ПИСАТЕЛИ ПОЧЕТОХА БОТЕВ С ДВУЧАСОВ РЕЦИТАЛ

По повод Богоявление и знаковия юбилей – 175 години от рождението на Христо Ботев – Съюзът на българските писатели проведе в своя клуб „Парнас“ рецитал, в който се включиха 30 съвременни писатели. На 6 януари 2023 г. в продължение на повече от два часа поети и литературни критици говориха за харизмата на Ботев и основополагащата роля на неговата поезия и публицистика, трасирали пътя на новата българска литература. Прозвучаха неговите стихотворения: „Майце си”, „Елегия” и „Моята молитва”. Събитието се водеше от Боян Ангелов – председател на СБП. Анжела Димчева прочете откъс от предговора на проф. Кирил Топалов, озаглавен „Посланията на поета и публициста”, с който започва луксозното издание с творби на Христо Ботев „Поезия и публицистика” (издание на Фондация „Българско слово”, 2019). Свое есе за Ботев прочете поетът Атанас Капралов – директор на Националния литературен музей. За сподвижниците на революционера говори Благовеста Касабова – автор на историко-биографично изследване за баба Тонка. Критически анализ на новия филм „Ботев”, взривил общественото мнение през последната седмица, направи Пенка Чернева. С прочувствени думи и със свои стихове, посветени на Ботев, се обърнаха към аудиторията: Матей Шопкин, Петър Андасаров, Георги Константинов, Атанас Звездинов, Трендафил Василев, Надя Попова, Иван Есенски, Николай Дойнов, Георги Драмбозов, Александър Крумов, Виолета Станиславова, Виктория Катранова, Мая Панайотова, Стоянка Боянова, Минко Танев, Елица Виденова, Елисавета Шапкарева, Албена Фурнаджиева, Нико Стоянов, Любомир Захариев, Иван Вунчев, Венцислав Пейков, Величко Хинов. Залата беше взривена от аплодисменти, когато поетът Балчо Балчев изпълни своята емблематична творба „Баладично писмо”. Надя Попова представи брой 1 за 2023 г. на в. „Словото днес”. Боят е посветен на величествената годишнина и е спонсориран от парламентарната група на БСП. Апогей на вечерта поставиха Боян Ангелов със стихотворението „Самота” и Недялко Йорданов с творбата си „На Ботев”. „Приятно съм изненадан, много отдавна не бях присъствал на толкова стойностен рецитал на свои колеги. Когато станах на 28 години, открих с изумление, че Христо Ботев е живял само 28 години. Той е бил почти момче, а колко много неща е направил!” – сподели Недялко Йорданов.

Ето част от рецитала на поетите:

 

 

 

 

 

 

 

МАТЕЙ ШОПКИН

 

МОЛИТВА ОТ БОТЕВ ВРЪХ

 

Моя древна земя, побеляла от кости и преспи,

моя гневна земя, почерняла от мъка и кръв –

дай ми оня бунтовен напев на хайдушките песни

и зеления пламък на знамето с български лъв!

 

Дай ми тъмната болка на свойте безпаметни рани

и дълбокия плач на Марица, Огоста и Вит…

Като млад богомолец издигам душата си в длани

от върха на Балкана, в мъгли и в балади обвит.

 

И те моля, земя, помогни ми докрай да остана

влюбен в пъстрите люлки на твоите нощи и дни,

залюлей ме над пропаст, приспи ме на равна поляна

и сърцето ми в извор, в камбана и меч превърни!

 

Аз съм кръвен потомък на твойте борци и поети –

помогни ми до гроба и в гроба да бъда такъв:

да живея, пронизан от клетвени, светли завети,

в боевете за тебе да падам безстрашен и пръв.

 

Помогни ми за тебе да плача, да пея, да страдам,

с твоя вятър и с твойте жита и реки да шумя,

с твойте песни спокоен да влизам и в рая, и в ада –

с твойте песни – божествена, българска, моя земя!

 

 

 

 

БАЛЧО БАЛЧЕВ

 

БАЛАДИЧНО ПИСМО

 

Не сколасахме с четата, байо.

Залудо затрихме момчетата.

Залудо измряхме, Българийо.

Като псета ни клаха. И нека.

 

Робува си робът робията.

Че що са за роба пет века?

Щом овчари стадата си криеха

и ни сочеха подли пътеки.

 

Затуй ли главите ни горди

анадолски дервиши побиваха.

И цяла нощ клета Околчица

мълчалива кръвта ни попива.

 

Че ден бе! Кънтяха челата ни.

Дълба ги оловото жежко.

Из урвите псуваше вятърът.

Орлици се виеха тежко.

 

И сбъднах молитвата. Спяха телата ни –

парцаливи, низвергнати, диви.

А ние кълняхме и плачехме, Дяконе:

– Ще възкръснат ли в Българско живите!

 

 

Ветровете са нашите мисли

и тъмна вода е скръбта ни.

Като мътно небе сме надвиснали –

двеста неми зловещи камбани.

 

По-мъртни от мъртвите, мили народе,

по-живи от живите, робе и скоте,

ний пак ще превземем със гръм парахода

и пак ще загинем! Подписвам се: Ботев.

 

 

 

 

 

 

 

 

БОЯН АНГЕЛОВ

 

САМОТА

 

Кажи ми, кажи, бедни народе,

кой те в таз робска люлка люлее?

Христо Ботев

 

В дрезгавината на сърцето разхожда своята забрава.

Мушицата му е свидетел, а паякът го наблюдава,

без да говори, не защото от Господ му е забранено.

Човекът гледа съществото, почти е неодушевено

пространството между вратата и заскрежените прозорци.

И снеговита е мъглата… Като брадите на пророци

безлистните държета свеждат очите си, лениво кимат…

Жена му е небесна прежда, деца не случиха да имат.

Хвърчи снегът и, без да спира, до покривите ще натрупа.

Човекът в кухнята се свира, за да си стопли постна супа,

ракия бяла да си сгрее, да си нареже малко зеле.

А телевизорът синее от гняв, че силиците взел е

на хората и ги облъчва с трагедии разнопосочни,

че някой нагло си поръчва всеопрощания безсрочни.

Човекът къса календара сред януарската голгота

и като клада се разгаря в дълбоките очи на Ботев.

 

 

 

 

 

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ

 

НА БОТЕВ

 

 

Наистина ли си на
двадесет и осем…
Наистина ли – млад и омагьосан –
от своята любов необяснима
гладуваш във онази люта зима
и правиш триста върли поразии
на българските влашки чорбаджии
и пиеш вино и захвърляш чаши
по хилядите патриоти наши,
дето могат само да говорят
и не могат само да се борят.

А ти си млад, на двадесет и осем…
Но в теб въпроси страшни се кръстосват.
Във теб изгаря и във теб се ражда
космична мъка и космична жажда
и ти – прогледнал чак отвъд, далече –
мълчиш и пишеш сам: „Настане вечер…”

А ти си нежен и сантиментален
във този век ужасен и брутален.
Навярно там, на другата планета
ти би възпявал своята Венета,
не би така отчаяно се люшкал
между стиха и сабята хайдушка,
защото няма никаква причина
освен една – със името Родина.

Кажи ми, в таз борба, тъй страшно кратка,
наистина ли и смъртта е сладка
и там, сред пролетните горски листи
наистина ли ти не се замисли
поне за миг, поне за малко време,
че жив ще бъде този, който дреме,
а ти ще бъдеш мъртъв и безчувствен
и после – вълк и самодивски устни…

Не. Ти си мислил. Ето писъмцето,
което почва с
„Мила ми Венето…”,
което свършва не със вик, не с дума
а с парещата песен на куршума.
И тази песен, чувствам, продължава
да ни окриля или натъжава.
Макар и страшна, и макар опасна,
тя все пак е наистина прекрасна,
от смърт родена – тя е вече жива
и знам – абсурдно е, но е щастлива,
защото няма никаква причина
освен една – със името Родина.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА ВЪЗСТАНОВЯВА ДЪРЖАВНАТА НАГРАДА „НИКОЛА ВАПЦАРОВ“  
Next post МАРИЯ МАРИНОВА /НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ