ПЕТЯ ЦОЛОВА /СТИХОВЕ

И НИТО ЕДНО ДОКАЗАТЕЛСТВО

 

Въпреки войните нестихващи, революциите,

пандемиите и нелечимите болести,

все повече стават хората на земята.

Защо тогава, вместо да намалява,

все повече става и самотата?

А човекът днешен в най-искрените си песни

все по-често проплаква, че не само се ражда

и умира с нея,

но винаги, всъщност, сред самотници

в самота живее.

Нея, проклетата ли, ще изнесем и в далечния Космос,

за който копнеем? Та той и бездруго е най-студеното

и самотно място, а ние се готвим и с нашата самота

да го засеем…

…Оставили подир себе си окървавена Земята,

отровени въздуха и водата

и ни едно доказателство, че всъщност

всички земни хора са кръвни братя.

 

 

ЖЕНСКО БИТИЕ

 

И цял живот избутваме по стръмното нагоре

на битието всекидневно камъка огромен

като Сизифовки невидими и по рождение осъдени

на този нескончаем, делничен, незабелязан труд,

завършващ често в полунощ

и с изгрева започващ отначало.

Труд не възпяван, мълчаливо отминаван

във всекидневния му повторяем ход.

А всъщност върху него стъпва здраво

от каменната ера още, та до днеска,

на племето човешко целият живот.

 

 

 

 

ВЕЧНОПИС

 

По тънката, разкаляна пътечка

между преспи вкоравени и подгизнали от старост,

отново със рогца зелени пише нещо ново, новата трева…

Разчетохте ли знаците, едва наболи още,

хора-властници, най-често овластени

от други хора безразлични и обезверени?

Но лято идва винаги и всички стръкове зелени,

веднъж коравото проболи ще растат.

От никого и нищо, никога не победени,

все някога те вкоравеното ще разтрошат.

И надрастат.

 

 

 

ДОБРЕ, ЧЕ…

 

Добре, че ние, хората, с очи не можем да глътнем

цялата красота и богатство на природата и света.

Иначе, ако можехме, как ли биха изчезнали,

направо „за нула време“, всички планини, реки и морета,

всички запели гори и поляни засмени,

изумителни обелиски,

църкви и катедрали, кули Айфелови и Червени площади,

венециански дворци и канали,

бразилска статуя, бдяща,

над милионен град… И така нататък, и така нататък

богатствата на света невъзможно е да се изброят.

Добре, че…

Боже, откъде извира винаги и гибелно се развихря

тази алчност човешка за пари и богатства излишни?

Защо от памтивека, та до днес, царува тя?

И царува тя без да храни човешкото щастие.

Както, впрочем, не го е хранела никога и никоя

величествена несправедливост. Никоя властническа измама.

Никоя лъжа, обявила се за единствена истина,

охранявана със оръжие, за да властва и стане световно голяма.

Но докато човешкото тяло, изкушено понякога,

покрай всичките тези чудовища с поклон преминава,

с безразличие висше ги отминава тази наша неразгадана,

божествено своенравна човешка душа. Как човек да не повярва,

че от друг свят, от друг дъх ни е вдъхната тя?

И пак… Един вечен въпрос до днес не дочакал отговор еднозначен,

стои пред света.

 

 

ДОБРИЯТ МЪЖ

 

Той може да има изтънчени пръсти на музикант.

И напукани длани на орач и сеяч.

Той може безпогрешно пръст на спусъка да държи.

Него в тълпата едва ли ще го различиш.

Той истински и докрай се разкрива, когато жената

в ръцете му се усеща сигурна, окрилена и свята.

Той дете и жена няма никога да рани.

Тях с последния залък свой ще нахрани.

Ще успее и в най-свирепия мраз

огън за тях да запали.

Мълчаливо душата женска ще подкрепи.

И вина ще признае, и вина ще прости.

Сърце има той не само да люби, а и да обича.

И за никакви земни блага от любовта си

да не се отрича. Не, не победители, пълководци,

велики артисти, откриватели, политици, не тези,

които от слава обви през живота вървят,

той, той – добрият мъж, най-често неизвестен останал,

той е хлябът и солта Божия на този свят.

 

 

 

 

ФАМИЛНА ЕПИТАФИЯ

 

От мама само шепи топла прах остана –

дъхът на крематориума я превърна в прах.

Накрая в урната събрана, тя легна до сърцето на баща ми

и даже гробът му отново стана общ дом за тях.

А мама и през огъня последен, сякаш беше минала,

за да останат неразделни те завинаги

и във пръстта един до друг да спят.

А аз тъй рядко този гроб далечен навестявам…

Но че ги нося двамата във мен събрани,

в кръвта ми и във мисълта ми закодирани,

се утешавам. И наследената от тях непримиримост

към лъжа и към неправда в мен не закърнява.

А оня светъл дух на родния ми дом

като притихнала, но неизтляваща жарава

Живота ми и топли, и го осветява,

на помощ идва ми във тежък час.

И знам, че гробът им далечен даже и да запустява,

неогорчени, те се ми прощават,

щом все така и все такава,

живота си живея аз.

 

 

НАДЕЖДАТА ЛЪЖЛИВА

 

Надеждата умирала последна, казват.

Кой ни залъгва пак с това?

А ние как повярвахме така безславно

на престарялата лъжа?

Крепяла ни надеждата…

Да, като патерица ни крепи

да си куцукаме безкрайно бавно

към някакъв далечен и навярно

половинчат и недосбъднат час.

О, не! Надеждата не ни обича. Никак!

А ний се вкопчваме и неусетно влюбваме във нея

и тя до гроба чак флиртува хладнокръвно с нас.

И не умира. Продължава и без нас да си живее славно,

намерила веднага други, лековерно примирили се сърца.

И бавно учи ни на нерешителност и търпеливост робска.

Да се смълчаваме ни учи, пред ония, за които е удобно

със обещания лъжливи да ни хранят и поят,

да ни залъгват с думи кухи, за да тлеем

в полуживот – без гордост и без страст.

Не, хора, не приемайте надеждата-измамница безволно.

Непримиримо се изправяйте пред нейната лукава власт.

 

 

* * *

 

Тия, които искат душите ни да оглушеят и ослепеят,

а накрая и да се вкаменят,

към хляба ни труден щедро добавят лесни лъжи и пошли зрелища,

та ние да пием и да се давим в отровната им река,

която денонощно от всевъзможни екрани се лее. И така,

пияни, дано погрешно разгадаем онези слова,

които за всички – стари и млади, богати и бедни

оставали винаги верни век подир век.

Словата свещени: „Не само с хляба живее човек“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post МАРГАРИТА ПЕТКОВА /СТИХОВЕ
Next post ВИРИНЕЯ ВИХРА /БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ