И НИТО ЕДНО ДОКАЗАТЕЛСТВО
Въпреки войните нестихващи, революциите,
пандемиите и нелечимите болести,
все повече стават хората на земята.
Защо тогава, вместо да намалява,
все повече става и самотата?
А човекът днешен в най-искрените си песни
все по-често проплаква, че не само се ражда
и умира с нея,
но винаги, всъщност, сред самотници
в самота живее.
Нея, проклетата ли, ще изнесем и в далечния Космос,
за който копнеем? Та той и бездруго е най-студеното
и самотно място, а ние се готвим и с нашата самота
да го засеем…
…Оставили подир себе си окървавена Земята,
отровени въздуха и водата
и ни едно доказателство, че всъщност
всички земни хора са кръвни братя.
ЖЕНСКО БИТИЕ
И цял живот избутваме по стръмното нагоре
на битието всекидневно камъка огромен
като Сизифовки невидими и по рождение осъдени
на този нескончаем, делничен, незабелязан труд,
завършващ често в полунощ
и с изгрева започващ отначало.
Труд не възпяван, мълчаливо отминаван
във всекидневния му повторяем ход.
А всъщност върху него стъпва здраво
от каменната ера още, та до днеска,
на племето човешко целият живот.
ВЕЧНОПИС
По тънката, разкаляна пътечка
между преспи вкоравени и подгизнали от старост,
отново със рогца зелени пише нещо ново, новата трева…
Разчетохте ли знаците, едва наболи още,
хора-властници, най-често овластени
от други хора безразлични и обезверени?
Но лято идва винаги и всички стръкове зелени,
веднъж коравото проболи ще растат.
От никого и нищо, никога не победени,
все някога те вкоравеното ще разтрошат.
И надрастат.
ДОБРЕ, ЧЕ…
Добре, че ние, хората, с очи не можем да глътнем
цялата красота и богатство на природата и света.
Иначе, ако можехме, как ли биха изчезнали,
направо „за нула време“, всички планини, реки и морета,
всички запели гори и поляни засмени,
изумителни обелиски,
църкви и катедрали, кули Айфелови и Червени площади,
венециански дворци и канали,
бразилска статуя, бдяща,
над милионен град… И така нататък, и така нататък
богатствата на света невъзможно е да се изброят.
Добре, че…
Боже, откъде извира винаги и гибелно се развихря
тази алчност човешка за пари и богатства излишни?
Защо от памтивека, та до днес, царува тя?
И царува тя без да храни човешкото щастие.
Както, впрочем, не го е хранела никога и никоя
величествена несправедливост. Никоя властническа измама.
Никоя лъжа, обявила се за единствена истина,
охранявана със оръжие, за да властва и стане световно голяма.
Но докато човешкото тяло, изкушено понякога,
покрай всичките тези чудовища с поклон преминава,
с безразличие висше ги отминава тази наша неразгадана,
божествено своенравна човешка душа. Как човек да не повярва,
че от друг свят, от друг дъх ни е вдъхната тя?
И пак… Един вечен въпрос до днес не дочакал отговор еднозначен,
стои пред света.
ДОБРИЯТ МЪЖ
Той може да има изтънчени пръсти на музикант.
И напукани длани на орач и сеяч.
Той може безпогрешно пръст на спусъка да държи.
Него в тълпата едва ли ще го различиш.
Той истински и докрай се разкрива, когато жената
в ръцете му се усеща сигурна, окрилена и свята.
Той дете и жена няма никога да рани.
Тях с последния залък свой ще нахрани.
Ще успее и в най-свирепия мраз
огън за тях да запали.
Мълчаливо душата женска ще подкрепи.
И вина ще признае, и вина ще прости.
Сърце има той не само да люби, а и да обича.
И за никакви земни блага от любовта си
да не се отрича. Не, не победители, пълководци,
велики артисти, откриватели, политици, не тези,
които от слава обви през живота вървят,
той, той – добрият мъж, най-често неизвестен останал,
той е хлябът и солта Божия на този свят.
ФАМИЛНА ЕПИТАФИЯ
От мама само шепи топла прах остана –
дъхът на крематориума я превърна в прах.
Накрая в урната събрана, тя легна до сърцето на баща ми
и даже гробът му отново стана общ дом за тях.
А мама и през огъня последен, сякаш беше минала,
за да останат неразделни те завинаги
и във пръстта един до друг да спят.
А аз тъй рядко този гроб далечен навестявам…
Но че ги нося двамата във мен събрани,
в кръвта ми и във мисълта ми закодирани,
се утешавам. И наследената от тях непримиримост
към лъжа и към неправда в мен не закърнява.
А оня светъл дух на родния ми дом
като притихнала, но неизтляваща жарава
Живота ми и топли, и го осветява,
на помощ идва ми във тежък час.
И знам, че гробът им далечен даже и да запустява,
неогорчени, те се ми прощават,
щом все така и все такава,
живота си живея аз.
НАДЕЖДАТА ЛЪЖЛИВА
Надеждата умирала последна, казват.
Кой ни залъгва пак с това?
А ние как повярвахме така безславно
на престарялата лъжа?
Крепяла ни надеждата…
Да, като патерица ни крепи
да си куцукаме безкрайно бавно
към някакъв далечен и навярно
половинчат и недосбъднат час.
О, не! Надеждата не ни обича. Никак!
А ний се вкопчваме и неусетно влюбваме във нея
и тя до гроба чак флиртува хладнокръвно с нас.
И не умира. Продължава и без нас да си живее славно,
намерила веднага други, лековерно примирили се сърца.
И бавно учи ни на нерешителност и търпеливост робска.
Да се смълчаваме ни учи, пред ония, за които е удобно
със обещания лъжливи да ни хранят и поят,
да ни залъгват с думи кухи, за да тлеем
в полуживот – без гордост и без страст.
Не, хора, не приемайте надеждата-измамница безволно.
Непримиримо се изправяйте пред нейната лукава власт.
* * *
Тия, които искат душите ни да оглушеят и ослепеят,
а накрая и да се вкаменят,
към хляба ни труден щедро добавят лесни лъжи и пошли зрелища,
та ние да пием и да се давим в отровната им река,
която денонощно от всевъзможни екрани се лее. И така,
пияни, дано погрешно разгадаем онези слова,
които за всички – стари и млади, богати и бедни
оставали винаги верни век подир век.
Словата свещени: „Не само с хляба живее човек“.