Ивайло ХРИСТОВ

Едва ли може да се скрие очевидния факт, че пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“, меко казано, е с ниска драматургична стойност. В случая обаче зад шумния скандал в Народния театър се крият разпадни процеси, поставяйки на изпитание българската нравствена и духовна жизненост. Очевидно това е тест за паметта ни, за съпротивителни ни сили, за това докъде се простират пипалата на отцеругателството. Не звучи добре, но е видимо, че подценяването на българското е тенденция в мисленето, особеното на младите поколения. Днес е налице сериозна криза, водеща към разпадане на идеята за единството на националната общност и разкъсване на връзката между държавата и нейните граждани. Напълно съзнателно у нас се реализира политика, и то от културни институции, с ясни симптоми на национално обезличаване. Те са свързани със съдбата на езика, единството на нацията, състоянието на патриотичното съзнание и самочувствието на личността. Твърде сериозно е девалвирането и омаловажаването на понятия като „родина”, „патриотизъм”, „православие”, „отечествен дълг”. Мнозина днес ги смятат (и даже публично говорят), че те са ненужни и остарели, анахронични на европейския хуманизъм. За значителна част от младите хора те нямат традиционното голямо значение.

Една от болезнените съвременни форми на националния нихилизъм у нас е съзнателното обезпаметяване на нацията и пренаписването на историята както по отношение на близкото, така и на далечното ни минало. Случаят с пиесата „Оръжията и човекът“ е достатъчно красноречив.   Разрушаването на историческия континюитет е явление, което бележи жалоните на една от най-коварните „зарази“ в посттоталитарното общество – тази на забравата, покрила редица славни събития и личности в нашата и без това раздробена и окървавена от нелепици и преувеличения история. В забравата на нашата история се крият и основните недостатъци на българския характер: безотечественост, слабо национално съзнание, липса на традиции и перспектива в националния живот, отсъствие на социално чувство. Демитологизацията и дегероизацията на историята през последните години е белязана от различни по смисъл и съдържание жалони, но с явна антибългарска насоченост. Свидетели сме на зачестили изказвания на някои учени, които, за да минат за „модерни“ и „актуални“, обругават и иронизират патриотизма, националната държава и националната идентичност.

Днес на сериозна ерозия е подложена отечествената идея или по-скоро идеята за единството на отечеството. Вместо да завладее ума и сърцата на българите, тя бе обект на тържествуващ и всевластен нихилизъм. Обезличаването на националните идеали и потискането на националното съзнание са основни и болезнени проблеми в българската действителност от началото на ХХI век. Предпоставката за „изтриването” на българщината от душевността на българина, в значителна степен се криеше в поредицата от нови митове, които се създадоха от имащи за цел да подменят промяната. Главните им посоки на въздействие се свеждаха до: възход на демокрацията, която обещаваше едва ли не вселенско щастие на българите; доминация на глобалистката идея за човечество, което в бъдеще ще изкорени нациите; манипулация на интелигенцията от домогванията на постмодернизма; както и мита за неравенството като връх на цивилизацията.

Най-болезненият проблем, засягащ кризата на националното ни самосъзнание, е въпросът защо у нас отечеството се превърна в остаряла, забравена дума, в един едва ли не анахронизъм. Странно звучи, но е факт: през прехода след 10 ноември 1989 г. се разби и разми националната идея. Този път от нови „герои“ и с по-други замисли. А нейното съдържание може да бъде само активното съзнание за етническа принадлежност, отстояване на националната независимост и свързаното с това степенуване на ценностите в живота. В резултат големи маси от хора все по-рядко осъзнават единството си като нация, все по-трудно мислят, че не сме само заселници на определена територия, а потомци на хора, които са имали идеали и са пожертвали живота си за отечеството.

Съвременните политици и дипломати не обичат твърде много думи и понятия като „национални интереси”, „отечество”, „патриотизъм”. Патриотизмът е най-вече обич към родно място, готовност да пожертваш нещо от себе си за отечеството. Нещата не са чак толкова сложни: ако хората, живеещи в една държава, не обичат своя дом, език, семейство, традиции и обичаи, ако те не искат да се жертват за родината си, то тя би се разпаднала рано или късно. Най-просто речено – в усещането за родолюбие е закодирано понятието дълг. Това, заради което Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Васил Петлешков и стотици български патриоти са отишли на бесилото или са били застреляни. За разлика от днес, когато да говориш за българското не е на мода. „Днес трябва да обичаме Америка, Европейския съюз, Бритни Спиърс, Шрьодер, НАТО, Стийв Остин – Ледения – казваше и пишеше Николай Петев. – По-бързо да забравим Апостола Левски и Капитан Петко войвода, да не се захласваме по онази приказна снага на Родопа планина, да оглушеем за извивките на вечните народни песни”.

Съвременната действителност постави интелектуалеца, и писателя в частност, в задния двор на действителността, превръщайки го едва ли не в стара и не особено потребна вещ. Усилията за неговото постепенно, но методично унищожаване е начин за разчистване на геополитическото пространство за чужди идеи и ценности, водещо в крайна сметка до обезличаване на нацията. Разбира се, едва ли можем да мислим за публично организиран „поход” от тъмни сили, решили да смачкат на всяка цена славянството, българската самобитност и култура. В значителна степен тази работа я вършат част от нашенците, водени от стремежа „да се харесат“ на една или друга конюнктура. Без да си дават сметка, че унификацията на различията, на „другостта”, означава духовна немощ. Ясно е, че подобни процеси засягат цялостното „преустройство” на българската духовна област, подложена на деформации и „пренагласяване” и залята от вълните на посредствеността. Тези атаки са елемент от засилването на центробежните сили и установяването на хаос в моралната сфера. Не на последно място – те са и средство за въвличане на интелектуалния елит в изкуствено противоборство – най-лесният начин за неговото отслабване, а след това и ликвидиране. Днес ярко се виждат пипалата на консуматорското общество в сферата на културата и духовността. Словото е притиснато от масовата култура и диктата на електронните медии, които не признават друг идеал, различен от консумативния. Грубо казано: литературата сега все по-малко участва в изграждането на облика на съвременното българско общество с познатите ни методи и мащаби. Нейната човеколюбива, възпитателна, родолюбива и пр. функция е подменена от гласа на агресивните медии, управлявани от различни частни финансови и търговски корпорации. Пред писателите остана изборът: или да са обречени на натиск и мизерия, т.е. да бъдат материално съсипани и „обезвредени”, или да пишат така, че да обслужват „героите на нашето време“.

Също така, не е тайна, че  сериозна част от нашата интелигенция, и това се видя в дебатите по повод пиесата на Бърнард Шоу, е вечно раздвоена между „родно“ и „чуждо“, едно лутане, което я съпътства и досега. Балансът между националното и общочовешкото е дилемата, която я преследва навсякъде. Стремежът да догониш напредналите бързо уморява националната ни интелигенция, изтощава нейната енергия.  Освен това, българската интелигенция е интелигенция в малка страна, която от Възраждането насам осъществява догонваща модернизация. Затова и значителна част от нея е имитатор и вносител на чужди ценности, на идеи и визии отвън.  От една страна, тя показа слаби съпротивителни сили срещу наглостта и демагогията на новоизлюпващите се политици, а от друга – оказа се много подкупна. Така лесно и съзнателно бе поставена в изолация, за да не наднича в новата кухня на живота с трезво око. Неслучайно политиците и управляващите от всички времена са се стремили да използват писателите за свои цели. Преплитането на изкуството с демагогията, възможността литературата да се употреби за комерсиални цели е разбирана например великолепно от високопросветения френски монарх Луи ХIV, който отлично е познавал способите за покваряване на интелектуалния елит с пари и титли, ликвидирайки го по този начин безмилостно. Силата на интелектуалеца и писателя е в нравственото му противостоене срещу лъжата и лицемерието на обществото, в способността му да устои на изкушенията на властта – нещо, на което са способни само хора със силна творческа дарба.

Ето защо вън от всякакво съмнение е, че в началото на ХХI век все по-осезателна става нуждата от ясно формулиране на българския национален идеал. Идеал, който да отговаря на националните ни въжделения, но и да бъде реалистичен и толерантен към останалите народи и историческата правда. Неговата крайна цел би трябвало да бъде съграждане на мирна, силна, независима и благоденстваща България!