(Съвсем наскоро поетесата Петя Цолова бе обявена за Почетен гражданин на Търговище. Съюзът на българските писатели я поздравява за тази висока награда.)

 

ВНЕЗАПНО

И пожелах внезапно още дълго, дълго да живея –

Единствено, за да обичам още

този грозен и прекрасен свят.

И нека старите писания и новите свидетелства

да сочат безпристрастно, като справедливи съдници,

че той е тръгнал май към своя страшен край,

все пак, щом го обичам аз, щом го обичаш ти,

щом го обичат още много, неизвестен брой, човеци,

вярващи в доброто, не може да загине той…

Нали?

Дано!

Дали…

 

 

ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ

 

Не открихме гроба ти, Дяконе.

И до днес. Време е, време да разберем,

че ти гроб не можеш да имаш –

жив и кръстосващ България, помним те винаги.

И днес такъв те обича народът.

Кому е дотрябвало

(а и дали не е заради едната откривателска славица?)

точно този единствен Мъж, по-жив от живите,

да се опитваме да приберем и зазидаме

като всички в гроба?

 

 

БЪЛГАРИЯ

 

Българийо, каквато и да си сега,

каквато и да си била, за мен си най-добрата,

най-красивата от всички. Помисля ли това,

изчезва в миг безпътицата на деня,

усмихва ми се сякаш Вечността,

защото в нея светиш и ще светиш Ти.

Ти, като майка ми, рождената,

за мен – едничка.

 

 

ЖИТЕЙСКА АЗБУКА

 

Жена съм – горя, не догарям.

Горя – не изгарям… В реката житейска,

и когато е най-размътена и коварна, нагазвам

за децата си да потърся брод.

И си мисля, че неслучайно

с една и съща буква започват

двете български думи – жена и живот.

 

 

УСМИВКАТА ДОБРА

 

В Отвъдното искам да мина усмихната.

Дали ще успея – не знам.

Но какво друго – по-човешко и чисто,

по-извисяващо – от добрата усмивка,

като цвете уханно, в последния миг

от живота земен грабнато,

мога да пренеса и там?

 

 

 

 

ОДА ЗА СПОМЕНИТЕ

 

И любовта май превръща се вече

в куп спомени само –

светят, без да прогарят. И без да болят.

Но не искат да си отидат. Като предана стража

ден и нощ с мен остават. И добре ми е с тях.

Те поне, неочакващи нещо, неизискващи нищо,

мълчаливо и вярно с мен докрай ще вървят.

 

 

 

ТАЗИ ЗЕМЯ

 

Родила съм се, живях и живея

на тази кръстопътна земя,

прегазвана от копита, ярост и ятагани,

танкове и идеи, но останала си

с душа непокорна. Все така щедра,

слънчева, плодна, тя всички гостолюбиво посреща.

Но дошлият със скрити мисли и явна надменност,

да не се лъже той – носи тази земя в сърцето си

мъдрост вековна и до днес си остава такава –

мълчалива и търпелива, но неотчаяна будна  –

и в най-черния час. А моята българска кръв

знае и помни: на тази земя дружелюбна

но непокорна, съм родена и аз.

 

 

БОГАТСТВА РАЗНИ

 

Да, на поезията светът е различен

от истинския, както ти наричаш, реалния свят.

Но аз съм дарена изглежда от раждането си още

да обичам точно този, различен, от песните доизвайван,

свят, който нищо в ръцете ми празни не сложи,

но с думи, родени от обич, побра се в душата ми целият.

И аз с едничко богатство – децата ми и песните мои –

като най-богата жена живях.

 

 

СПОМЕН ЗА ДЪЖДА

 

Сгъвам чадъра и тръгвам сама под дъжда.

Нека се стича той, както веднъж в детството –

по косите ми, по лицето ми и по дрехите,

а аз, събула сандалите и ръце широко разперила

като криле, възторжено да крещя: „Дай, Боже, дъжд!”

Да повтарям тези думи, чути от големите, угрижени хора

и без да зная защо, мокра до кости да ликувам,

сякаш сляла се с нещо голямо – и страшно, и сладко –

за което думите не намирах – нали още не знаех нищо,

нито за вечността, нито за краткостта на живота едничък.

Нищо още не знаех и за тъгата, и за несправедливостта.

Нямаше още какво прегоряло да отмива дъждът от душата ми,

нали не познавах още и нестинарската свята жарава на любовта.

Заради този възторжен дъжд, който тогава се настани

и остана в душата ми, и до днес ми се иска

да разпервам ръце под дъждовните капки

и за многото , вече изпитано, и за малкото,

неизпитано, оставащо ми все още,

на Небето да благодаря, щастливо –

мокра до кости.

 

 

 

 

 

ОТРОНЧЕТА

 

 

 

****

“Amor omnia” – да. И все пак

само онази любов, която се носи

на душата в самата сърцевина.

И дори по пътя житейски да я загубиш,

тя оставя у тебе да проблясва до края

една скъпоценна, нетленна следа.

 

****

Аз вярвам: не умира сторената от човека добрина.

След неговата смърт направо тя в аурата на света се влива.

И прави тази аура за всички живи

със лъч поне по-светла и добра.

А може би и по-щастлива?

 

 

****

Слава Богу, има в живота ми хора,

които, те – мене и аз – тях с обич огрявам.

Какво ли щеше да бъде, ако ги нямаше?

Навярно истинска пустош  щеше да бъде за мен

животът тогава. А безпощадното делнично битие –

непобедима ламя стоглава.

 

****

Да, наистина май от кал е правен човекът.

И навярно е правен набързо. Но защо трябваше

на всичко отгоре, и калта за направата му

да се замесва със сълзи?

 

****

Учат ни само обичта и доброто

да не се плашим, а да летим високо.

Но и да не лепим пак крилете си с восък,

както древният смел, но наивен Икар.

А непримиримо да търсим и да откриваме

винаги нещо ново и здраво,

издържащо и на студ, и на жар.

 

 

*****

И идва ден, ти осъзнаваш:

животът, докато е истински живот,

и най-високата цена си заслужава.

Не спирай само. И не брой, а давай!