Двете книги на белетриста Начо Христосков „Последното писмо до Бог”/издателска къща „Хермес”/ и „Разкази за Иван” /издателство „Летера”/ прибавят нови щрихи към творческата му биография на утвърдено име в съвременния литературен процес. Казах утвърдено, но не шумящо или вдигащо шум име, защото Начо Христосков е от онези творци, които пишат, без да търсят лесна слава, парадирайки с написаното. А написаното наистина е впечатляващо. Не само като тематика и структура на изложението, а като художествено претворяване на тези трудни, трудни времена, които някои наричат преход, други – демокрация, трети – плутократична демократура. И в трите случая обикновеният човек е унизен и обезверен, а печеливши са хитреците, приспособленците, безгръбначните хамелеони.
И в новите си творби Начо Христосков продължава темите, които вълнуват не само него, но и неговите читатели. Защото в разказите му пулсира животът с трагическите си протуберанси и комични парадокси, но и с безвремието, застинало над все още висящия на стената в кметския кабинет прашясал портрет на Тодор Живков, тъй като новината за смъртта му все още не е пристигнала в това затънтено планинско село. Селото, в което не само времето, но и пространството е застинало /разказът „Хепиенд”/ и където „тракториста Иван беше дошъл на белия свят направо с трактора си”, „попа се беше родил с килимявка в двора на рухналата църква”, а директора на училището за бавноразвиващи се „се беше родил в самото училище, където всъщност беше Директор на самия себе си”. Този разказ е показателен за стила на Начо Христосков, докосващ се до постулатите на магическия реализъм, но и строго индивидуален, не повтарящ вече казани неща. Магията на внушението този писател постига чрез конструирането на недвусмислен паралел, разграничаващ авторовата присъда, и на гротесково битие, където властват мижитурки и безпардонни фарфарони. Ала тук иронията и саркастичната присъда надделяват над параноичната безнадеждност от случващото се. Начо Христосков е разбрал, че пресъздаването на реалните абсурди е най-суровата присъда над онези, по чиято вина част от народа ни достигна до дъното на отчаяние, съпътствано от болести и покруси. Понякога написаното стига до натуралистичен абсурдизъм, понякога ни дарява с чистосърдечен и оздравителен хумор. Само високо талантлив писател би могъл да преобразува толкова образно метафорите в алегории и описанието в притча.
Сборникът „Разкази за Иван” е събрал диаметрално противополижни характери и съдби, житейски постъпки и поведенчески реакции. Обединяващото ги е единствено съвпадението в собствените имена на героите. Всички те са наречени от автора – „Иван”. Този Иван е ученик или студент, писател или политик, настоящ кмет или бивш депутат, учител или партиен „другар”, селянин или гражданин, безумно влюбен или обезумял от мъка и ярост… Авторът ни показва България не от картичките и рекламните клипове, а другата, продадената и предадена България, родина на клошари и проституиращи политици, на нискочели търговчета и едротели борчета.
Тематиката в „Последното писмо до Бог” е сходна, ала тук творбите са подредени не по законите на Хегелианската троичност – теза, антитеза, синтез, а като поредица от случващи се парадокси, сред които със своята висока поетичност се откроява далият име на книгата разказ. А заглавията на другите разкази сами говорят за онова, което очаква читателя: „Човекът и свинята”, „Още малко преди смъртта”, „Глухоняма любов”, „Смърт в тоалетната на женския затвор”, „Ромката и пияниците от квартала”, „Радост в курника”… И на фона на тази сюрреалистична гротеска, наречена живот, Начо Христосков ни внушава, че не всичко е загубено, макар и нищо да не е спечелено. И едно от тези послания откриваме в брилянтния разказ „Мъж на средна възраст”, където седемдесет годишен /поразително приличащ на Тодор Живков и по съвпадение със същото име/ собственик на стар, но запазен лек автомобил Фиат, го продава за 2000 лева. Когато радостният от изгодната сделка мъжът на средна възраст му брои 1050 евро, дядото изрича категорически: ”-Евро-мевро не признавам! Две хиляди лева!” Отчаяният купувач трябва да отиде в града и отново да обмени еврото за левове, но когато се връща, автомобилът вече е продаден на друг за…2000 лева! Мечтите на мъжа на средна възраст се изпаряват, но ако ние се размечтаем, можем да си въобразим, че за своенравния дядо двете хиляди лева са сякаш 2000 лъва, разхождащи се по билото на Балкана и готвещи се за „левски скок” към истинските убийци на мечти.
В заключение ми се иска да обобщя, че с тези свои книги Начо Христосков се нарежда в немногобройния строй от даровити български писатели, които не бягат от болките на съвремието и от горестите на своите съотечественици. Защото в това опасно и страшно време останаха прекалено малко рицари на словото, за които над всичко стои истината.
Боян Ангелов

Начо Христосков,
„Последното писмо до Бог”
Издатгелска къща „Хермес”, Пловдив, 2013
„Разкази за Иван”,
Издателство „Летера”, Пловдив, 2013