„Живота си изсвирил Рашко,
но живее
с гъдулката си… Гласът й златолеен,
пригласял тънкострунно
на плача ни първи,
до края едноверно той тупти
в кръвта ни…“

Тупти, Трендафиле, тупти! И как само тупти…
Винаги съм си мислил, че поетиката е като песента. Трябва така да нагласиш душата и въздуха, който излиза от устните и мозъка ти, че тонът да бъде хем премерен и ясен, хем да извира от една огромна магическа дълбочина на ума, сърцето и паметта. Емоционалният и менталният монолог на човек може и да е дълбоко искрен, но ако не е синтезиран като перла, в която да са се побрали осъразмерени, премислени хилядолетно в звъна на гъдулкита цели вселени от болка и радост, от цветове и ритми, той все още не е поезия. Той не се превръща в песен и поезия, ако не е синтезиран от голям майстор, който обладава силата да преодолее катадневните мераци на маниерната поетическа поза и от върха на 75-годишнината си да изгради такъв космогоничен сплит от поетически перли, че да даде урок на уродливо маниерната модернистична поезия на една голяма част от днешната поетическа индустрия. Която като явление не е от днес и от вчера, но в наши дни аз си я наричам апокалиптичен дадаизъм… Съществувало е такова наивистично течение дадаизъм – дума, която изкуствоведите свързват с едно френско дървено конче, предназначено за игра на малки деца…
А ние все пак, колкото и да не ни го признават, сме порасли през много хилядолетия български живот… Днес ние вече сме твърде големи. И да искаме, не можем да станем малки…
При Трендафил Василев поезията също е един стародавен монолог, но този монолог е разсаден на отделни, самостойни и изрисувани с цвят и контури картини, които, ако си ги представим в чисто изобразителен аспект, ще бъдат една галерия от образи, етюди и изведени до философска и художествена поанта мотиви… Какъвто е и стихът на Борислав Геронтиев, който Трендафил Василев взима като изначалие:

„Но има нещо недоразказано:
калта под ноктите.
С нея сме живи…“

За да добави сам той пластично и в никакъв случай реминисцентно:

„Опънали пъпната връв, далече
от земната нива,
калта ни под ноктите ден подир ден се измива…
Но на вечеря се връщаме земния пай да си грабнем –
една дълга и пълна дъвчаща редица пред хляба…“

Поезията на Трендафил Василев познавам от много години. Познавам и дарбата му да пее. И винаги съм отдавал превес на майсторството му да изрази песента не защото поетиката му беше слаба и като че ли все свързана със селото Момино. В онези минали години самият аз бях в плен на урбанистичната поезия на върхове в световната поезия – италианските неореалисти Дино Кампана, Чезаре Павезе, Еудженио Монтале, на Жак Превер, Бодлер, Рембо и Кавафис, на Янис Рицос и Рита Буми-Папа и на стотици други върхове на планетарната поезия. Като че и за самия мене нашият български изход беше нещо от Бога дадено, носено, но като че ли не бе обект на поетическия ни дълг. Като че ли се срамувахме от този изход: от козлето, което баща ни или дядо ни водеше на връвчица към заколението на живота, който водим днес. Много по-трагично от всеки друг път. И в политическия, и изобщо в нравствения смисъл на отношението ни към изконните житейски постулати…
С годините проумях, че Цялото на световната поетика е сбор от всички поетически изходи на народите. От всички поетични върхове. И сега, след като Трендафил Василев обобщи песента на поетическата си палитра, за сетен път се убедих, че поетът в него се прояви като небесна дъга не само в моя и неговия живот, а и в живота на цялата ни унижена култура днес в книгата му „Песенен сплит“. С огромно духовно задоволство заявявам, че тази книга е не само негово лично поетическо достижение, а и един поетически пример (урок) на цялата ни съвременна поетика…

„Пасеше дядо бяло козле.
Той бавно пристъпваше вече,
та беше го вързал с въже,
да не ходи далече…“

И ето го Въжето на Живота:

„И взе, че се скъса…
Превърна се дядо
на малка могила от пръст.
Въжето –
на козя пътека…“

Всички ние вървим по същата тази козя пътека. Колкото и да си въобразяваме, че сме избягали от нея. Въпросът е – дали си я признаваме като битие, морал и същност. И най-вече с какъв маниер ще я изпишем… А така свикнахме да маниерничим – и в чувството си за суверенитет, че за мене този песнопоен сплит е не само художествено достижение, но и акт на духовна съпротива срещу блюдолизството във всяко отношение…
Далече съм от мисълта да отричам тоталната поетическа вълна, която се роди в последните дететилетия. Нещо повече – за мене тя е сигурна гаранция, че поетическият Дявол на България не само че не е умрял, но сега се възражда за отеца си Бога – за кой ли път ръце всесилни издигна Ти и нас наказа, Боже! Само че този порив на мисълта и чувството трябва да мине през академията на майсторството. Кадийски може и да ми се разсърди, но ще го цитирам дословно: преди време майсторите правеха това, което трябва, младоците сега правят това, което могат и казват: така трябва…
Разбира се, че това е един оптимистичен анекдот. От първия, неорганизиран порив към Изкуството, до избистрянете на стойностите в поетическия занаят, методите и маниерите, пътят не е чак толкова дълъг и непосилен. Необходим е само морал – моралът да приемеш принципите на цивилизацията, което означава да не наричаш Гогол – Гугъл. И Любовта – Секс. Въпросът е да успяваме да откроим таланта от бездарието и да го подкрепим – на първо място, като го насочим към върховете на онова, което е създадено досега от върховете на нашата поезия, която е значителна част от световната поетика…
Лично аз винаги започвам това поучение с Орфей, край чиято лира лежат скрижали-ръкописи. От Орфей, естетиката и философията на Духа на когото светът нарече орфизъм. А ние го загърбваме и търсим поетически интонации, родени при чужди социални условия и наподобяваме поетически изкази, които са производни на изконната ни поетическа родина – Балканите…
Защото песента е най-висшата математика на духа. Трендафил Василев е осъразмерил паметта си в наглед стародавни мотиви, но ги е изрисувал с магическата сила на цветовите и словесни пропорции на един Златю Бояджиев, на Владимир Димитров-Майстора, на Тома Трифоновски и на редица български живописци, на които, ако трансформираме художествената мисъл в слово, ще се получи един песнопоен сплит, какъвто Трендафил Василев е сплел талантливо през живота си, без да отдава дан на маниерния модернизъм.

„И ето, слънцето сяда
на селските къщи:
в такъв час помня – хора от труд
се завръщат…
Сега е пусто… Пътят към Шишови ниви
се е изгубил в треви
и в бурени диви…
Орачи, сеячи, жетвари,
от моето детство,
не ви виждам, не ви чувам,
къде сте?… Къде сте!
…Пристъпвам през онемялото село… И аз немея
пред свещения покръст: Земя
и Човек над нея.“

Отговорът може да варира през всички епохи на Времето и Пространството, на естетическите възгледи и модернистичните напъни за промяна на Непроменяемото, но винаги остава в изначалните истини, на които само големият художник може да намери художествен адекват.
И иска ми се да завърша този мой песенен сплит със стиха на Трендафил Василев:

„Когато подхвръкнах и сам стъпих
в гората,
и можех в ръка да държа сечиво,
заслушан в песента
на стогласия вятър,
направих си свирка от живо дърво…“

Е, приятелю и събрате по перо и участ, Трендафиле Василев, свирката ти е достойна за българската ни участ. Да си ми жив и здрав и от върха на Вечността да родиш още напеви от стогласния вятър…
Иван Робанов