Петко Каневски е роден на 18 юли 1951г. в Димитровград. Негови стихове са публикувани и излъчвани в централния и регионален печат, радиа и телевизии. Превеждани са на руски, полски, френски, унгарски, румънски, сръбски и черногорски език.

Занимава се с културна дейност: лекции, рецитали, арт-търговия като шеф на частното сдружение за изкуство и култура „Компакт арт” 1993-1998 г. Петко Каневски е и дългогодишен началник на отдел „Култура” към Община Димитровград. От 2012 г. е директор на Градска библиотека „Пеньо Пенев”.

Автор е на поетичните книги „Виж луната”, ред. Тодор Чонов; „Живот на кредит”, ред. Никола Инджов; „Звездни вулкани”, ред. Никола Инджов, изд. „Захарий Стоянов”; „Горе ръцете”, ред. Иван Гранитски, изд. „Захарий Стоянов”; както и петата му поетична книга „Опасно честно”, ред. Петър Анастасов, изд. „Светулка 44”, издадена през декември 2014 г.; сборник с фейлетони „Писма до дядо ми” за годините на тъй наречения преход. По негови стихове са създадени песни от композиторите: Тончо Русев, Хайгашод Агасян, Димитър Гетов, Асен Масларски, Огнян Видев, Желязко Тодоров, Панчо Канев и др. Автор е и на четири документални филма за емблематични личности от духовната сфера на Димитровград. Носител е на престижната Национална литературна награда за поезия „Пеньо Пенев”.

Член е на Съюза на българските писатели от 1996 година. Председател на дружеството на писателите „Пеньо Пенев” – Димитровград и на Гражданско сдружение „Приятели на Русия и православния свят” от 1998  г.

                         ГЕРОИТЕ НЕ СА УМОРЕНИ

На Веселин Милев

Една наздравица. И още две по две…
Избраници главят нощта за булка.
Премятат булото на онемялото небе,
изтрива мрака мъничка светулка.

Изригва смях, като възторжен ек
от пълна с много героичност маса.
Героите са пришълци от миналия век,
осъмвали са пъти на крилете на пегаса.

И не робуват вече на красиви пози,
отдавна времето са спрели до асмата,
разказват подвизи след титанични дози
в истории с патина и опазена позлата.

На сутринта е сънна масата, но пак
събира четата в захлас и с нови сили
подготвя се десант на идващия мрак.
По залез минах там и бяха го напили.

УВЕЛИЧИ ШРИФТА НА ЛЮБОВТА

На моя внук Калоян

Пораства Любовта, пораства
огромен става белия ѝ шрифт
несметни – нейните богатства,
по-силен тънкия ѝ щит.

Разбива всичките страдания.
Тя шества с радостния Вик,
превърнал Словото в предания,
че то лекува и е щик!

Съблечена, лъжата не вирее
и губи сила всяка власт,
когато любовта живее
в най-съкровеното у нас.

И незабележимо ни повдига
към Божията светлина,
с любов до Любовта се стига
и тя е пътят към Дома!

ДНЕС

На поета Тенко  Тенев

Твоята Тунджа и моята Марица
плачат за Индже и Петко войвода.
Родината като уплашена птица
бърка посоката към небосвода.
Към Светлината, в стъкла все се блъска
и няма изход в туй смутно време,
радост посърна и младост дръзка
от празни надежди за мъдро племе
за горди потомци на генерали,
свели английските флагове бойни,
уж сме юнаци, а не маргинали,
а си оставаме кухненски воини.
Знам, ще кажат: – Времената са други –
Пишурки разни от интернета.
Жадни за слава, болни влечуги,
сеят раздори страх и несрета.
А ние, братко, теглим хомота
в памет на мъртвите бием камбани,
да не забравим солта на живота,
дето люти в народните рани!

ТОВА НЕ Е МОЯТА БЪЛГАРИЯ

На поета Георги Ангелов

Ти чувал ли си някога щурче,
което през декември пее?
Или премръзнало врабче
дълбоко в синевата да се рее?

Навярно в слънчевия кръговрат
законите на Бог са вечни,
кажи поете, кажи ми, брат,
защо сме яростно далечни?

Нима не минаха през нас
и рицари, и фесове злокобни.
А днес мълчим с наведен глас –
на господарите сме тъй удобни!

Андрешковски сюжет проклет
за оцеляване в отровно време
е станал бойният ни пистолет –
емблемата на нашто племе?

И нямам повече въпроси
към теб, към твоята съдба –
България щом още носи
убийците си на гърба!

ИЗПЛАКАНА ВЕЧНОСТ

На Боян Ангелов.

Горчи ми виното, изпито без приятели
и със луната търся светлата си половина
отвъд  предупреждението от гадатели,
че любовта без виното не е невинна.

Изплуват сенки в мен на знатни траки –
от топли извори струи животът древен.
Във виното що вечност е изплакана…
Екстаз на любовта е да си сам и верен

на светлата си половина, на жената
из ритуалните веселия, с ръце красиви.
Оплела е лозата път около бедрата ѝ,
пресладостния  път на всички живи.

И аз съм жив! Отпивам още от очите ѝ
неустоим възторг на гроздето свенливо.
Единственият избор е – да я почитам…
И колкото я любя, виното е по-пенливо.

АЛЕКСАНДРИЙКИ

На пазителките на Библиотека “Пеньо Пенев“

Навярно сте сълзи на Бога
и стъпки богородични в небето –
не знам със стих дали ще мога
да ви целуна по сърцето.

Принцеси сте, а в пирамиди
от книги азбучно градите Храма.
По амазонски му строите диги.
По женски всякоя от вас е дама,

но нямате пари за тоалети…
А вашите деца са из чужбина.
Но Бог чрез делото ви свети,
за да я има думата Родина.

ВЕЧЕРНА ПРОВЕРКА

На Трифон Митев

Времето за вечерни разходки изтече,
за вечерна проверка Отечеството тръби:
и е време мъжете да се изправят вече –
едноминутни мълчания са наш’те съдби.

Знамената си свили, скрили хоругви,
примирено утихват в следвечерния град.
Време за чест е! Стига сме се погубвали!
Стойте изправени пред честта на парад!

Стойте изправени, дръжте съдбите си  –
Те са ви знаме пред Бог, те са ви страж.
Трябва да светят! Бог чете ги в очите ви.
Вечерна проверка – кураж, за утро кураж!

    ПО УЛИЦАТА НА ЖИВОТА

На Петър Анастасов

Идва времето на истински поети –
не на позьори от реброто на Катон,
с паркетни звания, с придворни силуети,
възседнали пак бъчва вместо кон.

Идва времето на истински поети,
кръстени във Истината с благослов,
далеч от суета и жалки пируети
с единствената Власт, наречена Любов.

Идва времето на истински поети,
пророци на деня, на господа чеда,
по улицата на живота – светещи планети,
носещи си кръста от горчива Свобода!

   ПЛАНИНСКИ ВЕНЕЦ

На Веселин Ракчевич

Гора ли Черна, или Черна си гора,
не знам защо зоват те небесата,
но знам, че Негош ти е Цар – Зора,
а Ловчен – космодрум на Свободата!

Старопрестолно Цетине и Будва днес,
и Котор с броеницата на Ной
пазят непреклонната ти чест
с Подгорица. И питам кой

роден безумец ще опита да
разплете планинския венец –
оплетен от небесна свита
платен с нерадостен агнец!

От полк е повече един поет,
когато думите му са от кръв народна.
По силата на Господ съм нает
да кажа: Гората Черна е Свободна!

БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ

на д-р Делчо Запрянов

Пред погледа ми снимки на дедите –
орис българска от деветнайсети век.
Усмивките им слезли от звездите,
нямат прилика със днешния човек!
С красива гордост, с непонятна благост
деди воювали за своята земя,
не спастрили богатства, нито младост,
щом ги зовяла бойната тръба!
А днес майката кърмилница е на пазара,
на чужденци продава се без свян.
И Бог стъписан гледа от олтара;
как дявола не бяга от тамян?
Онлайн-пространства, полета виртуални –
в тях не расте пшеница, нито слънчоглед,
книжните портрети отдавна са банални,
децата ни са вече с изкуствен мироглед!
Предатели на тази пръст свещена,
на чужди интереси роби на парите,
родовата кръв е свише осветена
и кръстена в амвона на дедите!