Петър Алипиев Пашанков

(14.ІІІ.1930 – 11.ІІ.1999)

Роден в с. Босилково, Русенско. Кръстен Пашанко Пеев, но на зряла възраст го променя на Петър Алипиев. Учи в Бяла и Русе. Бил е литературен редактор в Радио София, а от 1963 г. до смъртта си живее и твори във Варна. Работил е като редактор в държавно издателство „Георги Бакалов“. Автор на множество преводи на поети като Александър Пушкин, Алексей Колцов, Николай Заболоцки, Николай Рубцов, Шандор Петьофи, Николаус Ленау и др. Стихове на Алипиев са превеждани на почти всички европейски езици.

Издадени книги: “Лирика” (1961, 1966, 1972, 1980, 1985, 1989, 1996, 2000), “Дъжд през юли” (1990), “Без малко Тиртей” (1992), „Българска поезия“ (1994), „Стихове ; Преводи“ (1997), “Лирика ; Проза ; Преводи. Избрани произведения” (2005).

ЛИСИЧЕ

Такава безпределна синева

май месец тука не познава.

Косачи крачат в меката трева.

Под облаците паяжина плава.

Дъхти на гюзум слънчевия ден.

Потръпва лайката, белее.

Един щурец, като листо зелен,

виси на сламчица и пее.

Сред тая вечна, мила чистота

и в тоя рядък миг, когато

светът е цял изпълнен с доброта,

с опалови отблясъци и злато –

косач, изправил чорлава глава,

изплашил пеещо до него птиче,

със вик работниците призова:

– У-ууу… насам, открих лисиче!…

И всички бързо, на табун голям,

нарамили коси и дълги вили,

се втурнаха след миг натам,

звяр в храстите и в себе си открили.

И тичаха, и викаха: “Бий, дръж” –

доде лисичето застена.

С коравите си пръсти дребен мъж

го тури мъртво до купена.

И легна то далече от света

в сеното също като живо.

Кадънки пееха във утринта

и се ухажваха щастливо.

Звънеше горе синият простор.

Летяха пухчетата бели.

И хората, с доскоро мътен взор,

стояха там, глави навели.

ЮЖНИЯТ ПОЛЪХ

В началото започна шеговито –

оръфа леко покривния сняг,

стопи дерето, с тънък лед покрито,

и стигна до прозореца ми чак.

И зазвъняха капка подир капка.

Всепобеждаващият негов дъх

тури една голяма черна шапка

отсреща, на самия връх.

И от чукари, още заледени,

от припеци, от урви, под леда

затича по безкрайни бели вени

най-чистата, най-хубава вода.

И необгледната земя с обвити

във пара равнини, гори и свод,

задиша със гърдите си открити

пречистения свой живот.

И в тоз живот, плътта във който вика,

на полъха лицето си открил,

изпитах аз измамата велика,

че само преди час съм се родил.