ПЕТЪР АНДАСАРОВ /БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ
Петър Георгиев Андасаров е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко. Завършва гимназия в Разлог, полувисше образование – специалност „Български език и литература”, в Станке Димитров (дн. Дупница), а висше – специалност „Българска филология”, в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като журналист във в. „Кооперативно село” и „Земя”. Редактор в „Партиздат” и завеждащ редакция в издателство „Народна младеж”, директор на в. „Застраховател прес”. Произведения зад граница: „И няма връщане” – сборник стихотворения – Дамаск, Сирия; „Отворен круг” – Скопие, Р Македония; „Стихотворения” – Москва, Русия, „Прозрачното небе на спомените” – Р Сърбия. Негови стихове са превеждани на осемнадесет чужди езици. Член е на УС на Съюза на българските писатели.
Издадени книги: „В строя. Стихове“ (1969, съавт.), „Нося те в очите си“ (1969), „А е толкова рано за сбогом“ (1973), „Преди да ви повикам“ (1977), „Безсмъртничета“ (1980, 1989, 3. прераб. и доп. изд. 2019), „Зайко Клепоушко. Приказка в стихове“ (1980), „Слънце между нас“ (1980), „И няма връщане“ (1982), „Иде хубавото време. Кабулски бележник“ (1983), „Да си влюбен. Худож.-докум. роман за Асен Лагадинов“ (1984, 2004), „До поискване“ (1984), „А ме боли от нежност“ (1985), „Хорце под небето“ (1985), „Тази кръв ще бъде спомен. Кабулски записки“ (1986), „Така да ви обичам“ (1987), „Ти освети небето на душата ми“ (1989), „С очи те търся“ (1997), „Строители на съвременното българско застраховане“ (2007), „Като дългото ехо на песен“ (2009), „Кратка застрахователна енциклопедия“ (2009, съавт.), „Когато сенките се удължават“ (2012), „Бягащи хоризонти“ (2016), „Жените в застраховането“ (2016), „Животът е по-голям от човека. Срещи и разговори“ (2017), „Отгласи. Лит. критика“ (2017), „Цветно време. Есеистика“ (2017), „Живот без залез. Книга за Румен Янчев“ (2018), „Защото съм такъв. Петър Андасаров. Литературна анкета“ (2019, съавт.), „Сълзи, в които се оглежда слънцето“ (2020), „Видовден“ (2021), „Прелиствам времето“ (2021).
ЗОВ
На Антон Дончев
Това е България,
това е –
драна като яре
и стреляна като заек.
Полагана на дръвник,
но възкръсвала цяла.
Пробождана със щик,
но оцеляла.
Кой ли не я е газил
с тежък ботуш,
но тя успя да опази
своя български дух!
Какво че някои днес
евтино я продават –
тя утре с чест
ще ги забрави.
Ние нека да помним
вовеки веков,
че тя е нашият дом и
нашият Бог!
ЖРЕБИЙ
В залива тих на твойто доверие исках котва да хвърля –
не като зар в хазартна игра от играч непочтен,
а като жребий, след който морякът не може да свърне –
заради айсберги, рифове, риск от подмолни течения.
Ала брегът му оказа се с камъни остро-предателски –
лодката стара на моята преданост тежко заседна.
Нямаше нужда за помощ да викам морски гадатели,
просто си тръгнах, залива без да погледна.
ДУМИ, КАЗАНИ ПРЕЗ РАМО
Това, е казваш, простотия –
да се захласваш подир гайда.
А аз съм гледал как се вие
след нея сватба.
Как всички улици след нея
вървяха до мегдана.
И той с хорото цветно грее
докато нощ настане.
И гледал съм как по седенки
фенери утрото разсмиват.
И с първите му бледи сенки
подир гласа ѝ си отиват.
А тръгне ли си от селото –
изтича то след нея.
И на прощаване хорото
пространството люлее…
ЩЕ ГОНИ ЗАЙЦИ ТОЙ НА ОНЯ СВЯТ
И като вятъра пройдоха
лиричен съм за вас.
В практичната епоха
не се побирам аз.
Аз знам – не е измама,
че вятъра с ръце
гората вдига като знаме
и пее от сърце.
А вятърът за вас е
скъперник и брои
листата му подвластни
като пари, пари…
Животът ви гора е
за лов на щастийце и власт.
И вместо хрътки, хора лаят
и сбират стъпките след вас.
Минавате с трофей и – май че –
отивате на пир богат.
Ще гони – казвате за мене – зайци,
ще гони той на оня свят!
***
Ти возиш се в колата на своята илюзия,
надут балон е твойто самочувствие.
Как лакомо си пуснал пипала като медуза
и дебнеш удоволствия като паяка безчувствен.
Загърбил чест и съвест, вървиш самодоволен
през този свят настръхнал, от смърт невъзмутен.
А други по ръба на опасностите главоломни
опазват равновесието на хлебния ни ден.
Ще мръкне и над теб, и ти ще си заминеш
в небитието вечно, за нищо неоспорван –
живота си оставил в ръцете на годините
като буквар от никой, от никой неразтворен.
***
И стига с тия банални истории –
с детство без книги и камиони.
Ние сме съвременни хора,
не ми трябват твоите спомени.
С тези думи подлагаш крак
на доверчивото ми откровение.
Ти никога няма да разбереш как
е скъпо всичко за мене.
О, да можех да те спася
от твоите неизлечими заблуди –
че е смешно бос по роса
да търчиш като през някакво чудо;
че е невъзможно
като вятър бездомен
да вървиш безхлебен –
посред живота,
когато бащите на Запад с камиони
отвеждат войната в окопите;
че е наивно под стряха от дим на празнуваща гара
да гледаш свободата с тях как пристига,
че своите пространства за тебе разтваря
като единствена хубава книга.
Стига ли с тия банални истории –
с време без книги и камиони?
Докато има съвременни хора,
ще са нужни тези спомени!
ЩЕ ВИ ОТМИНЕ ТАЗИ СЛАВА
Измама е това, илюзия,
че с вас започва и ще свърши
животът. И ще ви слугува,
и няма той да ви прекърши.
Измама е да ви внушават,
че – както без петли – не ще се съмне
без вас в кокошата държава
и ще живеем все по тъмно.
Ще ви отмине тази слава,
че по оградите на дните,
в дворовете на самозабрава
сте пели с пози на петлите!
А АЗ ОТ ЗЛОТО ОЦЕЛЯХ
Как искахте словесния намордник,
как искахте юзда словесна
да ми нахлузите, за да не мога
без вас да пея свойте песни.
Как искахте в ярем словесен
да впрегнете и мойте думи
и да препуснете по пътя тесен
към славата си шумна.
Да чувам черното свистене
на вашия камшик безбожен –
дорде не падна на колене
пред „Ваше светло Благородие!”
Но от подножието скучно
на призрачната ви заблуда
ви казвах аз, че бесни кучета
по пътя си до тук прокудих.
Не онемях от страх, напротив –
със своя глас по-силно пях.
Вас няма да забрави злото,
а аз от злото оцелях!
МАЙКА
В очите ми изгрява все такава:
приведена над свойта самота –
доприда дните си и радостта си
под сянката на своя залез.
И в кръговрата на живота ѝ
безкрайни влакове се мяркат,
в които ние с погледа ѝ
пътуваме за някъде…
Довеяни листа зашепнат ли
до прага на вратата ѝ –
с тъга дочува ехото
на стъпките ни чакани.
И вечер върху сънните первази
накацат ли измръзнали врабчета
припомня си, припомня си със радост
за своите момчета!
Из стихосбирката „Прелиствам времето” (Изд. „Захарий Стоянов“, С. 2021)