ПУСИЯ ЗА ДИВИ СВИНЕ

Разказвал съм за толкова много неща от преживяванията ми в равнината, но имам чувството, че не съм споделил най-важното… За оная случка, когато отидохме на лов за глигани, когато цяла нощ будувахме, а се върнахме с раниците, в които носехме само две малки прасета, убити от нас по погрешка. Да, преживяхме тогава залеза в късната лятна вечер, залезът настъпил с огненото великолепие на слънцето, проточили лъчи над селцето, с бели огради и сиви покриви, потънали в гъстите клони на липите. Не съм разказвал никому тая история, защото други грижи и впечатления изпълваха делничните ми ежедневия. А и струваше ли си да говоря за подобни неща, когато днес светът е потънал в несигурност, страх, неспокойствие и хората мислят за своето оцеляване? И все пак не забравям този случка и често я сънувам. Сърдечно ме трогна тогава краткият живот на тия същества, които със смъртта си не разбираха какво нещо е животът. Беше миналото лято, но спомена за оная нощна пусия ме лъхна тия дни, когато се връщахме с ловците от летния стан на бригадата. Прибирахме се с джипа. Колата трополеше по неравния полски път, минахме през локви и репаци и свихме към Димовското, спряхме до кладенчето, за да пийнем вода и да изслушам по-добре вълнуващият разказ на най-добрите ловци от селската дружинка. Разказваха ми как забелязали, че от към реката в горния край на царевичната нива идвали диви свине. Влизали някъде към полунощ. Слизали от хълма на Дреновец, пресичали Янчов геран и Пчелина и по пътеката до реката та право в царевичния блок, който гледахме като силажна култура. Това беше един хубав масив в местността Прапора, близо до полския стан на бригадата, някога там бяха ливади чист чернозем, от който винаги сме вземали добра реколта. Разправяха ми, очите им блясваха, ставаха големи, кръгли и пълни с огън.

– Загуба, загуба, бастисали са вече десетина декари реколта – клатеха глави и с ръце ми обясняваха те колко големи са вече нанесените щети. – Всичко е стъпкано – продължиха те умислено – сякаш вятърен смерч е преминал, повалени стъбла по земята и царевичен кочан не останал неоглозган.

Разказваха ми, сърдеха се, одумваха и пазача… Видял ги, гърмял им, уж ги бил прогонил вече. Уж не идвали цяла неделя. Споделиха ми още че и другоселците Пенчо и Цецо оная нощ чакали със заредени пушки на пътя от към дола, но когато на лунната светлина лъснал коравия, настръхнал с козина гръбнак на водача бързо се скрили в Москвича. Само изгледали как грамадната триъгълна глава грухнала тихо и бързо повела стадото в обратна посока. Вестта за появата на дивите прасета бързо обиколи цялата община. Даже общинският кмет така се разпалил, че още на другия ден бе определил групите, с които трябваше да правим пусия. От скоро съм ловец, но с ловците излизах винаги когато съм имал възможност. Обичам ловджийските им емоции, любовта им към гората и реката, харесвах тяхната привързаност към ловните полета, за които се грижеха и пазеха като свои. А и обичах да замръквам в равнината, да гледам залезът да руменее над тополаците на Скът и да слушам пъдпъдъците, които плющяха като диви в още неизораните стърнища до ожънатите слънчогледови масиви. Останах в групата на Гегера, Гани и Цуцо, стари акрани. Нашето местенце беше до кривола на реката, където тя се делеше на ръкави и правеше наносни островчета, в които тая вечер видяхме стъпки на свинки крака. Ако съдехме по отпечатъците на мокрите дири, то си личеше че не са стари, да бяха на два, три дена. Убедихме се бързо че стадото и тая вечер може от тука да мине. Така решихме, настанихме се на удобно място в поливните бразди и затаихме дъх. Лъхна ни прохладата на мекият вечерен здрач, който заливаше равнината, оглушала в мълчание и умора от миналия късен летен ден. Никакъв шум не донасяше топлият въздух и тая тишина ни изпълваше с напрежение, което отекваше с глухите удари на сърцата ни. Наоколо всичко мълчеше. Мълчеше и реката, уморените й води се влачеха по калното корито, обрасло тук там с редки папуряци. Приказни са вечерите в равнината, от млечния пояс проточил се тържествено по целия небосклон, небето ставаше млечно бяло, като опал, разливащ мека светлина и само тъмните сенки на горуните по околните баири лягаха в полето като огромни черни призраци. Наближаваше полунощ. Гегера вдигна ръка и сложил пръст на уста ни зашътка:

– Я… чухте ли бе? – ослуша се Гани и ни зашушука да мълчим. Наострихме слух но скоро се убедихме, че нищо не се е променило. Само така му се е сторило на Гани, но ние го разбрахме, защото на всеки от нас цялото внимание цялото внимание беше насочено към появата на дивите прасета. Погледнах небето, то беше чисто, дълбоко с ярки и близки звезди, които се къпеха в небесният бездънен лазур. Мълчим, в другия край на царевичната нива мълчат и другите ловци. Мълчим, взираме се но все повече дочуваме само тихия повей на върбите, които плискаха клони над заспалите води на реката. Дишахме тихо, чакахме и мислено си давахме сметка, че съвсем няма да ни е лесна срещата със глиганите, тия пъргави, хитри и умни, с бързи действия животни, които носеха дивите нрави на звяра, с които те живееха и оцеляваха в хищният свят на гората. Уморихме се да чакаме на това място и пролазихме бавно в друга поливна бразда като залегнахме до близката поливна шахта. После оставихме пушките до нас, облегнахме гръб на топлия цимент и отдадени на размишления гледахме колко тиха и красива е лятната нощ. Как се разнежват хората… И тогава, когато са тръгнали на лов; тогава, когато по принуда или удоволствие те трябва да сеят смърт та било и на животни. Да убиваш, мислех си когато си всред природата, когато усещаш дъха на тревите, да усещаш как над равнината вечер пада мрак, а после идва изгрева, как живота пак закипява, и радост и трепет залива всичко наоколо. Преваляше полунощ. Луната се беше вдигнала високо и огряваше цялата равнина. Ние се криехме около циментовата шахта и знаехме, че само това е най-сигурното място, от което не трябваше да се местим. Вече губехме надежда, че тая нощ ще имаме слука. И когато търкахме очи за да гоним съня пред нас царевичните ниво прошумоляха. Останахме неподвижни, наострихме слух но долавяхме само тънкият глас на сойка и далечното дрънчене на кола, с която се мислехме, че другите ловци си отиват. Но ето, че пак царевичните стъбла прошумоляха и на десетина метра пред нас излезе водачът. Едър глиган, тялото му беше покрито със сива рунтава козина. С дебели крака, тъмна остра муцуна, от която странично излизаха бели глиги, които пищно отразяваха лъчите на ярко светещата луна. От сплесканите му очи, скрити в малки кръгли цепки, симетрични от двете страни на главата му лъхаха пламъци. Той спря, завъртя поглед наоколо и издаде тих звук като продължаваше да се оглежда. После леко тропна с крак и след малко към него приближиха още три екземпляра. И те спряха за миг, главите им стърчаха без да мърдат, туловищата им имаха форма на клин, чийто връх беше насочен в земята. Погледите им бяха потънали в съзерцание, превръщаха се в слух и от тайнствения шепот на лятната вечер те изпитваха страх, съмнение, защото живота в гората можеше да им поднесе всичко. На лунната светлина добре виждах силуетите им. Единият също с корав, трионест гръбнак, с настръхнала четина и свлечена опашка. Женската стоеше до него с леко провиснали гърди. А след нея като под строй дойдоха шест малки прасенца. Те се свиха под корема на майка си, задърпаха мършавите й гърди, но водачът блъсна кърмилката и поведе групата малко по-встрани от нас, после се завъртя в кръг няколко пъти като мачкаше царевичните стъбла наоколо. Последваха го всички. Растенията падаха накъсани от здравите им крака и в следващият миг всички започнаха лакомо да поглъщат восъчно зрелите кочани и да пълнят със сладост празните си стомаси. Ядяха бързо, мляскаха, от черните им уста хвърчаха слюнки. Гледах недоумял, тръпнех, едвам сдържах набраният ми в гърдите въздух. Внезапната им поява ни обърка и смути и трябваше да мине минута, за да събера достатъчно смелост за действие.

– Какво чакате бе, хора!? – сръгах в ребрата Гегера. Погледнах и Цецо. И той беше сложил Ижето на прицел. – Хайде бе, за какво сме дошли? Или чакате и нас да нападнат?

Съсках в ушите и на двамата и не откъсвах погледа си от нощният пир на лакомниците, които за малко се ослушаха. И тогава се разнесе: тряа-а-ас, тряа-а-ас, блесна огън, гърмежите се разляха ниско в царевичната нива и белите облачета дим се сляха с окосените стъбла. След миг зад опустошената царевична площадка нямаше и следа от дивите прасета. Изгледахме сивите им гърбове, които стремително чезнеха през поливните бразди към храсталаците на реката. Изтичахме до мястото с повалените царевични стъбла и в поливните бразди открихме само две от малките прасета. Едното с тихо хъркане умираше, а другото, като ни видя с провалени задни крака се опита да бяга. Притиснах го с крак, то изквича, гледаше ме с малките си влажни очи, в които усетих нещо детско, което дълбоко ме трогна. Искрицата живот в очите му още тлееше и поддържаше макар и капка вяра за оцеляване.

Гледах и изтръпнал усещах, че тия очи бавно се затваряха и светлината в очните дъна се сменяше с мрак. Колко мъчителни са последните минути живот. Повярвайте ми, такова чувство може да изпита само човек усетил изстиващата топлина в малкото тяло, човек усетил виновност за смъртта на тия малки същества неусетили какво нещо е живота. Тръпнех… Тръпнех пред околната самота и тишината покрила равнината в кротък унес и покой и блясъка на една жадуваща любов – луна, изсипала цялата си нежност в нощта. Боже, мислех си… И то е животинка, създадено от Бога за живот. Тръгнахме си. Уморени, вървяхме умислени за убитите малки прасенца, които носехме в раниците си. А на изток руменината багреше хоризонта и околните баири. Алените отблясъци на изгрева ставаха по-ярки и по-големи. Слънцето не се подаваше, но вече лъхаше утринен хлад, тънка роса покрила тревите и първите чучулиги се вдигаха високо. А в синята въздушна бездна като ранила невеста ни гледаше голямата весела Зорница. Крачехме един зад друг бавно, уморени… Толкова уморени, че пътят до селото ни се видя безкраен.