БЕЗ ИЗКУСТВО СМЕ ОСЪДЕНИ НА СКУКА И ЗАБРАВА
– От био-библиографичната справка става ясно, че живееш в България от 1982 година, а по какъв начин и кой бе поводът да се озовеш тук?
– През 1981 г. в Аман се срещнах с българска делегация, която набираше чуждестранни студенти, желаещи да продължат висшето си образование извън Йордания. Имах висок бал и възможност да избера специалност медицина или инженерство. Тогава все още не знаех къде се намира България. Това, което ми направи силно впечатление, беше вниманието и широките познания на членовете на комисията. Те знаеха много за моя роден град Наблус. Казаха ми, че е известен с производството на сладкиши „Кунафа“ и на музикалния инструмент „Уд“, както и други любопитни подробности. Не се поколебах особено и приех да уча медицина в България.
– Може ли да се каже и за теб, че нашата страна е и твоя втора родина?
– Да, разбира се. Взех окончателно решение да се установя в България след внимателна преценка. Имах избор да остана в Йордания, но войните и желанието на жена ми Елена и на голямата ми дъщеря Надя надделяха. Имаше и други междинни станции като Брюксел, но в крайна сметка София бе моя избор за постоянно пребиваване.
– Трудно ли бе аклиматизирането ти в България, ти всъщност си дошъл от друг свят – с други нрави, друг език, с друга религия. Имаше ли познания някакви за нейната история, за географията й?
– Напуснах арабския свят в ранна възраст, а през осемдесетте години на миналия век отношенията между България и арабските страни бяха активни. За своя изненада, в София срещнах хиляди студенти от Палестина, Ливан, Йордания, Ирак, Алжир и по-малко от другите. Така, че не усетих културен шок в началото, освен това, езиковото ми обучение започна веднага и за кратко време (няколко месеца), започнах да общувам свободно в обществото. Направиха ми впечатление богатите книжарници и библиотеки. Прочетох много произведения на именити световно известни писатели, най-вече от руската класика. Така потъвах в четене през свободното си време. Да, трябваха ми много речници, защото хвърлих големи усилия за вникване в света на Достоевски, Толстой и други, които не бях чел на арабски език. Освен тях, изучавах и стиховете на Христо Ботев, Смирненски, както и българската история. Смятам, че процесът на адаптацията при мен беше лесен и бърз.
– Как определяш днес началото на живота си и кога през теб премина тръпката, усещането, че той ще продължи именно тук, в България?
– Ех, който пие българска вода, непременно бива пленен от нейната земя. Естествено, животът ми по никакъв начин не беше лесен и подреден. Заедно със семейството ми преминахме през много трудности, но моментът за взимане на важно решение винаги настъпва при големи изпитания. Тръпката бяха моите деца. Смятах, че те ще имат по-добро бъдеще и реализация на своите стремежи в България. Сега от разстоянието от времето виждам, че съм взел правилно решение.
– През 1989 година се дипломираш като инженер, с каква точно специалност и в кое учебно заведение?
– Завърших висшето си образование като инженер със специалност – Изчислителна техника но, през цялото време на следването се занимавах с литература. Четях много на български език, тогава нямаше електронни книги, нито интернет. Това ми помогна за усъвършенстване и обогатяване на езика.
– Практикувал ли си с тази специалност?
– Всъщност нямах тази възможност. Когато се завърнах в Йордания, избухна първата война в Залива. Безработицата беше жестока, ситуацията бе до висока степен обезпокоителна. Тук е мястото да отбележа, че през 2023 г. успях да защитя своята дисертация във Висшия институт по Арабистика към СУ Св. Климент Охридски, София и станах д-р по съвременна арабска литература.
– Но съдбата ти дава друга насока на реализиране – случайност ли бе това, или си мечтаел да тръгнеш по пътя на литературното творчество?
– Не, няма друг път за мен, литературата е моята съдба. Още в гимназията учителят по арабски език събра няколко ученици, един от които бях аз, и внимателно ни обясни значимостта на словото за развитието на човечеството, както и за изграждането и поддържането на моралната система. Тогава издавахме така наречен „Стенвестник“. Научих много от този великолепен учител. Често ни канеше у дома си , надъхваше ни и ни даваше насоки, как да творим. Даряваше ни ценни книги. Научих от него тънката философия на Джубран Халил Джубран и много други литературни величини.
– Кога за първи път видя името си под своя творба, къде и в кое издание?
– За първи път чух името си по националното радио на Йордания, след като им бях изпратил две свои творби за мечтите и живота. Бяха ги оценили и ги прочетоха в ефир през късните часове на една културна програма. Списанието „Критик”, което се издаваше в Лондон, публикува други две мои творби на арабски език. На български език – редовно публикуваха мои стихотворения във вестник „Технически Авангард“, орган на висшия институт по инженерни специалности в София „Владимир И. Ленин“, който сега се нарича „Технически Университет“.
– Кое слово е повече на сърцето ти – поетичното или белетристичното? Знам, че на български език си издал шест стихосбирки и три романа.
– Поезията е начин за освобождаване. Чрез нея изграждам връзка с вътрешното си аз, както и с небето, ако щете. Без поезия трудно бих могъл да преживея деня, докато прозата изисква план, замисъл и много търпение. И двата жанра са ми близки, сигурно и в моята белетристика има немалко поетични находки.
– Кой преведе първата ти творба на български език и кога?
– Първите ми творби тук са написани директно на български език, не мога да превеждам своите произведения. Написаното на арабски език публикувам или издавам в някоя арабска страна, а произведенията ми на български език намират своята реализация в България. Моята българска поезия се радва на интерес и преводи на английски, турски, френски, немски, шведски, руски и др. езици. Имам издадена стихосбирка на английски език в Америка и друга на украински език. По отношение на романите ми, понякога пиша втори вариант, адаптиран съответно към другия език.
– А ти кога направи първия превод на произведение от български автор, спомняш ли си името му?
– Първият превод направих през 1985 г. на поета Любомир Николов. Излезе на хартиен носител в Аман в известния вестник „Ад-дустур“. Помня, че тогава заработи цензурата, тъй като в едно от преведените стихотворения имаше смело обръщение към Господ. Такива бяха времената и нравите през онзи период.
– И така вече 40 години ти си гражданин на красивата и талантлива моя България. Как се чувстваш днес, уютно ли ти е, имаш ли близки и верни приятели?
– Ще отговоря честно на този въпрос. България е уникална страна. За жалост, много от българските граждани не съумяват да забележат този факт или го усещат, след като емигрират на запад или в Америка. Някои се връщат, повечето остават там, поради заетост, професия и ангажименти към своите семейства и заради децата им, които са родени там и са свикнали с различен начин на живот. Това е дълга и сложна тема. Казвам го, за да се разбере, че и аз няколко пъти съм бил на кръстопът, дали да остана в България, особено след началото на прехода. Тогава животът тук беше много тежък. Аз имах възможност да остана на работа към арабска телевизия в Брюксел, но в името на моето семейство се върнах тук, в София. Страдам от всички проблеми, известни всекиму в страната, несправедливите сметки на топлофикация и други монополисти, но се радвам на природата и възможността на участвам в културния живот из цялата уникална България. Надявам се вие, българите, и ние, българските граждани, да успеем да преодолеем разединението и политическия сблъсък в името на по-добро бъдеще за новите поколения.
– Опозна ли духовния облик на страната ни и какъв е нейният образ в твоите очи?
– Твърде сложен въпрос. Знаете ли? Понякога ми се иска да участвам в телевизионното шоу „Стани богат“, но има възможност да отпадна или да поискам жокер още при първите елементарни въпроси, защото те често са свързани с постулати, известни на народа още от детството. Ще ви дам друг пример: ако случайно срещнеш приятел, който пътува обратно от морето към столицата и те покани да те закара, е редно да помогнеш с някакви средства за гориво. Това се счита за приемливо, но ако този човек зад волана е от ориенталска страна, той счита този жест за обиден, въпрос на възпитание. Това вече е културен код. Продължавам, въпреки изминалите десетилетия, да уча още и още за облика и образа на тази страна.
– Успя ли да почувстваш и определиш същността на класическата и съвременната ни литература?
– Да, до голяма степен. Дори работя върху проект за превод на класиците. За мен Атанас Далчев е висока класа и достоен за превод на арабски език. Проектът включва Иван Пейчев, Александър Геров, Вутимски и др. Работих върху този проект близо две години, но все още не е напълно готов. Такова начинание изисква повече време и опит в превода на класиката. Смятам също, че имена като Яворов заслужават усилията за превод. Той е много нюансиран и изисква фин поглед и отношение за пренасяне на духа му към арабския език. Съвременната българска поезия е изобилна, много стихосбирки се отпечатват, но това е нормално. Времето ще определи, кое ще успее да оцелее под жестоката гума на времето, която изтрива всичко негодно.
– Впрочем занимаваш ли се по-глобално с преводи на книги и отделни произведения на наши автори, както правят това всеотдайно Ахмед Емин Атасой от Турция, който всъщност се чувства и като българин и български писател, и проф. Бранко Ристич от Република Сърбия.
– Така е, преводаческата ми дейност се превръща в професионално занимание и работа, чрез която си плащам сметките. Подбирам внимателно възможно най-доброто, което е доказало своята автентичност, тъй като времето не позволява излишни експерименти. Трудно бих могъл отново да подготвя антологии, които да съберат повече писатели или поети в една книга, както тези, които създадох. Освен всичко това, имам и свои творчески проекти, които са отлагани отдавна и е време да ги довърша. Това са разкази, романи, изследвания и поезия.
– А проявява ли български преводач на твои произведения и книги постоянен интерес към творчеството ти, тъй като името ти е вече достатъчно известно у нас. Твои книги са превеждани и издавани освен на български и на немски, шведски, украински, арабски и други езици.
– Благодаря за този болезнен въпрос. Преводи на мои творби са станали факт благодарение на чуждите преводачи, които ме приемат като писател, но по-голямата част от българската интелигенция ме приема предимно като преводач, макар да има доста читатели, които ме четат и редовно присъстват на моите премиери. Приемам това положение спокойно, не се опитвам да се натрапвам на никого. Който смята, че моето изкуство е достойно за превод, го прави без колебание, за което съм благодарен.
– Не само на мен и на много мои колеги прави впечатление, че ти не пропускаш премиера на български автори, нито литературни и културни събития, значи си впечатлен от духовния живот в България и от присъствието на талантливи български творци, особено в областта на поезията. Верни ли са тези мои впечатления?
– Знаете ли? Аз съм човек, който няма право да се върне в своята родина, имам предвид Палестина, където съм роден. Пътувам до Аман, макар напоследък да не го правя често. Именно тази сакрална връзка с поезията и хората на изкуството ми помага да се боря с носталгията и усещането за загуба на равновесие. Затова лятото е тежък сезон за мен. Сякаш попадам в така наречения „пети сезон“, когато усещането за безтегловност се засилва. Много ми е тежко също, когато чувам българския химн. Успокоява ме и ми дава надежда, че все някога ще видя и моята родина свободна. Човек без отечеството е условно жив. Да, обичам българското слово, радвам се, когато срещам талантливи поети, най-вече млади… и в бъдеще ще присъствам на премиери, защото без изкуство сме осъдени на скука и забрава.
– Нали си съгласен с мен, че нашата любима тема с теб е красотата и философско-метафоричната обагреност на българския и на източно-арабския стих. Споделих ти отдавна, че това силно почувствах по време на премиерата на книгата ми в превод на арабски език „И няма връщане“ преди години в Сирия и Алжир. Аплодисментите бяха преди всичко за заредените с чувство и мисъл оригинални образи в отделните стихотворения. Кои са, според теб, допирните линии между тия сродни две наши литератури?
– Големите български поети, които оставиха дълбока диря след себе са тези, които са посветили своето перо на общочовешка кауза, такива като Геров и Далчев и когато ги прочитам ме обзема чувство, че говорят от мое име, описват моя болка.
Искам да споделя една истина за поета Петър Андасаров, автор на тази книга и на тези въпроси. Той е скромен човек, присъствието му е леко като перо, като ветрец, но е дълбок в своя изказ и нежен в своята любов, сякаш се страхува да не нарани някого чрез своето слово. А за стихосбирката преведена на арабски език „И няма връщане“, още в самото заглавие поетът ни поставя в позиция на очакване и потъване в непринудена и искрена поезия. Общото при всяко високо изкуство, независимо от езика, е усещането за „красота“, „мъдрост“, „любов“, „принадлежност към човешките ценности“. Това ми дава сили да чета и да откривам Аз-а в българската поезия, класическа и съвременна, както и финия изказ и феноменалните метафори на арабски език.
– Ще се съгласиш ли с мен, че отношенията между тях не са на необходимото равнище, те живеят в доста далечна близост в наше време. Какво трябва да се направи, за да се преодолее тази отдалеченост?
– Арабската литература е неизвестна до голяма степен в България. Вина за това носят и официалните институции в арабския свят, които за жалост са потънали в сериозни грижи на всякакви нива, икономически, политически, сигурност. Войните не стихват, а въоръжените сблъсъци в много арабски региони изтласкват изкуството на заден план. Да не говорим за пандемията и последствията от нейното разпространение, което доведе до изолация, инфлация и отчуждение. Смятам също, че засилването на отношенията между България и арабският свят би помогнало за скъсяване на разстоянието между двата свята. Освен това, са нужни и допълнителни културни мостове. Арабистите притежават голям заряд в това отношение, много е важна тяхната роля. Редно е да се работи в тази посока, те притежават потенциал за превод на арабска литература, стига да имат стимул и щедро възнаграждение.
– Дали причината е и в това, че арабския език е доста сложен и труден за усвояване и, макар да има неколцина известни арабисти у нас, малко се превежда литература от арабски на български и от български на арабски език. Така ли е и според теб? Още повече, че преводът от един на друг език не е просто намиране на съответствие на думите, той е високохудожествено изкуство, нали?
– Всъщност всеки, който се занимава професионално с арабски език, остава верен на него поради богатството на философия, поезия и култура. Арабистите са на много високо ниво и са достойни, известни са в арабския свят като познавачи и откриватели на съкровищата на тази древна култура. За жалост този потенциален заряд не е използван качествено, а това е задача най-вече на институциите. Трудностите могат да се преодолеят чрез покани за творчески стипендии на арабисти в различни арабски столици, където могат да се докоснат до арабската душевност директно от първо лице, да се запознаят с традициите и обичаите, да създадат контакти с представители на културата и обществениците. Така могат да станат по-пълноценни кадри като творци и преводачи.
– Аз се радвам, че ти получи заслужени оценки на преводи и книги: наградата „Перото“ за превод през 2018 год. и наградата на Съюза на българските преводачи през същата година. А поетичната ти книга „Водните лилии на паметта“ те нареди сред тримата финалисти за Националната литературна награда „Перото“ в раздел „Поезия“ през 2020 година. А има ли отличени с награди през последните няколко години книги на български автори? И, ако има, кои са те?
– Наградите, субективни и обективни, са необходими за всеки творец. Така той разбира, че е оценен и отговорен пред себе си и пред другите, и е длъжен да се развива. Както и да е, аз не се водя в избора за преводи от наградените имена, макар това да има голямо значение на международно ниво, защото чуждите издателства търсят наградени творби. Понякога остават шокирани от ниското ниво на някоя художествена творба. Затова е нужно да се дава път на сериозните и качествени творби, те да печелят националните награди. Не искам да споменавам определени имена, болката е всекиму известна. За мен е по-лесно, тъй като живея в България и до болка познавам механизма за присъждане на награди „Аз не тебе, ти на мене“, но съм убеден в крайна сметка, че високото изкуство оцелява. Между другото, тази практика е валидна и на други места по света, арабският свят не прави изключение.
– Няма никакво съмнение – ти живееш пълноценно в България, както всеки българин, значи – чувствата ти към нея са искрени и можеш честно да кажеш какво е тя за теб и за твоите близки?
– Така е. Понякога се питам, към коя политическа партия бих се присъединил, но веднага давам заден. Много е тревожно нивото на корупция в България. Този бич стои като препъни-камък пред развитието на икономиката. След прехода се появиха и нароиха толкова много политически партии, някои вдигаха националистически лозунги за привличане на гласове, други предлагаха смели реформаторски програми, но разединението продължава. Понякога усещам, че живея в страната едновременно на изток и на запад. Липсва истински диалог във високите етажи на властта. Все пак съм обнадежден, че разумните глави в любимата България ще успеят най-накрая да намерят правилния път към просперитет и избавление. България е една богата страна със своята природа и туризма, има възможност да привлича туристи през четирите сезона на годината, както и лечебен туризъм. Както е известно, тук има много богати извори с минерални и лечебни свойства. За мен България е повече от втора родина, а за близките ми е майка и първа родина.
– А какви са думите ти за състоянието на съвременната българска литература?
– България, макар да не е голяма страна, се радва на своята богата културна история. Литературата се развива постепенно, понякога осезаемо, друг път незабележимо. Напоследък има смели стъпки за развитие на литературата в страната чрез различни финансови програми, които са предназначени за издателствата и за творците поотделно. Има още какво да се желае, но положителните резултати се усещат след време.
Разговора води Петър Андасаров