Петя Апостолова. На 20 години съм, от град Бургас. Завършила съм Немска езикова гимназия „Гьоте“ и понастоящем живея във Виена, където следвам публицистика и наука за комуникацията. Имам стипендия от конкурса „Млад разказвач“ на името на Атанас Радойнов за разказа „Човекът с бомбе“. 14.02.2018 / награда за участието в Никулденския конкурс 2017-2018 с разказа „Писмо в бутилка“ / награда за разказа „Катаклизъм“ от Динко Динков в обявен конкурс от немската гимназия / също така имам публикации във вестник “teen’s paper“, издаван от НЧ „Родина 1860″- Стара Загора, във вестник “ Литературен Бургас“, издание на бургаска писателска общност и във младежки литературен онлайн вестник “Музи в залива“ с издател Роза Максимова.

ПОД ВОДА

Петя Апостолова

Когато бях далече от своето море непрестанно имах усещането,че дишам под водата. Там надълбоко вълните се разбиваха в лицето ми, а аз се борех да достигна шамандурата, защото брегът беше тъй далече. Бях чела някъде, че е възможно човек да се разболее от носталгия по дома, но нали това беше само художествена измислица. Не можех да повярвам, че сега се случва наистина и то на самата мен. Помислих си, че просто полудявам. Изпитите бяха минали успешно, а скоро щях да се завърна в своята татковина мила, щях да зърна и морето. С приближаването на този заветен миг в мен противно на очакванията се загнезди една необяснима тревога, примесена със страх. Дори Виена, със своята красота и величественост, изведнъж заприлича на тъжна приказка от Братя Грим. Престанах да се храня, черни мисли превзеха съзнанието ми дори развих фобия от летенето със самолет. Чудех се как да си помогна. Уж правех всичко по силите си да се доближа максимално близо до себе си, да съм човекът, който искам да бъда. Беше дошъл моментът, в който с ръка на сърцето можех да кажа, че се справям добре. И точно тогава ме връхлетя тази закъсняла буря от дълбоко заровени в мен чувства на страх, вина, носталгия и преклонение към своето, към личното и вечното.

Когато днес навлязох в морето, усетих как една тежест пада от сърцето, съзнанието и душата ми едновременно. Вълните ме целуваха и галеха като истински човек. Като най-скъп приятел, усетил моята болка и решил най-накрая да свали товара от раменете ми. Можех да плувам с часове, стоях под водата и не дишах. Наслаждавах се на простото си съществуване, без да мисля, по-щастлива и свободна от всякога. Изглежда през цялото време съм се нуждаела от това да знам, че мога да си позволя дори за миг да не дишам под водата. Това сушата и големият град не можеха да ми дадат. Лекувах раните и заздравявах корените си в солената вода, докато кожата по пръстите ми не се набръчка. Излязох постепенно от водата, усещайки миди, водорасли и наръбени камъни под нозете си. Изцелена, чисто нова, допрях глава на хавлията си и зарових пръсти в топлия пясък. Наблюдавах как той бавно се прецежда през пръстите ми, досущ като пясък от пясъчен часовник. Дълго време съзерцавах пречистващата омая и  вълшебство на картината, която се откриваше пред очите ми. Те нямаше да ѝ се наситят. Нито днес, нито утре. Ето,че най-накрая слънцето и на моята улица изгря.

ПИСМО В БУТИЛКА

Беше късна есен, а може би едва предстоеше.

Рибарската ни лодка се откъсваше от стената на пристанището в Бургас, тежкият въздух се люлееше като завеса и беше адски задушно, напомняйки затишие пред буря. Лекото вълнение носеше мирис на водорасли, раци и остатъчен мазут от корабите.

Когато вече се бяхме отдалечили достатъчно от кея, погледнах към Габи, който управляваше мотора с една ръка, а с другата подреждаше въдиците и чепаретата. Дрехите, които беше навлякъл, вече не му бяха удобни и сякаш искаше да излезе от тях, докато отваряше кутията с воблери. С първия порив на вятъра от север поруменяха страните на лицето му. По всичко изглеждаше, че условията не му допадаха нито пък обещанието, което беше дал, за да угоди на моята поредна авантюристична прищявка.

– Нима не разбираш, че морето не е само риболов? – възкликнах след дългото мълчание. – Нима си усетил любовта му… Или отново се чудиш защо сме тук? Това писмо не е зов за помощ, надявам се по-скоро, шепот, който ще достигне отвъд, ако ме разбираш. Само ако можех да го видя… за миг да го прегърна…

– Разбирам те.

– Нека ти прочета.

– Имам ли избор?

– Не. – подхвърлих с нежна усмивка.

После извадих бутилката и напъхах тънки пръсти в широкото й гърло, за да достигна до прилежно завития от мен свитък на дъното.

Лодката пореше водите, които далече от прибоя  ни люлееха в силните си  ръце. Заслушах се в морската изчистеност на звуците и започнах с треперещ глас:

„ Дядо, приеми сърдечните ми поздрави, свий писмото в джоба си и вечерта, когато се прибереш от риболов, над величествените си кейове с тъмни зидове, котвени вериги и неравни тектонични вълноломи, чуй ме!

Оттук разпознавам аромата по дрехите ти – на път, риба и портокали – изпълнен с болка и надежда в сърцето, причина за необяснимата носталгичност в очите ти, в очите ми, които ронят сълзи, покачващи нивото на водата, по която стъпваш плахо. Ти си човекът-пристанище с нозе, внушително закотвени в сърцето на Бургаския залив, а с душата си – в свободата. Някъде отвъд топлите пясъчни плажове. ”

Загледах се към безбрежния хоризонт и отпуснах ръце. Габи обираше въжето на котвата и го привърза близо до носа на лодката. Въдиците се клатеха в стойките си, но не трепваха – нямаше риба…

– Слушам те, – докосна косите ми – защо замлъкна?

– Сигурно щяхте да сте добри приятели… Продължавам:

„ Искам да те попитам искрено за оня миг, когато заставаш сам в своя кораб. Виждаш ли непреклонни под вятъра мачти, хоризонти, които се вдигат без страх или съзерцаваш като мен, дълбоко замислен? Защото преминава през мен този свят като кораб в морето до една неизвестност , Небивала земя , в която аз съм Питър Пан , капитан на вълшебните си истини. После равнодушно затварям шлюзовете на илюзиите си в задимените кафенета и с една цигара, така горчива, тъмна пепел като познатия пясък по кея ме връща в спомените за брега и по-далече. „

– Не си тук, Габи! – забелязах и вдигнах поглед от листа.

– Прощавай, времето ме притеснява само, мъглата започна да пада ниско. Вятърът обърна от югоизток, но е необичайно силен, може и затова да няма риба. Сега те слушам , продължавай – промълви той.

„ И, ако знаеше колко упорит стана светът в каприза си да се суети, чак забрави да живее. Някой път го гледам с насмешка, друг път – с тъга как безцелно съществува. Наблюдавам и как времето оставя своите отпечатъци по лицата на моите близки. Това, като че ли, предизвиква в мен все още приглушени тонове на огромна болка. Безпокоя се, защото преди не ги чувах. Страх ме е и затова бягам да сътворявам, както прави човек след кошмарен сън със смъртта, но каквото и да сътворя, несътворим е здрачът. Тогава заблестява в окото ми сълза, която аз нарекох древна , защото е била в очите на хилядите други преди мен, чиито пясъчни замъци вълните са погълнали със своята жестока действителност.

Да знаеш, дядо, и любовта вече не е същата. Хората все още вярват, че магията е в необяснимото. Но нима са успели да почувстват тази  на твоето последно плаване? Не ти се сърдя, защото съзрях след време отражението на ориста, която плаваше в любовта ти с морето – твоята предначертана смърт. Започнах да виждам в това Божи знак, някаква странна обреченост, но и стремежа на човешката душа да намери любовта отвъд измеренията на познатото. Ти беше приласкан и взет от морето, което години наред бе слушало твоя фанатичен зов към него. То беше твоята страст и твоята поезия. Знам, че смъртта е неизбежен и приет край, но в твоята виждам някакво далечно начало, отвъд обозримото, отвъд брега и живота.

Това е всичко, което искам да ти кажа, дядо. Благодаря ти , че осветяваш пътищата ми, както отсам, така и отвъд. И ако все пак човешките души са кораби, моля те за светлина от фара на твоето пристанище. ”

-Ще ни е нужна… – с нескрита тревога установи Габи, който се беше отказал от риболова и след като събра въдиците, вдигна котвата.

Кеят едва се виждаше от излятата мъгла, но не това ме беше озадачило. По зачервеното лице на моя приятел се стичаха сълзи. За първи път виждах искрени мъжки сълзи. Навярно от тях Господ бе създал моретата и океаните, но тези сълзи носеха за мен тежестта на едно неподправено дихание под ударите на човешкото сърце. Сякаш се беше освободила енергия, сякаш бе даден нов живот.

– Нека ти помогна.  – предложи и без много да му мисли , Габи запечата писмото и го върна обратно в бутилката. За миг усетих топлата му нежна целувка върху премръзналата си кожа , а после съзерцавах как една малка стъклена част от мен се изгубва в мъглявината, в дълбините…

Вятърът вече виеше някак свирепо, а мъглата се беше настанила сред нас в лодката като неканен гост.

– Хайде да се връщаме ! – го подканих – Заливът не е далече… Или се изплаши?

По обратния път не се виждаше почти нищо, но както се случва понякога, мократа природа ни прегърна и ни остави с усещането, че не сме само деца на слънцето, а и на морска богиня в една изгубена реалност. Вълните нашепваха своята древна мистика, а скалите стоически понасяха техните безконечни удари. Внезапно съзряхме в далечината премигващата светлина от фара. Едно, две, три… и светлината изчезна.

Кораби не акостираха, нищо не се задаваше откъм прилива зад нас, освен тихите и безметежни тонове на надеждата в сърцето ми. Само ако можех да го видя… за миг да го прегърна…