Литературната врява съпътства всяко време и далеч не от Гутенберг насам. Навярно тя е онази досадна, но необходима подправка в рецептите на вечността, която не само храни с пикантерии въображението на публиката, но в общия процес на ферментация на Словото играе роля на катализатор за превръщането му в национална история, в съдба, в емоционална отливка на самото време.
Дежурната врява се надигна начаса след като във връзка със стогодишнината на българското кино за любим филм зрителите посочиха „Време разделно“, създаден по едноименния роман на Антон Дончев. И не заслужават съчувствие платените производители на шум, че КПД на рекламните им розоварни, целящи да превърнат постмодернистичния троскот в маслодайна роза се оказа нулев. И не само в този случай. Но в този случай – особено.
А писателят Антон Дончев стана на 85.
Редки са, но има такива щастливи мигове, когато музата и ангелът си подават ръка и от помирението им бликва извора на кристалното вдъхновение. За Антон Дончев това е есента на 1963 г., когато слага точка в последната страница на „Време разделно“ – книгата, която ще влезе във всяка родолюбива българска къща, ще претърпи 22 издания у нас, бъде преведена на над 30 езика и ще надхвърли общ тираж от 2,5 милиона. Талантлив е въздухът на шейсетте години на миналия век – тогава се появяват книги като „Мъже“ и „Жените на Варшава“ на Г. Марков, „Корените“ и „Времето на героя“ на В. Попов, „Легенда за Сибин“ и „Иван Кондарев“ на Ем. Станев, „Цената на златото“ на Г. Стоев, „Шумки от габър“ и „Диви разкази“ на Н. Хайтов, „Дъх на бадеми“ и „Сините пеперуди“ на П. Вежинов; Д. Димов създава „Почивка в Арко Ирис“, Д. Талев завършва „Гласовете ви чувам“, Г. Караславов пише „Обикновени хора“… – творби, достатъчни за златния фонд на всяка световна литература. Ново силно начало изживява и историческият роман. Обясним е стремежът на българските писатели да преоткрият истината за нашето минало, немалка част от която е старателно затлачвана и преиначавана от господстващи идеологии и политически конюнктури. Антон Дончев има особен принос в осветляването на ред страници от историята на България – достатъчно е да споменем още първата му книга – „Сказание за времето на Самуила…“, да разгърнем „Странният рицар на свещената книга“, „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“, „Трите живота на Кракра“…
Неговото „Време разделно“ се нарежда сред емблематичните заглавия, родени в тази сложна, вълнуваща и изпълнена с противоречия епоха. Днешният ни ден е тревожно доказателство за актуалността на проблемите, заложени в темела на знаменитата творба, в която с такава сила на внушението е предадена насилствената ислямизация на българското християнско население в Родопите по време на турското робство. Суховеите на разделното време и днес връхлитат многострадалната ни земя – понякога те заварват духа неподготвен да ги посрещне и предотврати опасните им последици. Но за това носим вина и ние самите, когато свеждаме глава пред истините, когато пренебрегваме поуките на историята и завещанието на предците. „Истината – казва писателят – е сложно нещо и много често е горчива“. Да, горчива е, но като оздравително лекарство и трябва да извървим своя път, независимо от неравностите и трудностите по него. И да помним, че и в края, както и в началото е Словото, чиято светлина ще ни води през пясъците на разделното време – за да живее надеждата, да бъде животът, да бъде България!

Иван Есенски