ПЕТРАНКА БОЖКОВА /СТИХОТВОРЕНИЯ

ВИК

           „Милост за живите!…”

Гийом Аполинер

 

Под сянката на мислите ми диша

една забравена, ранена дума.

Във кой ли миг е станала излишна?

Кога ли си е тръгнала безшумно?

Дали съм я изхвърлила небрежно

от свитъка със бляскави клишета,

или се е стопила безнадеждно

в жестокия казан на битието?

Объркан свят. Кого ли да попитам?

В сърцето на деня горят пожари.

От празни думи ме болят очите.

И този филм безкрайно се повтаря.

Пространството кънти от безсърдечност.

С пресъхнал глас, усмихвам се насила.

Тече животът.  Жаждата е вечна.

Светът е болен. И му трябва милост.

 

 

 

 

 

 

 

 

ВАРИАЦИИ НА ТЕМА

Когато светът се разплаче,
защото е стар и прегърбен,
трябва да има начин
някой да го прегърне,
да му разкаже приказка,
някаква смешна история.
Болката ще се разплиска
и ще избяга от хората.

Когато се свие душата ми,
в най-зимния ъгъл сгушена,
знам, че ще срещна приятел,
който да ме изслуша.
Ще му изпея без думи
онази песен, моята.
Ще се търкулнат безшумно
всички беди зад завоите.

Ако ме люшнат отново
съмнения земетръсни,
ще си намеря повод
да се повдигна на пръсти,
за да достигна дървото,
отрупано с плод. За начало.
Красива игра е животът.
Разбрах. И още съм цяла.

И даже светът да се срине,
да си одраскам сърцето,
ще си открия причина
да се подпра на небето.
После – каквото е писано.
Все ще доплувам до края.
Какъв е големият смисъл
на тази игра?
Не зная.

 

 

 

 

 

ПИСМО ДО КАЛИНА  

 

            „Седнала на прага, все пак ще ви кажа:

              живите от мъртвите са по-щастливи.”

Калина КОВАЧЕВА

 

Някой да ми каже как се оцелява

след внезапна буря, въглени и пепел.

Бурята си тръгва, болката остава.

Думите ми – глухи. Мислите ми – слепи.

 

Трябва да забравя. Искам, но не мога.

Всичко ми се случва сякаш отначало.

Уж вървя по пътя, а пък стъпвам в огън.

И крещи в кръвта ми болката. До бяло.

 

Някой да попита още ли сънувам

как светът потъва в кукувича прежда.

Искам да извикам „Спри!”. Но се страхувам,

че не ми достига капчица надежда.

 

Трябва да извикам. Но сънят отлита.

Утрото поглъща нощния спектакъл.

И започват равно да се нижат дните –

тъжни и самотни, като стари влакове.

 

Празните вагони тънат във забрава.

Някой да ми каже  – накъде отиват?

Релсите изчезват. Болката остава –

за да ми напомня, че съм още жива.

 

 

 

 

 

АЛГОРИТЪМ НА БИТИЕТО

 

Трябваше да я предвидя рано.

Всички знаци сочеха към нея –

дълги нощи, думи премълчани,

мисълта: „Дали ще оцелея!?”

Тя дойде – нечакана и дръзка.

Мълния измести тишината.

Исках да избягам. Беше късно.

Тя се настани със взлом в душата ми.

Влезе в дните ми и ги разнищи.

Грабна ми съня и го накъса.

В мислите ми зейна пепелище.

Исках да се скрия. Беше късно.

Сто години двете си живеем.

Целият ми свят се преобърна.

Болката ли? Просто свикнах с нея.

Стана ми сестра. И я прегърнах.

 

СРЕДНОЩЕН ПАСИАНС

 

Плахо надничат звездите

зад тъмното на прозореца.

Някъде някой се пита

какво ли си шепнат горе?

Може би тайно подреждат

човешки съдби и посоки:

радости, скърби, надежди,

неистов копнеж по високото;

на всеки човек – пътека

и кръстопътни въпроси,

и вяра – да му е леко,

докато кръста си носи;

за всяка болка – утеха

и билка за стари рани,

за празник – грейнала дреха,

за делник – напукани длани;

за всяка стъпка накриво –

низ от безсънни години

и вкус на нещо горчиво,

докато бурята премине.

Светът се мята объркан

като ранена кошута.

В стара забравена църква

някой се моли за утре.

Зад тъмното на прозореца

звездите плахо надничат.

Събудете се, мили хора!

 

Време е за обичане.

 

 

 

 

ЕТЮД

 

Небето се подхлъзна и се скри

с охлузено коляно зад скалите

и няколко подплашени кози

се спуснаха по билото сърдито.

 

Задуха вятър, остър като вик.

Скалите ненадейно се смалиха.

Едно дърво се залюля за миг.

Премина буря. После стана тихо.

 

И цяла нощ валя, валя, валя.

Дъждът изми на бурята челото.

Една тревичка крехка оцеля.

Бе сгушена в полите на дървото.

 

 

 

 

САМОТНО  СТИХОТВОРЕНИЕ

 

Не казвам, че е болка за умиране –

небето се огъна и се скъса…

Броя светкавици и ги събирам –

да си направя път. И се прекръствам

с утехата, че щом вървя – живея,

че още много пролети ще има.

Едно щурче в съня ми тъжно пее.

Не искам да е тъжно. Но е зима.

Пресичам спомени – сърдечна люлка.

Насън летя, небето ме прегръща.

Сънувам дъжд от  падащи  светулки.

Не трябва да е болка, а завръщане.

Вървя, а пътят ядно  ме притиска.

Светулките са толкова раними!

Животът е една самотна приказка.

Не искам да е болка. Но я има…

 

 

 

 

СЛЕД ОГЪНЯ

 

Светът ли е луднал, Господи?

Или аз накриво го гледам?

В градината никне троскот,

цветята вехнат наведени.

Душите са пълни с пепел

от изгорели илюзии.

И никакъв нерв не трепва

пред никаква светла муза.

Като пребито куче

доброто се свива в ъгъла.

Пресъхват чистите ручеи –

светът накъде е тръгнал?

Очите са жадни за хубост,

а дланите – празни до жалост.

Като прашинки се губим

в тази житейска хала…

Всичко е толкова сбъркано –

бързаме, сякаш ни гонят.

В една забравена църква

плачат самотни икони.

И никой вече не пита

децата си как ще опазим

от сивия тен на дните

и шумния вик на празника,

от безразлични пророци

и от безлични идоли.

Сливат се в тъмни потоци

думи, усмивки, мигове.

Сякаш пожар е овъглил

гнездата под родния покрив.

Нарамват мечти и тръгват

в някакви свои посоки.

В люлката още сънуват

мига на свойто отлитане.

Старо петаче не струват

горещите ни молитви.

Да скубем с длани троскота,

докато още сме живи!

А ти ги пази, Господи!

Дано да бъдат щастливи!

 

 

 

 

СЪНИЩА НАЯВЕ

 

Нещо се случи.

Някой насън се разплака.

И се изпълни

с болка невидима мракът.

Мълния блесна.

В тъмното хлопна прозорец.

Бурята стресна

заспалите къщи и хора.

Страх на вълни запълзя

и захапа душите.

Рукна порой.

И дъждът се превърна в молитва.

Страх и копнежи

с  дъждовните думи се сляха.

„Кой ще ни чуе?…”

– въздъхна надеждата плаха.

Нещо се скъса.

Пътят се килна в мъглата.

Надеждата падна

и сякаш потъна  в земята.

Светът се обърка.

Нощта се проточи безкрайно.

Човеците спяха,

прегърнали своите тайни.

И никой не викна:

„Ще съмне и пак ще сме ние!”

И нямаше кой да изправи

гърди пред стихията.

Зад дебели стени,

посивели от прах и от лудост,

човеците спяха

и сънуваха чудо след  чудо.

И никакъв глас.

И никакъв смях или песен…

Зад девет живота,

далече  сънят  ги отнесе.

Животът се сгуши,

смален под черупка от миди.

Бог се разплака, потресен.

И от нас си отиде.

 

 

От стихосбирката „Сега ми трябва глътка светлина“

Изд. „Български писател“, С. 2023

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ПОКАНА ЗА ПРEМИЕРА
Next post ЛИТЕРАТУРНА ВЕЧЕР, ПОСВЕТЕНА НА ДИМИТЪР КРАЛЕВ