено развитие на процесите, за да се преодолее „изоставането“ и българският свят да се приобщи органично към общоевропейския политико-революционен процес.
Българската литература започва постепенно да променя своя характер, излизайки от Средновековието и разработвайки все повече светски теми. Т. е. теми от обществения живот. Дори темата за църковната независимост неусетно и незабележимо започва да приема политически смисъл. Този смисъл тя ще приеме с Г. С. Раковски, който дори открито ще го напише. Но докато стигне до него, литературата ни ще се развива вече плавно, постепенно и уверено и започва да свиква с новото си историческо и социално битие.
Най-големите писатели от това време са архм. Неофит и св. Софроний Епископ Врачански. Те са подобно преп. Паисий Хилендарски писатели едновременно от Средновековието и Новото време. Творчеството им пресъздава теми и проблеми на модерното ежедневието, най-важната от които е животът под гръцкото духовно робство. Но и двамата са писатели на Църквата и й служат чрез литературната си дарба. Св. Софроний съставя църковни книги с поучения и молитви. А своето знаменито „Житие и страдание“ пише по настояването на румънски епископ, за да разкаже своя живот. То не е предназначено за публикуване и не е писано като литература. После св. Софроний преценява, че може да бъде публикувано и да се чете като свидетелство за премеждията в един тежък и труден живот, изпълнен с подвизи и страдания заради вярата. Така „Житие и страдание“ се превръща в творба на модерното време, в което се проявява чувствителността и съзнанието на модерния обуржоазяващ се човек.
Диалозите на архм. Неофит Бозвели „Мати Болгария“ открито призовават за освобождаването на Българската църква от зависимостта и подчинението на Константинопол, защото българите трябва сами да определят своята църковна йерархия и да подреждат църквата си самостоятелно. Защото са различни от гърците и в никакъв случай не са по-малко умни, съвестни, вярващи и организирани от тях.
Двамата велики наши писатели свидетелстват за ново отношение към Църквата и за необходимостта тя да бъде независима и свободна. Т. е. вече се заявяват претенции на цяла една нация, която се е осъзнала като такава и изисква да й се придаде нейното, за да се грижи за него. Да служи на друг народ като покорен раб е недостойно и двамата автори доказват това в своите книги.
В този първи етап от нашето възраждане, когато още не е извършен окончателния преход от Средновековие и човекът е със средновековно и религиозно съзнание темата за независимата Църква е тема за бъдещето на българския свят. Тя ускорява движението на времето и отдалечаването от средновековния свят с всичките му правила и норми. Самият отказ да се подчиняват на гърците е бунт срещу властта. Сега е необходимо да се обясни на хората, че този бунт не само е справедлив, но и естествен. Защото робството и подчинението са неестествени и ненормални явление в новото време.
Тези идеи не са формулирани толкова категорично, но проличават и се чуват именно като призиви за радикална промяна.
Появата на Г. С. Раковски в българската литература ще отбележи краят на този първи етап и ще започне ново време в българската обществена история и в историята на българската литература. Плавното движение на времето ще се превърне във внезапно ускорение, за да се осъзнаят, осмислят и формулират новите идеи.

5.
Историческият път от преп. Паисий Хилендарски през архм. Неофит и св. Софроний Врачански е доста дълъг за историята на Възраждането. Самото Възраждане е преход от Средновековие към Модерната епоха, когато се натрупват трайните и дълбоки изменения в обществената реалност, за да преминат те в революционни преображения и ново обществено устройство. Възраждането рязко ускорява своя ход, когато се появява новият тип личност и се осъзнава необходимостта от ново обществено устройство. Тогава и националната революция преминава на ново равнище и приобщава към себе си голяма част от обществото.
Г. С. Раковски е постигнатият и от Българското възраждане тип на универсалната личност! На Запад този тип личности са последните предсмъртни отблясъци на загиващата аристокрация. В българския свят той произлиза от селското съсловие. Нито Раковски, нито съсловието, от което произлиза, не наследява високи духовни традиции, не е образован в изкуството, литературата и науката. Но успява да надмогне тези сковаващи ограничения и да създава трудове, които са на най-високо равнище.
По-важното е, че Раковски във всичките сфери на изкуството и науката, в които работи, поставя проблема за българската духовна и политическа свобода, за необходимостта българинът да бъде вече практичен, рационален, точен и безкомпромисен в действията си. Правотата му се оправдава и доказва от историята заради дългите и богати традиции, които са създали у него умения и способности, каквито притежават и другите „напреднали“ народи. Но е нямал и все още няма свобода и възможности, за да ги проявява и доказва. Ето защо му е необходима духовната и политическата свобода!
Раковски доказва теориите си с научни доказателства, взети от научни книги и свидетелства, а не, както е при преп. Паисий, архм. Неофит и св. Софроний, защото така е предопределено. У него няма смирение – напротив, той е агресивен към фактите и тяхното възприемане като доказана истина. Те са истина, защото са рационално доказани чрез опит, а не по Божия воля или допущение.
Ето го новия и безспорен момент, до който ни довежда Г. С. Раковски. Неговите аргументи са буржоазни и по това той се отличава съществено от своите предходници. Той е първият български писател и мислител, който открито заявява за прилагането в споровете с гърците на т. нар. „историческо право“. Това е правото, което се основава на исторически доказателства за националната принадлежност на определени територии. Колкото по-отдавна една нация е притежавала тази територия и тя е била населена от нейно население, толкова по-голямо е правото на нацията да я притежава и сега. В този смисъл и историографията започва да участва в актуалните политически процеси. Тя не само дава доказателства за правото българите да бъдат горди с миналото и традициите си, но и да очертават постепенно границите на своята бъдеща независима национална държава. В „Горски пътник“ Раковски събира в четата представители на всичките райони на българските земи, защото те органично са самата българска нация. Те се събират отвсякъде, за да й служат и за да я освобождават.
„Историческото право“ е солиден аргумент на модерната епоха. Сега всичко трябва да се доказва не само с военна сила и икономическа мощ, но и с аргументите на традицията. Древният произход на един народ е доказателство и за възможностите му да отговаря на изискванията на новото време и да бъде равностоен и равноправен на другите народи.
Раковски е най-органично свързания с историята български писател, защото осъзнава, че не само рационалните доказателства са важни и достатъчни. Истинският народ, претендиращ за право да бъде равностоен на останалите, не може да прескача епохи и традициите му да не са непрекъсваеми. Ако си „като останалите“, трябва да си имал царе, аристокрация, духовни традиции. Това доказва Г. С. Раковски. Няма как един народ да е съставен единствено от „орачи и копачи“. Те му придават сила, но тя е груба, а не духовна.
Тук проличава непозната у други писатели ревност към здравия консерватизъм като основа на едно цялостно и всеобхватно обществено развитие във всички сфери на живота. Този консерватизъм поддържа тезата книжовният език да се формира не върху основата на говоримите диалекти, а да се използва църковнославянския за такава основа. Защото книжовният език трябва да изразява не настроенията на улицата, а възвишени мисли и чувства, чрез него да говори историята и традициите, които то ни е завещало. Езикът трябва да свърже времената и да ни направи органична част от тях. Самият Раковски се опитва да осъществи тази толкова важна и необходима връзка, като прилага идеите си за книжовния език в своята поезия. Опитът му изглежда неуспешен, ала по-добре ще да не избързваме със заключенията си, защото силата на един език и способността му да изразява пълноценно най-различни състояния и движения на мисълта идва след продължително време. Писателите налагат езика, те го обогатяват, но затова е необходима практика и продължителното му използване и развитие. Такава практическа история „езикът на Раковски“ не е имал. Тя всъщност започва и приключва с него. Идеята му обаче е важна. Тя допълва универсалността му, за която стана дума по-горе, и която свидетелства за друго естетическо съзнание по онова време.
Г. С. Раковски е революционер по дух, идеология и житейско поведение. Но неговата революция е основана на множество фактори и аргументи, които я правят естествено продължение на цялата вековна историята и на пораждащите се от нея потребности от нов тип развитие и обществено устройство. Тя трябва да даде нов облик и да пренесе нацията в нови условия, да й осигури нови правила и закони на това устройство. Но това ще стане не се прилагане единствено на военна сила, а преди всичко с осъзнаване на необходимостта и привличане на цялата предходна българска история заедно с принадлежността на българите към най-високите и богати световни културни традиции.
Освен това Раковски вижда българската революция в контекста на балканското политическо и културно единство на славянските народи. Тя трябва да дойде в резултат на дълбоките и продължителни изменения в историята на тези народи, които са достигнали в тогавашни момент най-високата си степен и позволяват да настъпят радикалните революционни трансформация, които ще преобразят Балканският свят. Но това не се случва, тъй като тук действат други правила, които не позволяват и дори правят невъзможно политическото единение на народи, намиращи се в различни зони на влияние на великите сили.

6.
Борбите за църковна независимост консолидират силите на обществото и нацията. Идеята за независима българска православна църква ги мобилизира идеологически, морално и организационно. Това прави възможно първият етап от българската национална революция успешно да приключи в средата на XIX век!
Тогава, както доказа и Георгий Д. Гачев, руски литературовед от български произход в книгата си „Ускореното развитие на културата“, започва действително ускоряване на времето за развитие на литературния процес и за промените в обществото и културата. Литературата вече създаде известен брой произведения и автори, по които може да се наблюдава и анализира ходът на литературния процес. И да се види как тя оформя своя облик на литература от модерната епоха, изразяваща новото обществено съзнание и свидетелства за утвърждаването на нов тип общество и личност.
Г. С. Раковски формулира някои от основните идеи, които станаха направляващи хода на нейното развитие. Силно развитие получи публицистиката и особено тази, която следи хода на църковните борби. Утвърждава се мнението на водещата част от светските лица, участващи в нея, че тези борби са политически и че придобиването на независимостта на Българската църква ще стане „на всяка цена“ – дори и с тежки компромиси: създаване на нова църква, уния с папата, ориентация към протестантски деноминации и други. Защото тя е изключително необходима за съдбата на революцията. Българската църква трябва да очертае българските територии, върху които ще се учреди националната държава. А после и ще установи различни форми на обществено устройство в енориите и епархиите, ще излъчи духовни ръководители, ще посочи най-активните българи, работещи за народното единство. Затова и за Раковски тази независимост е по-важна от спазването на каноните, дори и догмата. Нека се създаде тази църква, пък после ще му мислим – това е общо взето начинът на разсъждаване и действия.
В тези борби се утвърдиха наистина ярки личности, повечето от които са из средата на едрата буржоазия. Тази буржоазия поведе борбите и изнесе огромна част от тях. Очевидно тя й е била необходима за постигане на нейните класови цели. Но очевидно е също, че българското общество е променило своята класова структура и водещата сила в църковните борби е друга.
Българската революция влиза, благодарение на Г. С. Раковски, в контекста на европейските процеси, зависи от тях, като те им влияят, за да придобият по-голяма значимост и повече общоевропейски смисъл като революция и за разрушаването на Османската империя. Разрушаването на Османската империя е голямата цел на Европа и то ще отбележи края на цяла една епоха в геополитическите процеси от XIX век, за да положи началото на една нова и различна Европа.
Няма как в този нов контекст революционните процеси в България да не се ускорят. Те вече не се свеждат до независима Църква и свободна национална държава, но и участват в измененията в света. Бързо трябва да бъдат постигнати българските цели, за да се види и голяма европейска цел.
С това се ускорява и литературното развитие. Но ускореното движение е по-скоро в ширина и за обогатяване на жанровата система, тематичния обхват на литературата, усложняване на проблемите, с които тя се занимава и решава. В нея навлизат и повече писатели с висок талант, умения, съзнание за професията и мисията на писателя.
Литературният процес уверено се движи към появата на писател от ранга на Петко Р. Славейков, с когото тя ще навлезе в ново състояние, в което опитът и постиженията на Г. С. Раковски ще бъдат особено плодотворни, за да бъдат използвани на ново равнище. Със Славейков българската литература ще оформи своя окончателен облик на модерна литература в пълния смисъл на думата. Езикът, на който се пише, е вече формиран и показва своите огромни богатства. Още малко му трябва, за да бъде истински литературен език, но и това ще стане с поезията и публицистиката на Христо Ботев. Нашата литература е способна да свидетелства за сложните процеси в обществото и да изразява неговото обществено съзнание.
Всичките натрупвания, които преживя българската литература, бяха осъществени някак неусетно, постепенно и незабележимо. Появата на Христо Ботев обаче е внезапна и радикална смяна на нейната парадигма. Тази поява обаче е старателно и всестранно подготвена от Петко Р. Славейков с цялостното му многожанрово творчество.
По всичко личи, че наближава краят на Възраждането.

7.
Краят на Възраждането наистина наближава, а с него приключва и преходът от Средновековието към Модерната епоха. Литературата ще свидетелства и чрез себе си и своето вътрешно развитие, обогатяване, разширяване за приближаването на този край. Тя се променя постоянно, придобивайки нови качества и писатели. Смяната на темповете в движението й към целта, избързването, а след това и забавянето поради необходимостта да се усвои и осмисли новото и да стане то обичайно присъщо на основния поток, е характерен ритъм, присъщ на всяка литература. Но в българската е особено изявен в прехода й между двете епохи.
Средновековието и в обществените отношения, и в стопанския живот, и в литературния процес вече е отстъпило почти напълно. Но утвърждаването на новите обществени отношения и идеи все още не е приключило окончателно. Затова и Освобождението, макар да дава изключително силен тласък към завършване на процеса, още не го е завършил. Все още е живо възрожденското съзнание, което не желае да види новите реалности, а когато ги вижда, се настройва против тях и ги критикува остро. Българският свят, а и литературата заедно с него, все още живее със стари представи. Настъпващите изменения непосредствено след Освобождението обаче са видни и неумолими. За това свидетелстват новите идейно-естетически течения, които обикновено наричаме „модернизми“. Модернизмите подлагат на изпитание утвърдилия се през Възраждането реализъм с неговата социална основа и патос.
Оспорването на методите на художествено изображение и оценка на обществените реалности от страна модернизмите е важен факт. Модернизмите не са в състояние да разколебаят естетиката и практиката на реализма, ала самата им дързост вече свидетелства за нещо ново и твърде важно в литературата от края на XIX век. Появил се е, очевидно, нов тип личност, който има потребност да говори по друг начин, защото вътрешно е устроен по-особено.
Този исторически момент, в който по същество настъпва краят на Възраждането, сякаш протича по-бързо и с по-висока скорост. И наистина е така, ако ускорението се измерва със сгъстеността на политическите и литературните събития. Тяхната динамика се е увеличила чувствително, защото самите те са станали много повече и протичат из цялата страна. Но по начало краят на всеки период и окончателното утвърждаване на новата епоха се забелязва подобно избързване на времето, за да се очисти и литературата от старото съзнание, старите изразни средства и се наложи окончателно новото време.
Краят на Възраждането отбелязва началото на т. нар. империалистическа епоха в развитието на капитализма и в обуржоазяването на българския свят. Този, който завършва старото време, е Захарий Стоянов.
След Захарий Стоянов и литературата ни е вече друга.