Благовеста КАСАБОВА
ПЕВЕЦ НА РАВНИНАТА
Петър Доневски е творец, неразривно и дълбоко свързан с родния си край, с равнината, която е основен градивен елемент на човешката и писателската му същност. Той е и летописец на една драматична, в началото и края, епоха от развитието на българското земеделие и селско стопанство – създаването и унищожаването на Трудово кооперативните земеделски стопанства (ТКЗС). В целокупното си творчество Петър Доневски е идейно-монолитен – от първия си сборник с разкази „Тихи вечери край Скът“ до излезлия през 2021 г. „Земя в реални граници“. Основната, водещата тема в разказите на писателя е заредена с три (условно казано) идейно-тематични компонента – началото, разцвета и унищожението на кооперативните стопанства, просъществували почти половин век в България. За трудното и мъчителното начало, когато се променя не само собствеността на селския човек, но и от векове изграденото му съзнание за собственост – и то най-вече на земята, за която от най-далечни времена се е проливала и братска кръв, разказват основателите – неговите герои. Историческото време е пресътворено художествено ярко, с пространни познания на тогавашната реалност. Фактологията на организационната и трудова дейност на кооперативните стопанства е правдоподобна, както и промяната в психологията и мисленето на българина, на неговата душевност и съдбовната му свързаност със земята, с манталитета и нравите на селския човек от първите дни в кооперативното стопанство, следван от разцвета му, до ограбването му в края на миналия век.
В белетристичната цялост на писателя се открояват няколко различни координати – човекът в кооператива, природата, унаследените и новопридобити ценности, родният край. Действащите лица, от първия до най-новите му разкази, са реални хора, с които е работил като главен зоотехник в с. Попица (Белослатинско), зам. кмет на Бяла Слатина, председател на ТКЗС в родното си село Търнак.
Още в първата си книга „Тихи вечери край Скът“ писателят внушава дълбоката свързаност с родния си Белослатински край, с несравнимите по красота местности, с реката Скът и нейните магично примамливи криволи – органично частица от самия него.
Петър Доневски майсторски умее да свързва в едно единично цяло икономическите и социални процеси, протичащи в ТКЗС, участниците в тях – селскостопански работници от различни трудови сфери, с въздействието на природата – неотразимо както върху него самия и върху хората, с които го свързва работния му ден, в професионално и в човешко отношение. Всички те са герои от разказите му, назовани с истинските си имена, с професиите си, задълженията и взаимоотношенията, с радостите и тревогите. И като любим герой – природата – с мистичните криволи край Скът, Шарамполия, а и с изгревите и залезите в равнината.
Акварелните природни картини на писателя излъчват мека светлина, уютно приласкаваща с диханието на полски цветове и звуци, които само в равнината можеш да видиш и чуеш. А това означава, че зоотехникът, селскостопанскияТ деятел и ръководител Петър Доневски, летописецът на половинвековното изграждане, развитие и погубване на кооперативните стопанства у нас, е поет по душа, художник – майстор на картини и образи, душеприказчик и сладкодумец на художествено-документалната „биография“ на един богат български край – Белослатинския.
И в следващите след „Тихи вечери край Скът“ книги, примерно „Дива кръв“ и „Лудо време“, Петър Доневски не изпуска четката си на художник, и го осъществява естествено. Пейзажът винаги е в симбиоза с реалния живот с реални събития, действия, състояния на духа и мисълта, с духа на родния край – вселил се още от първите му съзнателни години в съзнанието му, а в по-зрелите – и в белетристичната му летопис. Защото Петър Доневски пише една епопея в различни варианти, една сага за живота и хората от Дунавската равнина от средата на миналия век до края му.
В самородната симбиоза между един практик, убеден радетел на ТКЗС, свързал най-активната част от живота си с развитието на кооперативното дело и романтика-живописец, има емоционално въздействаща енергия, идваща най-вече от многоцветието и многозвучието на природните картини от родния му край, от излъчваната от тях романтично-носталгична мекота – примерно в разкази като „Косачи“, „Тихи вечери край Скът“ (Дал и заглавието на първия сборник с разкази), „Доячи“, „Един ден в Попица“, „Радостта на Чолака“. Любовта към природата е съчетана и с обичта към хората, с които е работил авторът, споделял е трудности и успехи, човешки и професионални радости и надежди. Назовани са поименно – бригадири, механизатори, председатели на ТКЗС-та, полевъди, работещи в птицевъдството, овцевъдството и други области на живот в стопанството; споменати са с признателност за стореното от тях още от началото, когато са събирали „дребните си нивички и плугове, заедно с обичта си към земята, за да пуснат първите бразди на кооперативното дело, в този край.
Като добросъвестен летописец Петър Доневски отбелязва и датира значими факти и явления – първото ТКЗС, създадено в с. Попица с първия му председател Никола Шабански, примерно. Белетристичната история на просъществуването на кооперативните стопанства в Белослатинския край продължава, обогатена фактологически и живописно и в „Лудо време“. В творбите болката от започналата разруха става все по-мъчителна, разграбването на кооперативното имущество – все по-неуправляемо. А това се отразява и върху душите на хората още по-драматично. Авторът е успял да проникне в душевността на тези трудови хора, анализирал е преживяванията им психологически вярно и художествено в завладяващите разкази от сборника.
Каква дълбока мъка усещаме в преживяванията на бай Иван („Лудо време“) „Седнал на дървения постамент… прекалено слаб от гледката на цялата тъжна и грозна действителност, която бяха създали ликвидаторите на безпощадния преход“… Обори, машини, сеновали… всичко порутено… От покривите висяха само гредите… Прозорци и входни врати на оборите нямаше“.
Основният фон на картината се пренася и в следващи книги на писателя, нюансирана някъде ярко, другаде по-пастелно, а в някои кътчета и златисто. Подобно въздействащо многоцветие ще открием в „Уморени пътища“ с неповторимите по своето излъчване разкази „Циганско лято“, „Есенен събор край Скът“, „Пътища в равнината“, „Корени“ и още няколко.
Действителността, която Петър Доневски пресъздава в затрогващите си разкази, е социално, нравствено, а и личностно мотивирана. Той изследва „отвътре“ формиращата се реалност на времето от втората половина на миналия век и акцентира върху условията, които я формират, т.е. прониква в същността на случващото се, в истинския драматичен сблъсък между две исторически времена. А това е очертава и като водеща лития в цялостното му творчество. Открояват се и усилията му да избегне всякаква историческа неправдоподобност и кой от „двата лагера“ – съзидатели и строители и ликвидатори, са истинските стопани на земята-хранилница.
Идейно-художествената линия е разгърната мащабно, като особен знак писателят поставя на емоционалните сътресения, които преживяват героите му, свидетели на непомерното грабителско отношение към техния труд и имуществото на кооперативното стопанство от хора, нямащи нищо общо със земята и селскостопанския труд. Удовлетворението и радостта от богатите плодове от този благороден труд писателят пресъздава във впечатляващи с красотата на природата картини, аромата на полските треви и плодни градини разказите от сборника „На село зреят черешите“. Усещаме аромата още с въвеждащите в съдържанието думи на Петър Доневски, които показват какво богатство се е натрупало за едно четиридесетилетие – „модерна за времето си материална база; хиляди декари поливна обработваема земя; трактори и комбайни; стотици тонове плодове и зеленчуци и… мляко, истинско мляко.“
Тази богата фактологическа „картина“ в разказите не е статистика, а емоционална и реална обосновка на погубеното от неграмотност и бездушие. Емоционалните тонове излъчват болка, горчивина и изпълнена с тъга носталгия по невъзвратимото. Горчивината се засилва и от промяната в съзнанието на по-младите. Но, независимо от всичко, от разказите се излъчва ласкава светлина, която оживява случки и събития, стопля ги с писателската си и човешка обич, и с обичта си към равнината.
В „На село зреят черешите“ тя е попила във всеки ред: „Няма сезон от годината – пише Петър Доневски, – който равнината да не ме е привличала… с бликащите светлини на изгреви и залези, които озаряваха по магичен начин природата с багри и хармония… И оня дъх на чернозема, на скритата притаена тържественост на житата, близката гора и криволите на реката Скът. Равнината… винаги си остава ласкава, топла и добра, защото дарява човешкия труд с плодородие“ („Тихи трепети в равнината“).
Освен синовна обич към равнината, Петър Доневски в „На село зреят черешите“ приканва читателя към жива връзка с неповторимото излъчване на родната природа, обич към хората, които живеят сред нея; към животните, които я обитават; към магията на чернозема, който я одухотворява. Картини, усещания, образи и емоции изпълват разказите: „Дипломат от кариерата“ „Менделеева таблица“, „Шепа мъжки сълзи“, „Есенни настроения“, „Пътища в равнината“. Петър Доневски е от малцината (а може би единствен) от съвременните наши белетристи, които не само отразяват художествено мъчителните години – от първите, изпълнени с раздвоение, с надежди и очаквания за възмогвания на ТКЗС, до последните, изпълнени с тъга и безнадеждност. Залезът на една епоха в българското кооперативно стопанство и най-важното – той говори от първо лице, защото е бил пряк участник в изграждането и надграждането на ТКЗС, в един от най-плодородните краища на страната ни – Белослатинската равнина с нейния „дъхав чернозем“.
Картината на времето е сложна като конструкция, защото в нея се оглежда Дунавската равнина, населена с хора, които ѝ принадлежат; с гори и безбрежни поля; с реки с примамващи „криволи“; със стопански дворове, пълни с живот, с китни села, с натежали от плод градини, с празници и забързани делници, с кипящо трудово ежедневие, с планове за бъдеще. И всичко това, като в кошмарен сън, се сгромолясва без съпротива. Всъщност Петър Доневски прави своеобразна генерална равносметка на половинвековната история на българското кооперативно земеделие и селско стопанство – сторено и несторено, възход и упадък, нравственост и безнравственост, бедност и самота. Отдава заслуженото на хората, свързали житие и битие с ТКЗС: агрономи, полевъди, зоотехници, трактористи, комбайнери, животновъди, работници във фермите, учители и ръководители. Нещо повече, той ги обича, цени ги и тъгува за самотния им и нерадостен живот след разрухата.
Петър Доневски, като човек и творец, е дълбоко свързан и с равнината, носи в себе си нещо от нейната безбрежност, от спокойната ѝ тишина, от всичко онова, което живее и диша в нея. Като широко скроена личност и творец, той населява някои от разказите си и с герои от други етноси. Откриваме ги в книгата „Обидени души“ – едно от най-емоционално развълнуваните му произведения. Ще спомена няколко, превземащи с топлината и сърдечната си откровеност разкази: „Докато има чучулиги“, „Сърната“, „Вечери по пейките на селските улици“, „Майчина грижа“, „Цигански страсти“, „Удивени очи“, „Щъркелово гнездо“, „Чанове в равнината“. Случващото се в тях е преживяно, изстрадано, преосмислено и пресътворено от майстор художник.
Във всяка следваща своя книга Петър Доневски продължава да разширява идейно-тематичната си траектория, внася нови щрихи към образите на героите си, нови елементи в „живописването“ на природни картини и състояния и все повече скъсява разстоянието между писател и действителност. Откриваме обогатяването и пастелното нюансиране в „Духът на родния край“, „Есенни пътеки“, „Извървяни пътища“. В разказите, включени в съдържанието на споменатите сборници, се усеща носталгичната тъга на автора, че пътищата, по които е вървял, изграждайки се като човек и професионалист, са останали в миналото. Но творческият път е в настоящето – жив, извиващ се в равнината. И ако го погледнем като обобщено идейно-естетическо послание, ще усетим, че то всъщност оформя автопортрета на писателя.
Разказите в споменатите книги докосват сърцето на читателя, защото в тях открива песен и плач, мъка и радост, миналото ни и отреденото ни настояще. Изповяданото сакрално откровено, е пределно синтезирано в стихотворението „На село“ („Духът на родния край“)
….
И няма детски смях и песен,
и школски звън и веселби.
Тук-там старец в минало унесен
на пейка стара дреме и мълчи.
Емоционалният патос в „Извървяни пътища“ подтиква автора към откровения, към емокотен изповеден тон, които съпричастяват към посланията. Трябва непременно да спомена, че наблюденията на Петър Доневски в тези, до голяма степен определящи и характера, и стилистиката му на разказвач, творби са наситени с оригинални детайли. По-нюансирано е и изображението, а психологическите и емоционални състояния са оформени с по-мека пластика. Достатъчно е да прочетем включените в книгата му „Земя в реални граници“ разкази, размисли и изводи.
„Земя в реални граници“ е и своеобразен лиричен дневник, в който Петър Доневски продължава да пресътворява художествено преживелици – весели и тъжни, проблеми в професионалната си работа и все още неизказаното в предишните си книги за историческото развитие на ТКЗС-тата и историческото им унищожаване с идването на т.н. „демокрация“ и последиците за хората на земеделския труд.
В „Земя в реални граници“ авторът е включил и други – те по-малко болезнени теми и проблеми: пустеещи села, обрасли с бурени селски дворове на някога китни селски къщи, къщи без врати и прозорци, самотни тъжни старци, изровени пътища, по които вече никой не минава. Всичко, което е близко на сърцето му и на все още живите му сетива. На пръв поглед Петър Доневски разказва умиротворително, но зад този умиротворителен тон се крие много болка, тъга и униние. И въпреки това хората, близки на сърцето му, продължават да живеят, защото корените им са в българската земя, в омайващия дъх ливадни треви и цветя, омагьосващите изгреви и залези в равнината. Корените поддържат вярата им, че някога все пак нещо ще се промени. Ще спомена разказите „Аренда“, „Земя в реални граници“, „Селски съдби“, „Незабравими мигове“, „Изборни неволи“ и още няколко.
Достоверни (като документ на времето), изповедни и живитотрептящи са разказите на Петър Доневски в издадените му досега книги. Те са освен художествен документ за половинвековната история на българското кооперативно земеделие и урок по история. Летопис също на българското село, на живота на българския селски човек, неразривно свързан със земята и съдбовните превратности, съдбовно променили живота им – за жалост не към по-добро. Те са и памет за близкото ни минало белязано с възхода и упадъка на Трудовокооперативните земеделски стопанства у нас. Те са и превземаща очите и сърцето картина на природните красоти на родния край. Родният край, който оживява и одухотворява перото на писателя и за който той изповядва: „Пътувал съм, но където и да съм бил… винаги съм се завръщал забързан, защото никъде по света не срещнах трудолюбието и топлината на хората от родния край, не усетих изгрева и залеза на Равнината и Балкана, не открих бащин дом и майчина ласка… не чувах песента на малката чучулига, която рано-рано се вдигаше в небесния простор и ме поразяваше с вълшебната си песен“.
Чучулигова песен – ако се заслушаме, ще чуем в изповедните разкази на летописеца Петър Доневски.