(Съвсем наскоро поетесата Петя Цолова бе обявена за Почетен гражданин на Търговище. Съюзът на българските писатели я поздравява за тази висока награда.)
ВНЕЗАПНО
И пожелах внезапно още дълго, дълго да живея –
Единствено, за да обичам още
този грозен и прекрасен свят.
И нека старите писания и новите свидетелства
да сочат безпристрастно, като справедливи съдници,
че той е тръгнал май към своя страшен край,
все пак, щом го обичам аз, щом го обичаш ти,
щом го обичат още много, неизвестен брой, човеци,
вярващи в доброто, не може да загине той…
Нали?
Дано!
Дали…
ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ
Не открихме гроба ти, Дяконе.
И до днес. Време е, време да разберем,
че ти гроб не можеш да имаш –
жив и кръстосващ България, помним те винаги.
И днес такъв те обича народът.
Кому е дотрябвало
(а и дали не е заради едната откривателска славица?)
точно този единствен Мъж, по-жив от живите,
да се опитваме да приберем и зазидаме
като всички в гроба?
БЪЛГАРИЯ
Българийо, каквато и да си сега,
каквато и да си била, за мен си най-добрата,
най-красивата от всички. Помисля ли това,
изчезва в миг безпътицата на деня,
усмихва ми се сякаш Вечността,
защото в нея светиш и ще светиш Ти.
Ти, като майка ми, рождената,
за мен – едничка.
ЖИТЕЙСКА АЗБУКА
Жена съм – горя, не догарям.
Горя – не изгарям… В реката житейска,
и когато е най-размътена и коварна, нагазвам
за децата си да потърся брод.
И си мисля, че неслучайно
с една и съща буква започват
двете български думи – жена и живот.
УСМИВКАТА ДОБРА
В Отвъдното искам да мина усмихната.
Дали ще успея – не знам.
Но какво друго – по-човешко и чисто,
по-извисяващо – от добрата усмивка,
като цвете уханно, в последния миг
от живота земен грабнато,
мога да пренеса и там?
ОДА ЗА СПОМЕНИТЕ
И любовта май превръща се вече
в куп спомени само –
светят, без да прогарят. И без да болят.
Но не искат да си отидат. Като предана стража
ден и нощ с мен остават. И добре ми е с тях.
Те поне, неочакващи нещо, неизискващи нищо,
мълчаливо и вярно с мен докрай ще вървят.
ТАЗИ ЗЕМЯ
Родила съм се, живях и живея
на тази кръстопътна земя,
прегазвана от копита, ярост и ятагани,
танкове и идеи, но останала си
с душа непокорна. Все така щедра,
слънчева, плодна, тя всички гостолюбиво посреща.
Но дошлият със скрити мисли и явна надменност,
да не се лъже той – носи тази земя в сърцето си
мъдрост вековна и до днес си остава такава –
мълчалива и търпелива, но неотчаяна будна –
и в най-черния час. А моята българска кръв
знае и помни: на тази земя дружелюбна
но непокорна, съм родена и аз.
БОГАТСТВА РАЗНИ
Да, на поезията светът е различен
от истинския, както ти наричаш, реалния свят.
Но аз съм дарена изглежда от раждането си още
да обичам точно този, различен, от песните доизвайван,
свят, който нищо в ръцете ми празни не сложи,
но с думи, родени от обич, побра се в душата ми целият.
И аз с едничко богатство – децата ми и песните мои –
като най-богата жена живях.
СПОМЕН ЗА ДЪЖДА
Сгъвам чадъра и тръгвам сама под дъжда.
Нека се стича той, както веднъж в детството –
по косите ми, по лицето ми и по дрехите,
а аз, събула сандалите и ръце широко разперила
като криле, възторжено да крещя: „Дай, Боже, дъжд!”
Да повтарям тези думи, чути от големите, угрижени хора
и без да зная защо, мокра до кости да ликувам,
сякаш сляла се с нещо голямо – и страшно, и сладко –
за което думите не намирах – нали още не знаех нищо,
нито за вечността, нито за краткостта на живота едничък.
Нищо още не знаех и за тъгата, и за несправедливостта.
Нямаше още какво прегоряло да отмива дъждът от душата ми,
нали не познавах още и нестинарската свята жарава на любовта.
Заради този възторжен дъжд, който тогава се настани
и остана в душата ми, и до днес ми се иска
да разпервам ръце под дъждовните капки
и за многото , вече изпитано, и за малкото,
неизпитано, оставащо ми все още,
на Небето да благодаря, щастливо –
мокра до кости.
ОТРОНЧЕТА
****
“Amor omnia” – да. И все пак
само онази любов, която се носи
на душата в самата сърцевина.
И дори по пътя житейски да я загубиш,
тя оставя у тебе да проблясва до края
една скъпоценна, нетленна следа.
****
Аз вярвам: не умира сторената от човека добрина.
След неговата смърт направо тя в аурата на света се влива.
И прави тази аура за всички живи
със лъч поне по-светла и добра.
А може би и по-щастлива?
****
Слава Богу, има в живота ми хора,
които, те – мене и аз – тях с обич огрявам.
Какво ли щеше да бъде, ако ги нямаше?
Навярно истинска пустош щеше да бъде за мен
животът тогава. А безпощадното делнично битие –
непобедима ламя стоглава.
****
Да, наистина май от кал е правен човекът.
И навярно е правен набързо. Но защо трябваше
на всичко отгоре, и калта за направата му
да се замесва със сълзи?
****
Учат ни само обичта и доброто
да не се плашим, а да летим високо.
Но и да не лепим пак крилете си с восък,
както древният смел, но наивен Икар.
А непримиримо да търсим и да откриваме
винаги нещо ново и здраво,
издържащо и на студ, и на жар.
*****
И идва ден, ти осъзнаваш:
животът, докато е истински живот,
и най-високата цена си заслужава.
Не спирай само. И не брой, а давай!