ПИСАТЕЛЯТ И УЧЕН ПРОФЕСОР БАНКО П. БАНКОВ:
ЖИВОТЪТ МИ БЕ ТРУД, ТРУД И ТРУД – ДЕНЕМ ПО СКЕЛИ ИЛИ ПРЕД ЧЕРНА ДЪСКА, ВЕЧЕР ДО КЪСНО ПРЕД БЕЛИЯ ЛИСТ
– Все отнякога и отнякъде е поникнала пътечката, по която са запърхали думи като медоносни пчели, които са се роили по творческия ти път и ти си ги отвел в съградените от теб самия къщички – досегашните ти многобройни книги. Кога и къде те навестиха тия думи, заради които някой те е забелязал, наричайки те талантливо момче?
Интересът ми към света на поезията, отначало подражателен, се пробуди в гимназията. Силно впечатление бе ми направил романът на бразилския писател Хорхе Амаду „Какао и кръв”. Състезавайки се, божем с Амаду, написах цикъл стихове „Бразилия”, в спазен ритъм и грамотно римувани. Стиховете ми хареса моят съученик, Борис Луканов, след време изтъкнат театрален и киноактьор, той ги наизусти и рецитираше, даже след години.
– Спомняш ли си кой или кои са били тези наблюдателни хора и чу ли от тях похвални и насърчителни думи?
Баща ми е бил съученик със знаковия поет Христо Радевски, изпрати му мои стихове за мнение. Радевски отговори взискателно и благосклонно, че за публикации е още много рано, зависи ще се разгори ли, или ще затлее интересът ми към поезията занапред.
– Знам, че имаш много богат живот и творческа биография, но бях изненадан, че дебюта ти не е с белетристична изява, а стартираш със стихове в сборника „Ято пред полет“, заедно с имена на силни поети като Николай Кънчев, Недялко Йорданов, Матей Шопкин и др. Дали като съосновател на литературния кръжок „Димчо Дебелянов“ към Студентския дом – София са те припознавали като поет или като белетрист с бъдеще?
В кръжока се изявявах като поет, гонех спонтанността на Недялко, на Григор Ленков, на Любчо Гройс и Матей… Белетристът у мен още не бе се пробудил. Найден Вълчев отпечата мои стихове в списание „Септември”, цял живот оттогава усещам благосклонното му внимание.
– Още повече бях изненадан, когато, извървявайки творческия ти път, видях във вестниците „Студентска трибуна“ и „Стършел“ отпечатани твои басни. Значи си бил със силна заявка за влизането си и в трудния жанр „Хумор и сатира“. Спря ли или продължи да мечтаеш за сериозни изяви като хуморист и сатирик?
Хуморът ми се отдаваше като закачка, като лирична усмивка, рецитирах собствени епиграми и басни, отличѐн бях на втория републикански студентски фестивал през 1957 годена. Милко Милков помести наградената ми басня в „Студентска трибуна”, публикувани бяха мои епиграми. Постепенно си дадох сметка обаче, че да пишеш сатира се иска чепат, злъчен характер. Нямах го.
– И в края на краищата дебютираш с белетристични произведения във водещите литературни списания „Пламък“ и „Септември“ – абсолютно признание за талантливо присъствие в жанра „българска проза“. Кое или какво предопредели този ти избор, интуитивно взе това решение или стана под нечие влияние?
Когато нагазих в изкопите на строителни обекти, продължих да сътруднича със стихове в заводски многотиражки. Някои от тези стихове, знак за търсенията, за естетиката на времето, публикува наскоро Недялко Йорданов в поредицата на вестник „Ретро”, посветена на творци от предишни поколения. Съпоставяйки ревниво поезията си с тази на приятелите-съввременници, проглеждах, че често „разказвам” случки, а истинската поезия е над случката, тя я „повдига”, осмисля, вписва я във философия, в нравственост. За писане на поезия за мое огорчение крилата ми изглежда бяха тромави. Но по обектите прозата сама почна да придърпва ръката ми. С наивна вяра в себе си и в редакторската оценка (като „Мартин Идън“ на Джек Лондон), изпратих по пощата първите си разкази във водещите списания „Септември” и „Пламък”. Младите тогава редакторки Станка Пенчева и Лада Галина (скътал съм свиден спомен за тях) ме насърчиха, без да ме познават и публикуваха дебютните ми разкази „Сегашно време” и „Гранитната стена”.
– И стигаш до първата си книга „Дълъг ден“, което значи, че през 1970 година е официалното ти кръщение в литературата, а самата книга-кръщелното ти свидетелство като писател. Ще ми простиш, но не познавам началното ти творчество и нямам представа какво съдържа тя…
Герои в първата ми книга са строители – бетонджии, арматуристки, заварчици; архитекти и инвеститори, съветски инженери-съветници по обектите, самотни майки, надборващи се за хляба. Нямаше нужда да проучвам делника на редовите съвременници, живеех го. Търсех в характерите им не зевзевлък, чудатости, тарикатщина, а съпричастност, жест, благородство. Защото такава душевност се крие и под груба ватенка. По онова време анализът на подобни герои, мислене и поведение не беше на тачено място в официално регламентираната естетика.
– Естествено е като първа книга да ти е донесла радост, но е много важно и това как е била посрещната от литературната критика. Не е възможно да си забравил!
Първият ми дързък опит за дебют беше с роман – „Момче за лятото”, оценен ласкаво и приет за печат в издателство „Български писател” от Ивайло Петров. Знаков творец, спечели читателско признание още с първата си повест „Нонкината любов”. Младежката ми самоувереност беше препъната от супер-рецензент, поет-маринист, днес забравен. Недоброжелателството ме засегна дълбоко, но и амбицира още повече, да се докажа. Дебютът ми в библиотека „Смяна” на издателство Народна младеж потвърди жребия ми – да ора в нивата на прозата. „Дълъг ден” бе посрещната с многобройни положителни отзиви – от Димитър Кирков в доклада за годишната продукция на Съюза на писателите, от Емилия Прохаскова, Симеон Хаджикосев, Яко Молхов, Драган Ничев, Петър Тонков, Георги Гетов, Катя Бъклова.
– Следващите ти книги: „Загубата“, „До утре и назад“, „Изкачването“, „Циганско лято“ и „Нито първи, нито последни“ се появяват през годините на социализма и отварят широко вратите към многопосочните професионални пространства на тогавашната национална литература. Как определяш лично ти своя принос в развитието й, каква оценка даваш на тия си творби, сега отдалечен от онова време?
Давам си отчетливо сметка, че успехът ми бе предопределен в известна степен от тематиката ми, пишех за трудови хора, градящи национални обекти, те се вписваха спонтанно в идеолограмите на времето. Но за такива пиша и днес, убеден съм, че смисълът на живота на съвременника е в ежедневното почтено изграждане на собственото битие, семейство, съжитие с околните; върху тях се крепи общественото благо. Не е редно да пропусна обаче и случаите, не много наистина, в които мои повести и преди всичко – киносценарии и пиеси, лъхащи на живот, са били „разкоствани”, кога от некомпетентност, кога заради злонамереност и конюнктурна поръчка. Но по един дълъг писателски път това неизбежно се случва. Преглъщаш и продължаваш.
– Впрочем имал ли си кулминационен период в своето творческо израстване и в кои години бе той? А може би още вървиш към собствения си апогей?!
Тъй като по образование съм пришелец в литературата и през дългия си път съм усещал къде анонимна, къде явна резервираност, непрекъснато трябваше да се доказвам. Най-често признание получавах в анонимни или явни конкурси. Затова продължавам да се самопроверявам, старая се да не опровергая доверието на колегите, които ме насърчиха навремето. Понякога изпадам в парадоксални ситуации. Преди две години в конкурс за къс разказ бях уважен със специална награда за най-възрастен участник в конкурса. Чудих се да се засегна ли или да се засмея.
– Имаш ли, все пак, предпочитан жанр, който най-да те влече и който ти е донесъл най-големи успехи?
Не. Темата, художествената цел, възрастта на аудиторията налагат, предопределят жанра. Не бива да насилваш сепналата те идея за творба, да я вкарваш в чужда дреха. Представете си история за съсипвани със стимуланти тежкоатлети, като либрето за балет. Затова в различни години и то за дълго буквално съм „хлътвал” в различни жанрове. Докато следваща идея ме поведе през синори и огради в „чужди” литературни видове. За недоумение на хазяйничещите там, този пък какво иска тук?
– В никакъв случай не можем да не се спрем пред талантливите ти изяви в областта на театралната и кинодраматургията. Да не пропуснем факта, че си бил референт на едноименната секция към Съюза на българските писатели. Какво ти донесоха тези сценични и екранни твои произведения и до каква степен обогатиха цялостния ти творчески образ?
Театърът и киното са колективни изкуства Първото, което писателят, посягащ към сцена или екран трябва да проумее е, че произведението му ще има повече бащи и майки – редактори, режисьор, че и актьори. Тяхното съучастие ще накърнява родителския му приоритет, често пъти болезнено. Театър и кино са капризни, модаджийски изкуства, поле на естествени сръдни и завист, цензурирани са от претенциозни инстанции, нуждаят се от сериозно финансиране. Би следвало ищахът на писателя да пише за екран или сцена да е минимален. Случвало ми се е след абсурдни, обидни критики и претенции да напускам съответното звено, като се заричах кракът ми да не стъпи повече там. Да, но когато най- сетне дочакаш творбата ти да оживее на екран или сцена, чувстваш се като бог, създаваш един нов свят….
– Трудно обхватно е всичко извършено и постигнато от теб по житейските и творческите ти пътища. Защото има нещо, което силно те отличава от много други твои колеги писатели. Творческите ти пътища не са свързани само с реализирането ти в полето на литературата, но и в областта на голямата наука. Завършил си не филологически науки, а се дипломираш като строителен инженер в бившия Инженеро-строителен институт и работиш на строежите на Оловноцинковия комбинат край Пловдив и на Нефтохимическия комбинат край Бургас. Кажи ми как се носят две, че понякога и три дини под една мишница?
За житейския ми избор от една страна повлияха родителите ми, настояваха да имам професия, която „храни”, а за писането – кой щял да ми пречи. Не са предполагали, че ще се намира кой. Но аз дълбоко в себе си исках да стана писател, впечатлило ме беше откровение на Горки – „животът – моите университети”. Бях убеден, че за да пиша, първо трябва да мина през училището на делничния труд, сред хората, които снизходително водят за обикновени. Имах пространствено мислене, строителството ме привличаше също, то оставя следи за години, че и за векове. Затова на времето без колебание подмиших „две-те дини”.
– И как успяваш да разпределяш времето си – повече от половин век сътрудничиш с белетристични твори на всекидневници и периодични издания, издаде толкова много свои книги и зае заслужено място в първите редици на съвременните български писатели. И в същите тия години се изявяваш като автор на статии и учебници по строителна механика, университетски преподавател си, ставаш доктор на науките и професор. Специализирал си в Краков и в Париж, бил си член на редакционната колегия на списание „Строителство“. Малцина са творците като тебе – професионално признати от колегите си като член на Съюза на българските писатели и на Съюза на учените в България. Кой си ти всъщност, уважаеми колега Банко П. Банков, кои неща те правят горд и чувстваш ли се щастлив като учен и като писател?
Директният отговор е, животът ми бе труд, труд и труд. Денем по скели или пред черна дъска, вечер до късно – над белия лист. За сградите строителната механика донякъде е като анатомията за човешкото тяло. Двете науки показват кои части в конструкцията или организма са основни и носят теглото, как са свързани. Инженерът и лекарят се грижат за сградата, за тялото; писателят е със сходна мисия, грижи се за световъзприемането, за душата. Но ме спохожда и втори, недоизбистрен отговор. Ще си позволя да се самоцитирам:
Делях живота си на две,
каквото бе, не ще да бъде.
Сънувам други светове
и чакащото ме отвъд е.
А какво е то? Как ще ни погледне бъдещето, на коя лавица ще съхрани спомен за нас, ако заслужаваме? То си знае.
– И от върха но своята творческа зрялост как би оценил развитието на съвременната българска литература и какво е днешното нейно състояние?
Кризисните времена раждат висока литература. Отдавна България не е имала толкова талантливи поети и поетеси, при това – почти нито един придворен. Пръстите на двете ръце не стигат да ги изброиш. У нас, а и зад граница на български език се пише проза, излязла „от котловината”, конкурентна за присъждане на най-високи награди. Вярно е, че пишем на „малък” език, но по гъвкавост, изразителност не го давам за много от „световните” езици.
Разговора води Петър АНДАСАРОВ