ПЪТИЩА В РАВНИНАТА

разказ                                                                          

Пазарен ден в Околийския център. Топъл летен ден. По улиците и от автобусите, спиращи на близката автогара, зад кестените до градския парк се тълпят мъже, жени, деца  и търговци. Насочват се  към Околийското тържище, оживено от рано от звуците на тонколони, монтирани в отворените задни капаци на леки коли и микробуси. Пазарът е пъстър и колоритен. По търговските маси, разположени до въжения мост над реката, са натрупани плодове, зеленчуци, детски играчки, домашни потреби и стоки за широка употреба. От задната част на площада са разположени щандове с птици, зайци, дребни животни и домашни любимци. До тях са се настанили продавачите на дрехи, бельо, обувки, резервни части за  ел. уреди, кухненски прибори, сарашки принадлежности, до тях са заложени живарници за риба, рибарски такъми и какви ли не търговски изделия. Върволицата от пазарджии  е пъстра, закъснели продавачи се мушат из навалицата и търсят бързо място за настаняване на търговските петна, определени с бяла боя по асфалта. Хората вървят, спират, тълпят се пред щандовете, запитват за цени, пазарят се, мерат на ръст, на крака, преценяват на цвят и на форма, купуват, заминават…Служители на Общинската управа, пишат квитанции за такси за търговско право. Тук-там на групи се спират познати, здрависват се мъже и жени, оживено разговарят, ръкомахат, смеят се, разпитват се за тоя, за оня, за здравето на близки и познати. Някой се оплаква, други се хвалят, повечето споделят за трудните дни, в които живеят,  а темата на деня във всички околийски села е ликвидацията на кооперативните стопанства.

-Иване, Иване-е-е-е… – приближава се към една от групите едър, побелял от времето мустакат здравеняк и здраво стиска раменете на познатите си – я да ти взема огъня, па кажете вие какво направихте… С текезесето? Щото…ние… Абе нашите… Новите управленци… а, а…ще го бутат и каквото  се канят… И оборите щели да развалят. Но вие…Вие сте други хора… Май сте щели да го закрепите…

Хъм, клатеха глави другите и се чешеха зад ушите… Кой го е очаквал, знае ли човек…. – завъртяваше глава Владо Търнавченина – Комаревчани са по-печени хора…

Ей го Милчо доктора… Да каже, да каже… Преди години те последни направиха кооператива, ама сега май и те ще го бутат… Мх-мх- х – Тръгнала е една…

-Ми – клатейки глави, отвръщат  познатите им от Комарево с лека насмешка… –

оная вечер беше събранието за дяловото участие на правоимащите. Гюрултия, караница…тавана на читалището щеше да падне…Чолаците и Дренгльовците се хванаха за гушите… Полиция, полиция викахме…После цели нощи селото не заспа… Крави, овце, машини… Всичко ще се опаричава и ще се раздава. Полудяха някои, полудяха… Какво е това чудо невиждано… Не знам, не знам… До къде ще се стигне?

-И при нас е така… Луда работа… Ама-а-а… Чухте ли? – пулеше очи Гецата от Габаре – В Буковец запалили архивата на Текезесето…Те така… пламна канцеларията посред нощ… Ей боже-е-е… луд умора няма… Но-о-о-о… от Горе е, от Горе… Държавата си го прави… На ликвидационните съвети така им е наредено… От Горе е, от Горе… Да се раздава всичко по дялове… За внесената земя и за положения труд… Ама а-а-а… да става каквото ще….Та ти-и-и-… Взе ли нещичко от тия дялове? – питаха Борето от Алтимир, който до тоя момент мълчеше и слушаше, всмуквайки от фаса и припалваше нова цигара. – И кой и как се изчисляваха тия дялове при вас… Щото още нищо, нищо не е ясно, всеки различно го разбира. – Всички говореха високо и всеки споделяше грижите на хората от тяхното си село. Смееха се на глас, но това не беше истински смях, а дълбока съдбовна грижа. Времена, Боже, времена…

-Абе какво да ви кажа…- дореди се с приказката си  Борето, човек със сухо небръснато лице и свити малки очи, от които плъзна срамежлива усмивка. – Взех три овце и едно шиле, тая заран ги откарах на Шабан овчаря, близо е до нас, па е и добър овчар… След като разтурят стопанството, той е решил да си остане овчар и затова събира овце. Ми-и-и…рекох си… Вземат другите, вземам и аз…Така де… Взех три овце и едно шиле… Не съм ги много пробирал, на късмет…Какво излезе…

– О-о-о… Па ти… Взел си три овце и едно шиле…Защо не взе три шилета и една овца… Овцете са бракми…  Текезарски бракми… Шилетата, в тех има некоя годинка бъдеще..

-А-а-а-а….Ти пък… видял ли си ги? Какво им е на овцете… Черноглава плевенска… Млечна порода…  Все някоя ще остави нещо тамазлък… Но нали и други хора трябва да вземат… Ама-а-а… ако ми стигне ръка и някоя кравица бих  си взел от фермата. От породисти бици са, от Врачанската племенна станция докарваха семето. Фермата ни беше и окръжен първенец. Питах и краварите… млечни крави са… И нямат съкатлък по вимената. Ама-а-а…Закриват Текезесето… Държавна работа.

-Абе-е-е… държава. Като е рекла да се затрива…- ръкомахаше жена, която се беше присъединила към групата незабелязано и слушаше коментариите със затаен дъх. – Дано им дойде акъла на някои… Щото аз чух, разправяли момчета на наши познати, върнали се тия дни от Чехословакия… И там имало реформа, ама си запазвали стопанствата, и в Унгария било така… Па тия, нашите… Не гледат ли какво става в другите държави? Готова работа да разтурят… Знаят ли колко труд е това? Па свикнаха хората с общественото. Миналата година приключихме 150%. Има работа за всички. Ако не в Текезесето, отива се по заводите в града. И заводите са пълни с работници, и те произвеждат. Само че в заводите повечко пари дават. Ама и Текезесето, има пари, има…Въведоха се нови технологии, има производство…Това носи  парите…- каза жената възбудено и леко пребради басмената си забрадка по главата.

– А-а-а-а… Не всички хора са съгласни. Е, в Попица… Имало е недоволство, хората изгонили Ликвидаторите, в Соколаре още нищо не са предприели. Ама, ама…Що стоим тука така? Няма ли да пием по някоя бира? Аде, де, аде де… Няма ли да почерпиш? Взел си три овце и едно шиле…- Навалицата зашумя отново–Сами ще се затрием, сами…а затрием ли земеделието…Земеделието, земеделието е спасявало България, винаги е било така.

Така се срещаха и разпалено  разговаряха хората всеки понеделник, пазарния ден на Околийския град. Говореха за ликвидацията на кооперативните стопанства, говореха и непринудено се засмиваха с клатене на глава, но тоя смях  беше тревожен, беше   дълбока, истинска грижа за съдбата на българското земеделие.

Тоя ден и Сашо отиде до Околийския град. Обиколи няколко улици в центъра на града, премина край кестените в парка, също и пред Супера. Пълно беше с коли, и по тротоарите бяха паркирали. Така е в пазарните дни. Едва на малкия площад до градската банка намери удобно място и спря Ижето, изгаси двигателя, но не слезе от мотора веднага. Изчака, докато минаха пазарджии, познати от Търнава, на които кимна само с глава. Пусна степенката на мотоциклета, за да го укрепи до ствола на една стара липа, и тръгна към Общинската администрация. От  безоблачното светлеещо се небе слънцето сипеше жарава, задухът от рано лягаше по напечения градски асфалт. Сашо разкопча дънковото си яке и под мишците си усети прохладата, идеща от сянката на близките кестени. Викал го беше кметът на градската управа. Имаше насрочен час и затова ускори крачката. Пред отсрещното кафене  му кимаха познати, но той и на тях отвърна само с махане с ръка. Пъргаво изкачи стълбището до втория етаж на Общината и подаде писмото покана на младата секретарка. Кметът го чакаше в кабинета си. Беше едър човек, противно дебел, леко подпухнал, с неопределена възраст, с побелели от годините очи, които издаваха безпокойствие и трудно разбираем поглед.

-Айде бе, Сашенце…Айде бе…Сядай, където ти е удобно. Къде се губиш… Боб щяхме да хвърляме за тебе. – усмихнат каза кметът и отпи от чашата с вода. – От останалите села вече идваха, разбрахме се добре и точно с господата, и сега се обаждат всеки ден. Поддържат връзка. А от тебе ни вест, ни кост… Никакъв те няма. Съдбовни времена живеем, Саше, стига с тия тоталитарни стопанства – съскаше в ушите му градоначалникът, смучеше от мократа цигара и пускаше дима на кълбца. – Не слушаш ли радио, не гледаш ли  телевизия? Хората си искат земята, искат си я, това е…Ти как си? Не идваш в града, няма те? Щях да ти искам снимка….

-Как да ме няма? Не сте ме търсили както трябва…Тука съм…

-Само за тебе е тая работа, Сашенце. Преценихме от всички страни, всички са съгласни, всички са единодушни… Само Сашо ще я свърши.- каза кметът доволен и извади кутията с шоколад.

-Знам, много е добра работата.

Седнал на стола до отвореният прозорец, Сашо пак погледна  към отсрещното кафене. – Хм…- мислеше си той – Знам много е добра, ако работата не беше такава, щеше ли да стигне до мене! И като я свършим ще има ли медали и първомайски банкет? И ще ни приеме ли някой отчета?

-Медалите са лесна работа, Сашенце…Те ти заповедта…И за банкетите не бери грижа, ще им дойде времето. Народът сам ще ни даде банкетите, ама-а-а….Дай, дай да почваме, щото само ти, ти си останал – продължи кметът, като намести очилата си и извади папка с някакви документи. После оплюнчи с пръсти дебелите си устни и заобръща листовете.

Сашо се намести по-удобно на стола, запали цигара и пусна дима към гипсовия таван. Чакаше и мислеше. Още преди десетина дни, след като го назначиха за председател на ликвидационната комисия за Текезесето в Соколаре, той бе разбрал какво е станало и в околните села. И в Търнава, и в Галиче, и в Търнак, и във Върбица…Даже  в Бъркачево и в Алтимир, където стопанствата имаха  богата земя и добра работна ръка, пак  е имало  бурни събрания, недоволства, караници, сръдни… Определили бяха дяловете на право имащите и вече раздавали имуществото на Текезесетата. И пак дни и  нощи продължавали гюрултиите и скандалите. В Комарево са се и блъскали по улиците. Но в Попица и Бърдаре, села със добро земеделие и силно животновъдство… Да се случат такива неща… Сашо кимаше глава в почуда. Знаеше, че новата власт създаде със закон Ликвидационните съвети през 1992 година, че някъде ще има несъгласие, но да се стигне чак до там, че да се рушат фермите, да се харизват машините и да не остане тухла на тухла и камък на камък от построеното! Обори, сгради – съсипия, да ти притъмнее…Работата е ясна, за луди времена се намират луди глави… На Сашовата глава са се спрели.

-Трябва Сашенце, трябва….Стига им толкова на другарчетата, четиридесет и пет години… Малко ли се това? – облиза пак устните си кметът и извади цигара от Сашовата кутия. Замълча малко, почеса се зад врата и пак продължи. – Строили, строили… Ама и грабили – замижа той като запали цигарата със запалка. – Къщи имат  по на два и по  на три ката и в селата и в града… синовете им са по София, Варна и Пловдив… не вярвам да са и без леки коли… – Редно е, редно е хората да си вземат земята, някоя машинка, па и някоя крава или овчица. И ела да гледаш… Всеки ще си прецени силите и възможностите, ще си тури доходите в своя джоб, на своята сметка, за да си знае своето. Да видиш хората как ще си работят земята, ще си направят фермерски стопанства… По европейски… Ще покажем на Европа, че и ние можем.

Кметът стана от стола и като не знаеше какво друго да добави към монолога си, премести телефона от единя  до другия край на бюрото… С опакото на дланта си Сашо избърса потното си чело и пак измъкна цигара от вече поомачканата  кутия. Припали, пусна дима през широкия си нос и придърпа пълния с угарки пепелник към себе си.

-Какво да Ви кажа, г-н Драганчев? И ние се събираме, умуваме, смятаме и пресмятаме. Няма да се различаваме от другите, ще изпълним задачата, но нека да бъде по-добре, по-справедливо. И при нас хората се неспокойни, вълнуват се… Пътища за реформи има много…Но и ние ще спазим закона.

-Толкова години са чакали хората…-допълни градоначалникът – И с право са неспокойни….Но-о-о…дойде времето. Сега хората чакат от нас…Нали е така?

-Та затова, де…За това мислим и ние… Реално трябва да се оцени. И земята и добитъка, и инвентара… Това, дето са дали и давали хората. И дяловия капител…Ще раздадем всичко, мислим за това. Но нали-и-и…хора са това. Да не оскърбим някого.

-Мислете, ама не се туткайте. Без бавене. Щото закъснявате. Нали имаш закон в ръцете? Туряш закона на масата и нареждаш…По член, по параграф, по букви. Казано е добре…Към него има и Правилник за приложение на Закона. И мене сън не ме хваща… Областният всеки ден ми звъни. Всяка седмица ни привикват, информация даваме, писмени, устни, вече редовно пия хапчета за кръвно…- Кметът ровеше папката и търсеше някакъв лист. – И ти трябва да се обаждаш, идвай, отбивай се по-често при мене. А-а-а…Забравих да те попитам…С какво дойде? Гледам, че спортно си облечен.

Сашо положи ръка над веждите си и погледна натам, където се белееше сградата на бившия Аграрно-промишлен комплекс.

-Дойдох с Ижето. И на мене ми трябва превоз – и кимна с глава по посока сградата на АПК. – Нещо като свой дял да вземем…Толкова превозни средства имаха тия специалисти  в АПЕКАТО. Няма ли как и ние да вземем някакъв превоз?

-Виж как ме подсети – чукна се по главата кметът. – Още утре ела да си вземеш превозното средство. Бялата Лада ще ти дадем, 02 – 51, тази кола е лично за тебе, с нея се е возил зам.-председателя на животновъдството, а той, знаеш, беше внимателен човек. Взимай колата и действай! Законът е в твоите ръце. Смело и неотстъпно. Мъжко момче си ти, вярваме ти… Ще се справиш чудесно. Само за теб е тая работа, ще се докажеш…

По пазара соколарчене  разправяха, че на Сашо градските власти, които ръководеха ликвидацията на кооперативните стопанства в общината, възлагали големи надежди. Специално го бяха извикали от Враца. Знаеха, че за здраво стопанство като това в Соколаре ще трябва здрав ликвидатор, с корен. Решителен, волеви и да не му мига окото. Без сантименталности. А на Сашо можеше да се разчита, коренът му е такъв. На времето негов близък бе лежал по затворите. Но по природа той беше умно момче и чрез приятели намираше подкрепа. Завърши с отличие техникум и, след като отби  редовната си военната  служба, постъпи на работа и стигна до началник в престижно Окръжно предприятие.

-Ти – изпрати го стълбището кметът – взимай колата и действай! Казах ти… Закона…Силен Закон е това… А през есента и за държавна награда можем да те предложим. – стисна му ръката и бързо се върна в кабинета, телефонът му звънеше настойчиво.

От няколко седмици се знаеше, че в последната събота на месеца ще се проведе Общото събрание на правоимащите, собственици на земята, член кооператорите и наследниците на починалите собственици на земя за определяне дяловете от имуществото на ТКЗС. За целта бяха предвидени и публикувани съобщения в централен вестник, радио уредбата, през магазините и селската фурна имаше разлепени  грижливо написани обяви. Както е по закон. Но хората разнасяха новината и с устни покани.

Времето бе тихо.  В небето над Соколарското поле вече припламваха  най-едрите звезди. Красивият залез на запад багреше върхарите на трепетликите по селския площад, изпълнен с хора, които бавно, но възбудено и неспокойно започват да влизат в читалищния салон и да заемат мястото си по столовете, наредени чак до сцената, на която са насядали членовете на Ликвидационния съвет. Само председателят на ликвидационната комисия мълчаливо обръщаше дебела папка лист по лист, наведе се над лицето на един белобрад адвокат и му посочи цифри за уточняване. По сухото му необръснато лице и огнени очи личаха грижи и  неспокойно очакване. Той огледа  почти препълнения салон, присвитият му поглед плъзна и към балкона, откъдето голи ръце ръкомахаха и се носеха викове за откриване на събранието:

-Какво чакате бе хора? Дайте ход на събранието…Защо стоим?! Да стане по-зелено ли?  Емнаха се смехове, вдигна се  весла олелия. Хората по столовете се размърдаха.

-Стига сте викали, бе, бързаци с бързаци…- отвръщаха други. – Няма още кравари, трактористи, не виждате ли, че още стари хора влизат в салона?

-Че те може и цяла вечер да се влачат като черва…Нали има определен час? Има обяви, съобщения от толкова време и навсякъде.

-Откривайте събранието или сами ще го открием,- проехтяха викове от другия край на салона и няколко младоци пристъпиха към сцената.

-Спрете се, бе, хора – надигнаха се от средните редици. – Сашо, сложи ред в събранието! – подканят двама възрастни мъже.

-Аз, аз ще водя събранието, аз – тръгна към трибуната шегобиецът Краси, ръкомахайки към хората в салона и червеникавото му малко лице се изкриви в  смешна гримаса… – Защо, мислите, че не мога ли? – Всички се обърнаха към него, настъпи весело оживление – Дръжте го, бе, дръжте го… Я дайте думата на жените…

Накрая Сашо застана на трибуната, вдигна ръка за тишина и спокойствие, в салона настъпи тишина.

– Дами и господа… Имаме достатъчно хора в салона та-а-а…

– Какви дами и  господа са тия оклюмници, бе, Сашо? – Какви дами и господа са тия селяндури – пресече го някой – Карай без официалности! Нали се познаваме кои сме.

-Времето е такова, бе хора, времето…Не прекъсвайте човека – намесваха се от първия ред – други са сега времената.  Давай, давай нататък, Сашо, щото е дълъг редът, да не пилеем времето.

-Дами и господа, – повтори Сашо и заглади косата си – имаме болшинство. Откривам събранието! – Гласът му бе висок, малко дрезгав, но ясен и отмерен, с обмисляне на всяка дума. Сашо говореше, повтаряше някои свой изрази, за да бъде разбран по-добре и постоянно се взираше в хорските очи, станали огромни от вълнение. Усещаше, че и неговите мускули по бузите играят под бледата кожа на лицето му. – Предлагам за протоколчик на събранието учителката Ивана Кръстева и следния дневен ред:

1.Вземане решение за  определяне дяловете от имуществото на Текезесе на право имащите въз основа на внесената земя в кооперативното стопанство и положения труд от началото  на създаване до  закриване на Текезесе.

2.Предложение за заделяне на средства за отглеждане на културите до прибирането през съответната кампания.  Други предложения?

В очакване на други предложения Сашо хапеше пресъхналите си устни, често отпиваше глътки вода от чашата пред него, по лицата и на другите членове на ликвидационната комисия избиваше пот, замъглените очи на адвоката се свиваха и премижаваха. Той извади кърпа и започна нервно да бърше  мокрежа по лицето си.

– Та малко ли е това, бе, Сашо, малко ли е това? – обадиха се от първата редица.

Така де – подкрепиха го няколко правостоящи от ъгъла до стената. – Определянето на дяловете от имуществото не е малка работа, колко години са това? Дай боже добре да е направена оценката… Дано оценителите да са обхванали цялото имущество….

-Да се гласува, да се гласува…Какво повече да чакаме, това е Общото събрание…

-Спокойно, дами и господа, спокойно…Нали трябва да спазим реда… И така, който е съгласен с предложението за протоколчика и  с дневния ред на събранието да даде знак с вдигната ръка….Задръжте така…Много сте…Но нека четем.

-Сашо, Сашо –провикна се Краси от първия ред—предлагам да четем тия, които са против и въздържалите се.  Явно болшинството е съгласно с тебе.

-Така, така, -подкрепиха предложението и другите.

-Добре тогава… Който е против… Хм-м…Явно няма…Въздържа ли се…. два, трима… десет, двадесет… други, други няма… Добре, свалете ръцете, дневният ред се приема.

-Приема се, приема се. Много лесно го казваш, Сашо – ядосваше се една от въздържалите се жени.

-Ти пък какво, бе, мърморана с мърморана. На времето сте били най-големите голтаци в селото. Живели сте  в кирпичените къщи, заедно с добитъка си…Па сега.

-Всеки сам знае болката си – трепереха краката на жената, която търкаше с ръце поруменялото си лице и заговори тревогата си от решението за ликвидация на кооперативното стопанство.

-Стига, напусни събранието, затова ли си дошла? – скокнаха към нея двама брадати и принудиха жената да сведе глава.

– И така-а-а… – председателят на събранието пак приглади коса по мократа си глава. – По първа точка на дневния ред давам думата на  члена на ликвидационния съвет г-н Драган Петков. Имаш думата, г-н Петков. Ела, ела по насам и говори по-високо. И по-близо до лампата, за да виждаш по-добре. А-а-а…Така. Давай.

На трибуната застана мъж на пенсионна възраст, с малки прикрити очи от бели и изгорели от слънцето ресници.

– Ти откъде си бе господине-е-е-е…Какъв си ти? – скочи човек от средната редица.- Кой те е изпратил тука? Нямаме ли си ние хора, та ти си дошЪл? О-о-о, Боже-е-е…

-Дами и господа – стана отново Сашо – пропуснах, пропуснах да уточня. Г-н Петков е от Кюстендил, счетоводител е по професия, работил е в „Зърнени храни”. Познава нещата добре. Давай, давай нататък, г-н Петков… Нататък, щото въпроси много ще има.

-Имуществото на кооперативното стопанство е оценено от лицензиран оценител, предложен ни от Общинската управа –допълва пак Сашо и дава знак на счетоводителя, който, след като намести по-добре очилата си, продължи доклада си:

-Общата стойност на имуществото на Текезесе възлиза на 127,310,212 лв. От общата стойност са спаднати стойността на предложените за брак вещи, инвентар, сгради и пособия с изтекъл срок на годност. Предлагаме го в списък за одобрение от Общото събрание и стойността на останалото имущество да се разпредени върху размера на внесената земя и положения труд по години, процентно за всички правоимащи. – И човекът, вече изпотен, продължи да обяснява за подхода, и даваше примери, като в заключение са провикна високо:

-Вие предлагате какъв да бъде процента за дяловото участие на земята и труда. В съседни села като че ли приемат 50:50, но има и случай на 60:40, но-о-о… Вие предлагате. Допълвам пак, че имуществото е оценено съгласно Закона за разпределение дяловото участие на правоимащите, приет от Народното събрание. – И счетоводителят закри очи, наведе се над полираната маса и закиха в шепи.

– Искам думата – надига се човек от средните редици.

-И аз, и аз искам думата….И аз, и аз, и аз…- надигнаха се от целия салон.

-Добре, добре…спокойно, не се надвиквайте, ще дам думата на всички – вдигаше ръка за тишина Сашо и даде думата на първия… Имаш думата, бай Иване, имаш думата. Другите, чакайте си реда…Нощта е наша…Ако се наложи, тая нощ няма да спим, но да свършим работа… Общото събрание трябва да реши всичко.

-Бях младок, когато ни взеха земята, без да ни питат. Взеха и земята, и конете и каруцата, дядо ми се поболя, поболя…Така, че аз приветствам връщането на земята на хората, всеки да си я стопанисва, негова да си е… И да му се върне там, където е била.

-Добре де, добре…- прекъсна го жената от съседния ред, едва успяла да се провикне от общата глъчка – и какво ще стане по-нататък? Разпарчельосай земята и ще видиш до къде ще ни докара тая реформа… Не видиш ли си годините, синовете ти са по градищата? Ще се върне ли някой от тях на село? Или само приказваш! Хм, дъртак!

В салона настана още по-голямо оживление. Всички приказваха, никой никого не слушаше. Председателят на събранието едва успяваше да усмири и да надвика  най-вълнуващите се и емоционално разпалени селски оратори. А те ставаха, вдигаха  ръце, тръгваха към сцената отпред.

-Предлагам, предлагам – едва успя да надвика всички една по-млада жена—Предлагам процента на дяловото участие за земята и положения труд да е 60:40. Земята е ценния капитал, тя, тя създава земеделието, за къде си без земя?

-Тихо господа, тихо, тихо! – удряше по масата Сашо – Други, други предложения… Мислете и предлагайте, това е Общото събрание…То решава сега…Всеки правоимащ има право на становище…Кажете си думата.

-Аз протестирам, протестирам – вдигна се от ъгъла побелял от годините улегнал човек. – Земя, труд…Земя, труд… Ами инвентара дето го взеха? Това не струва ли пари? На чичо ми взеха вършачката! Това не струва ли пари? Възразявам категорично.Та нали с тоя инвентар отначало е работена земята? С нищо земя работи ли се? Нали и инвентара струва пари, – палеше се човекът и ноздрите му се разширяваха, а душата му се вълнуваше от някакъв необясним, сладък трепет и спомен от миналото.

–-Ти-и-и..може да останеш на особено мнение. Ако претендираш за плуг, колесар или браздачка…Има толкова железор, дайте му колкото иска.—отговаряха му от балкона. Каквото гласува събранието това трябва да бъде.– Ядосаха човека и жилите на грубата му шия така се издуха, щото докоснеш ли ги с остър молив по гушата му ще рукне възбудената му кръв. Той се задуши, едва добави–ами добитъка, и крави, и коне сме дали някога.—Човекът, видимо обиден, се отпусна на стола, положи ръка на сърцето си и изпъшка.И всички от околните редове се обърнаха към него.Боже,боже-е за смях ли е.

– Тебе никой не те пита повече, нали се изказа два пъти?—излезе напред добре облечена жена. Тя вдигна ръка и се провикна: – Стига сте крещяли като патици чумави. Събранието не е за  стари и общи приказки, стига приказки. Давайте да вземаме решение. Аз предлагам…– вдигна ръце жената но я прекъснаха.

–Ти ли ще ни наричаш чумави, бе парясница такава? Ти ли? С всички управници беше на Ти? Нагаждачка такава. Днеска си така, а утре си инак.Сега пък акъл ще даваш.

–-Ей-и-и…- изгледа го познатата на всички Дора…Тя мръдна с тънките си вежди и му отвърна с опулени очи.  –Поразнико…поразнико нееден…Да млъкваш, да млъкваш… Че знаеш, че знаеш ли? Била съм с тоя, била съм с оня…Била съм убава, убава съм била…За мене приказваш, а за баща си мълчиш…Че тичаше по Пощаджииката, цяла зима и цепеше дърва, па и носеше и чантата с вестниците из селото…Да мълчиш, да мълчиш…Да ни не слушат ората. Репчиш се, репчиш се…Па къде отиде на работа, все се не устоя. Негодник такъв…Жал ми е за жена ти…

Сашо ставаше, удряше по масата  като се стараеше да надвиква всички в салона и да укротява най-темпераментни глави. После затваряше очи, потриваше нервно ръце, сънните артерии на шията му се издуха, сякаш върху главата му падна тежък предмет. Какъв народ…Какви хора са това? Някой от още по-неспокойните излизаха пред читалището, пушеха цигара след цигара и пак се връщаха за да вземат думата отново. А луната…Сякаш се беше вдигнала високо, сякаш искаше да надникне в салона и да не изпусне това лудо, човешко вълнение, в което би взела участие и тя. Разправиите продължиха до полунощ и някъде към времето на ранните петли поуморени, с премрежени очи хората заемаха местата си по столовете, за да гласуват дяловото участие от имуществото на Текезесе. Земя към труд да бъде 50:50. А над смълчаният селски площад рано, рано кръжаха гълъби. Те кацаха по къщи и дървета, вгушваха в клоните на  липи и трепетлики и се умълчаваха в унеса на лятната тишина. Събранието приключи едва когато първите лъчи на изгрева багреха сънните баири около селото и хората си тръгваха по къщите уморени и с различни предчувствия.  Хората вървяха бавно, спираха се и гледаха небето, където низко над хоризонта със син блясък  гаснеха далечни звезди.

Още на другия ден Сашо повика едно едро момче – шофьорче и му даде ключовете на служебната лада. За два-три дни монтьорите прегледаха основно колата и той тръгна да обикаля полето, стопанските дворове и фермите.

Най-напред осъмна при краварите. Мислеше, че е подранил, но се излъга. Краварите знаеха за неговото идване и вече го чакаха. Казаха му, че откакто животните минаха на зелено, млякото се покачило, но паднал масленият градус.  И то чувствително.

-Сашо, и сухо трябва да се дава на кравите, не само зелено, зеленото ги цеди, – му каза пристъпилият до него фуражир – а и силажът да не се спира, сухо, сухо трябва и силаж. А и силажната яма…Като се взима силаж, да се затвори с найлона.

-Каквото трябва, това ще се дава. Зоотехникът вчера не е ли идвал при вас?

– Беше и вчера, и  в неделя мина на бързо. В почивния ден мина и ветеринарния. Минаха на бързо и двамата, но нали подбират и шилета за износ. Миналата неделя „Родопа”товариха за арабите -допълни информацията  краварският бригадир.

-За Либия утре товарят – обади се и телчарка, чиито мъж бил към овцефермата млекар. Тировете са на рампата в Алтимир, ама-а-а голяма контрола имало. И от другите села на АПК-ато имало шилета. Но и те отгледали стандартни шилета.

– Много ги подбират, всяко едно препипват. Така е, арабите не ядат калпава стока.

– Шилетата са си шилета а и млякото ще се оправи, – погледна го в очите Йошко бригадира на фермата – ама другата грижа, другата, Сашо, ни е по-голяма и го поведе към бригадирската стая. – Не знам, Сашо, но от една седмица хора се навъртат из фермата. Мушат се между животните, оглеждат, пробират…Надат се тия дни да вземат крави. Ама не за износ…Търсят дялов капитал от имуществото на Текезесе-то.

-Няма как бай Йошко, промени трябва да има и в нашето село. Земята, и инвентара, и кравите, овцете и другите животни…Ще си ги вземат хората. На кой каквото му се полага… По Закона. На времето като са вземали земята на хората, да не би да им е било по- лесно? И волно и зорлеволно.

-Сашо, знаеш, – застана пред него бригадирът – знаеш с баща ти, Бог да го прости, бяхме земеделци. „Александър Стамболийски” И аз имах резерви към червените. Дойдох във фермата с уговорка. Чудех се къде да ида. Нали трябваше да се работи. Трудно, трудно, ама на …Свикнах. Може да се работи с тях. Има и свестни хора. Вчера и с Нешко Атанасов говорихме дълго, дълго. Трудно се гради, лесно се руши. Знаеш ли колко труд и пари са дадени? Нешко знаеш, счетоводител беше…Знае много неща. Нешко е твърдо…Да не се бърза.

-Сашо, я ела малко с мене – хвана го за ръката доячката Цеца и го спря на работната пътека зад кравешките редици. – Видиш ли я тая? Гледай, гледай… Огледай я от всякъде.

-Какво да я гледам… Крава като другите крави. Гледам обора.  Пълен с крави. Породисти животни, има ги навсякъде вече.

-Крава, ама каква крава? – жената сочеше голямото виме, изпълнило широкото пространство между задните крака, от което тръгваше голям едематозен оток в предната част и разлял се до към средата на корема. -Тридесет, тридесет и пет литра млеко ми дава на ден – и поруменялата жена погали кравата по главата. – Ами другата до нея, ами другата? Все елитни животни. Цялата редица –  до края.

Към тях беше приближил Йошко. Той изтри потта от челото си и въздъхна дълбоко. Замълча малко и отправи зелените си и ясни очи в Сашовото лице.

-Сашо, в това стадо има много селекция и генетика. – каза той. – Черно шарена кръв… Кравите са почти чистопородни. От всяко животно по пет тона млеко сме взели миналата година, а тая година чакам още по-добър резултат. А и оборите… Огледай ги… Нови, механизирани… И храненето, и доенето, и водопоя, и торопочистването – пълна механизация. Рядко го има това в европейските ферми. 100% механизация. Хората са облекчени, доячът дои, но не докосва млекото…

-Знам бай Йошко. Признавам твоята заслуга за създаване на фермата. И ти благодаря за това. Добър стопанин си. И хората те уважават…

-А, ..моята…Не съм само аз тука. Зоотехниците, те си водят племенната работа. Ами ветеринарните доктори? Ей… Наука си е това, наука. От нас е гледането и храненето. Добри животни станаха. На градската изложба на АПеКаТо нашите животни взеха първата награда, но и от другите села… Животните им бяха елитни. но ела, ела да ти покажа медалите.

-Така е – намеси се в разговора осеменителят  Венко. – Ама юниците? Тях ги поверявахме само на един човек, на  бай Иван, твоя комшия. Той ни създаваше ремонтния материал. Голяма работа е бай Иван Цветков… Добичар по природа. Докато не нахрани  и напои животните, не си отиваше в къщи.

-Спокойно бе, хора, спокойно! И в частния сектор грижите няма да са по-малки. И там ще се дои мляко. – Неусетно към тях пак пристъпи  едрата руса краварка Цеца. Тя не се смущаваше от Сашовото присъствие. Облечена с пъстра рокля, с прибрани форми и вкус, който сочеше приятна интелигентност.

Сашо пак погледна едрата жена със  сини очи, която го принуди да разлее устните си в лека усмивка:

-Цеце-е-е-… Цеце. Познаваме се още от ученическите години. И тогава си беше умна, весела, игрива. Гонехме се по ливадите, а вечер на селския дансинг момчетата се надпреварваха да танцуват с тебе. Смееше се тогава, смееш се и сега, само че в днешната ти усмивка има не само закачка, но и тъжна молба.

-Да не бързаме с ликвидацията, Сашо! – продължи бригадирът. И полето ни е добре. Земята ни е богата, имаме машини, хората работят, при нас се раждат  зърно и зеленчуци, и овошки, и тютюн…Нали виждаш… С бригади едва смогваме да приберем реколтата. Нека хората си взимат документите за земята, да получават рента, но земята да не се парчельосва. Дребното земеделие не носи голяма печалба.

-Разбирам ви бе, хора. Всичко ще си дойде на мястото. Бъдете търпеливи. – засмя се  Сашо и тръгна към другите обори.

Истина беше, че Сашо никога не беше влизал в кравеферма. Никога не беше имал топла приказка с кравари.  Не очакваше  да види във фермата Цеца, момичето,  с което е лудувал и играл на селската читалищна сцена. Е, минавал е понякога край оборите, отдалече е слушал глъчката на хората, когато изкарваха животните на паша но все му се струваше, че работата им не е толкова трудна. Какво от това,че  някои крави давали повече млеко? Като има храна ще има и пълни гюмове. Краварска им работа. И като затваряше вратата на  Ладата си мислеше…- Ще се действа според закона. Добър, лош…Закон е това. Както е решено, тъй ще бъде. Парламентът е решил. Парламентът затова е парламент. Закони да кове.

След няколко дни пак мина през кравефермата. Беше привечер. Слънцето потъваше на запад зад Борованската могила. Дългите сенки на тополите лягаха в студените води на близкия язовир. Сашо пристъпваше тихо, не се обади на пазача. Краварите си бяха по оборите. Доилните апарати съскаха, а пастирите отвозваха надоеното мляко към събирателният пункт. Сашо спря до водната кула, там отвързани крави смучеха вода от пожарният водоем. Посегна да ги прогони, но спря. Една от кравите вдигна глава и отвърна на погледа му, сякаш му проговори. Очите й излъчваха нежност, благородство и човечност. Красиво животно, черношарено. С нежна кожа, тънки крака, бяла престилка през холката и звезда на челото, над която се извиваха симетрично малки рога с тънък метален блясък.

-Ти идвай по-често при нас – неусетно се беше приближил зад него бригадирът.—Ходи по полето, в ремонтната работилница, срещай се с хората, но привечер прави и струвай, отбивай се при нас. – И пак го поведе през оборите, където над пълните циментови ясли животните бяха навели глави и лакомо поемаха сочния фураж.

-Какво прави моето приятелче тук? – застана пред него доячката Цеца и се засмя. –

И какво измисли ликвидаторът на нашето стопанство? Добре, Сашо, много добре… С това ще те запомним в Соколаре. Ликвидирай стопанството и пак си хвани пътя за Враца. Много добре ще направиш. Ликвидация. Каква модерна дума. –  каза жената и завъртя погледа си встрани. Жената се смееше, но всъщност това не беше истински смях, а дълбока съдбовна тревога.

Сашо усети по челото си мокреж. Ситни капчици пот избиваха. Ядоса се. Защо се отби тая вечер в стопанския двор? Защо не могат тия хора да разберат това, което той съгласно Закона, даже повече от закона, иска да направи за тях! Справедливо ще бъдат раздадени и земята, и инвентарът и дяловете! Желанието му е всичко да бъде по-справедливо, отколкото ставаше другаде. Защо не го разбират и защо трябва да слуша тези истории за развъдно подобрителната работа при кравите, които  вече му омръзнаха. Сега той е длъжностно лице, има закон и той му предписва как да действа.

Още на другия ден Сашо осъмна в Камено поле. От няколко дена знаеше, че там ще има търг за раздаване на кравите от тамошната ферма. Ладата изпълзя малкия баир, зави от шосето наляво и спря до млечния пункт, от който се виждаха развалените покриви на телчарниците, два сеновала и разбитите врати и прозорци  на старите краварски помещения. Боже мой, – запали цигара Сашо. – какво става тука? Стопанският двор беше пълен с народ. Някой държаха въжета, синджири, углавници като протягаха  вратове към отворените портали на един от оборите.

– Мълчете бе, мълчете – мъчеше се да въведе ред едно младо момче и сочеше маса, на която седеше комисията на търга, съставена от двама мустакати мъже и една жена.

– Иванка, Иванка – викаше прегракнал някакъв широк и тумбест шишко с провиснали бузи човек, явно председателят на търга. –  Направете път, път направете да мине кравата бе, хора-а-а-а…И кравите разбират, когато ги гледаш с добро.

-Каква ти Иванка бе, мърльо…- провикна се недочул един сипаничав господин от тълпата. – Срещнах я пред фурната жената, отиваше за хляб. –Последва общ смях и закачка. –Боже мой, с тоя народ за къде сме? За къде-е-е?

-Иванка е кравата, бе хора, кравата се казва Иванка… Ето и номера й. – повтори шишкото и изтри с ръкав месестата си уста. Две циганчета извеждаха крава след крава и, когато двама или трима кандидата се спускаха едновременно към животното, шишкото вдигаше ръце, за да спре гюрултията. „Стига бре, стига… Има още животни, за какво се дърпате? И кравите, и телетата ще раздадем. Пък, ако търпите, и гюмовете ще раздадем”

Сашо постоя, понагледа се, изпуши половин кутия цигари и тъкмо, когато беше решил да си тръгва, защото го заболя главата от това, което видяха очите му, се  случи нещо и то го задържа. Към едно от младите момчета при рампата за товарене на животни пристъпи възрастен мъж. Той издърпа синджира на кравата от ръцете на търговците и зашлеви два шамара на младежа, който се олюля, политна, но се съвзе и скочи със свити юмруци към възрастния човек. Затичаха се хора, изпречиха се между тях  и ги отведоха в различни посоки.

-Защо бе, бачо Димо? Защо се месиш в работата на младите – гълчаха го жените, докато го водеха към порутените телчарници, за да го скрият от младоците. – Не видиш ли, че са по-яки и по-здрави от тебе?

-Как защо? Как защо бе хора? – просълзен оправяше скъсаната си риза човекът  -Кравата е телна, не видите ли, че й е наближило?… Телна е кравата, а те я товарят за кантара и за ножа? Колите са на „Родопа” бе, жени? Каква е тая съвест? – Еничаре такива, еничаре – повтаряше разплакан човекът и търкаше пребледнял едрите си сълзи… Хората се смутиха и вдигаха ръце за проклятие.

-Абе момче, тебе майка ли те е раждала? – викаше една от жените като пристъпваше към родопската кола. – Подхвъркаче такова…Я, я,   си изтрий жълтото по устата…Кога българин е посягал с нож на бременно животно…

Очите на Сашо потъмняха. Бяха се удвоили… Зави му се свят… Изпит и бледен, той с премрежени очи мълчеше задавено. Лицето му придоби цвят на восъчна пита. После завъртя поглед, но погледът му попадна на развалените обори и циганчетата, които продължаваха да извеждат кравите една по една. Всичко това не беше сън, а действителност, която ставаше пред него, пред самия него. Да бяха му разправяли, трудно щеше да повярва. А това дълбоко нарани човешкото му достойнство. Душата му се свиваше от мъка, каквато  до сега никога не беше  изпитвал. Какъв съм аз и по какъв закон съм тръгнал? – запита се той. Пътуваше обратно към Соколаре, а въпросите не го оставяха на мира. – Нещо става с тоя народ, има нещо скършено в душите на хората. Тъмни облаци играеха по небето и в Сашовата душа, над равнината се носеха глухи гърмежи, които отекваха в неговото  сърце.

Цяла седмица след случилото са в Камено поле Сашо осъмваше в гората между Нивянин и Соколаре. Провираше се по горските пътеки, лягаше по тревата на някоя полянка, гледаше небето, погледът му летеше с белите облаци зад близките баири и Врачанския балкан, от който долиташе топъл вятър. Явораците зашумяха и, макар че в  гората  все още цареше тишина, на хоризонта засвяткаха далечни мълнии. Но Сашо оставаше в гората. Връщаше се в селото, когато здрачът падаше над липите, брястовете и тополите край язовира, а равнината заспиваше в кротък унес и тишина. Беше потънал в своя вътрешен живот. И в своя свят.

А на полето посевите радваха човешкото око. Пшениците наливаха тежко зърно, едър клас, от ден на ден все по-златееха, царевиците оформяха едри стъбла, слънчогледите пълнеха с надежда човешкия поглед.

Минаха топлиците на юли и август. Щъркелите проточиха симетричните вериги на юг. Не закъсня и хладен вятър, който зашумоляваше от околната гора. От полето се прибраха сеялките, които оставиха семената в пазвите на топлия чернозем на Соколарската  равнина. Времето заесеня, бедно, босоного и закъсняло циганско лято се разстиляше над равнината и пожълтелите  листя на върбите около реката капеха като жълтици.  А небето мрачно и облачно се снишаваше над есенните угари и работата от оголялата равнина  се пренесе в стопанския двор и фермите. Сутрин Сашо осъмваше в ремонтната работилница, в хангара със зърното, а вечер отиваше при краварите. Разговаряше с тях до късно и се прибираше вкъщи, когато лампите по селските улици  замиждукаха и селото  потъваше в тишина и сън.

Тъй минаваше времето, на което той се остави да го носи и отнася.

Една сутрин замина за околийския град. Викаха го пак с писмо – покана. Казаха му, направо, че не са доволни от неговата работа. И когато вече му търсеха заместник за поста ликвидатор, Сашо свика Общо селско събрание, което се превърна в Учредителна конференция на новата Земеделска кооперация. Хората го избраха за неин пръв председател. За всичко това той беше дълго мислил и премислял. Връщаше се и като че ли вникваше в тайнствения смисъл на живота, сякаш в него нещо се прекърши, смъкна от себе си тежък товар от изживяното, от миналото, от онези тъжни години, които беше решил да покрие с пепел и да ги остави  само като спомен за историята. А то… Съдбата му поднесе друго. Съдбата или съвестта….Тя също има свои закони. Новата работа беше напрегната, пълна с изненади, изискваше нови решения, нов поглед и време, което минаваше неусетно. Неспокойни и отговорни времена бяха тогава.

След две години в смъртния акт на Сашо лекарите записаха…. Хипертония и тежък сърдечен инфаркт. Цяла седмица селото беше в траур. На погребението се стече много народ. – българи, цигани…Млади и стари. Погребаха го в долния край на гробището. Гробът беше обърнат към стопанския двор.

А кооперацията укрепна. След Сашо хората избраха  своя съселянин Спас Петков – Паци. Пак здружен земеделец. Добър стопанин и грижовник. С грижа и мисъл за полето и за хората, които ръководи. Днес кооператорите получават най-висока рента за земята си в областта, защото произвеждат най-много продукция от полето и имат най-модерни машини за обработка на земята.

Соколаре, Соколаре…Със Земеделската кооперация на Сашо и Паци…Там, край шосето Бяла Слатина – Враца. Стигнеш ли резервната самолетна писта, погледни на юг! Селото е само на два километра.

2020 г.