Проникновен изследовател на съвременната културология, на новите духовни реалности в посткризисното ни общество, проф. д-р Иван Славов с истинска страст търсеше „изкушенията на века”, превъплъщенията на „модерната скука”, координатите на „сандвичевата култура” (някои я наричат културатата „Макдоналдс”). Неговите монографии „Кичът”, „Иронията в структурата на модернизма”, „Дилетантизмът”, „Прекословици”, „Златната решетка”, „Модерната скука”, „Речник на глупостта”, „Смехотерапия”, „Вицотерапия”, „Тоталният кич”, се превърнаха в настолни книги за много интелигентски съзнания, които искаха да погледнат на естетическата реалност около нас не през кривото огледало на тотално идеологизираното ни битие, а с иронично-лукавия поглед на човек, надживял духовно илюзиите.

Книгата „Кичът” (1977) предизвика в онези години отзвук, надхвърлящ дори очакванията на един скептично умерен и бодър присмехулник над тоталната родна простотия, просмукала всички аспекти на българското. Тази книга бе уникална с щедрото предизвикателство на автора да си направи с научни средства естетическа гавра над явления, факти и тенденции, които изглеждаха толкова естествени, колкото са комините над селските къщи.

В нея се оглеждаше масовият българин като завършен дилетант-лаик, носител и възприемател на кичозната ерзац-култура, със своята кръчмарска сантименталност, грандоманска претенциозност, панеротична самопреценка. В същото време естетът Иван Славов, великолепен познавач на човешката култура, ни доказва, че всеобемащият кич е „универсална система на имитация и фалш, той е приспособяване без развитие, експлоатиране на изкуството без компенсация, агресивност без морални задръжки”.

А в самия край на книгата бе поместена илюстрация, която ни беше любима през студентските години – снимка на кутия за локум, в която великолепно се съчетаваха два надписа – „25 г. възход” и „Обикновен локум”. За тази невероятна находка реди вдъхновени думи от Лондон в писмо до автора и един от големите български публицисти и есеисти на 20 век, Петър Увалиев, през 1978 г.

В самото начало на прехода, през 1990 г. се появи книгата на Иван Славов „Кич спектър”, но тя остана малко встрани на фона на едно лунатично и видиотизирано време, когато тълпата вече бе излязла на улиците, а както казваше нашият тунджански мъдрец Стоян Стоянов „Словото и свободата прекарват медения си месец на улицата”.

Безкрайно точни, елегантно бравурни, сардонично-естетски, в книгата ще срещнете безумно много „оперетъчни истории от българодивокрацията”. Професорът е дяволски прав, а и ние сме скромни свидетели на това, че след 1989 г. отпаднаха само някои идеологически разновидности на кича, но за сметка на това ни заляха тайфуни с нежни имена, субпродукти на масовата западна и американска култура, с други думи, кичът от тоталитарен се бе превърнал в тотален.

Тук ще срещнем в упор зашеметяващи скици на дон Цеци, Митьо Пищова, Азис, както и много други съвременни поп-фолк идоли на тийн-поколението на прехода. Припомням една култова фраза на нашия ямболски професор, че България е една чудесна страна, но за съжаление, в нея живеят твърде много българи!

Професорът твърди, че не е откривател на термина „смехотерапия”, но претендира да го е легализирал пръв в нашия печат през 1984 г. във в. „Народна култура”, уважаемият професор дори твърдеше, че през 2005 г. в Женева са учредени Обединени нации на смеха.

Предлагам ви един негов анекдот от с.111 на „Смехотерапия”:

          Кой как отива на банкет?

          Англичанинът – с достойнство.

          Руснакът – с две бутилки водка.

          Французинът – с две дами под ръка.

          Българинът – тичешком, със закъснение.

          Кой как си тръгва?

          Англичанинът – с достойнство.

          Руснакът – на четири крака.

          Французинът – с две дами под ръка.

          Българинът – с две бутилки водка.

Става дума, разбира се, за неговото уникално изследване „Смехотерапия”, 2004 г.

Мутризацията на културата ни направи кича тотален, заявява в своята книга „Тоталният кич” проф. Иван Славов, който повече от три десетилетия не преставаше да осмива профанирането на изкуството и деградацията на личността.

Привичките на новите хора от политиката, бизнеса и шоубизнеса проф. Славов разглежда в главите „Кичозният елит”, „Политически кич” и „Кичът вляво и вдясно”. Тук е намерил място дори и небезизвестният ватман-естет и лорд Евгени Минчев, даващ и досега „пропуски за елита”.

По-нататък, в раздела „Кичманите”, читателите ще се срещнат с Митьо Пищова, за когото се казва: „Този лъжеболярин, патологичен хвалипръцко, дърдорко, завършен кичман… Що за чудо е този човек? И не бъркаме ли с приобщаването му към нашия род?” Ето и  любимецът на българските тийнеджъри, прославеният певец Азис: „Най-арогантното и рентабилно пренасочване на центъра на човешкото тяло от главата към дупето”.

В раздела „Кичозност и кокетиращ кич” проф. Славов анализира битието на чалга-певиците, с техните облекла, поведение и „текстове за промиване на мозъци”. Отделено е внимание и на т. нар. „мутробарок” – архитектурният стил на новото време, за който вече стана дума преди малко.
Книгата е написана на характерния за проф. Славов присмехулен и сардонично-остър език, с използване на много нецензурни думи и изрази, като е приложен голямо количество илюстративен материал.

Спомням си на времето какво впечатление направи неговият сборник с политически вицове „Златната решетка”, замислен като „щрихи към една бъдеща вицология” на новото време, в което тези забранени слова бродеха като апокрифи от уста на уста и се надсмиваха неистово над дивото некултурие, над самозваността на доморасли културтрегери и политически вождове от най-новата ни история. Великолепните карикатури на Тодор Цонев оформяха оригиналния облик на този сборник и го превръщаха в търсено четиво за нашия присмехулен български дух, потиснат и унизен, но интуитивно търсещ корените на правдата.

В този дух е невъзможно да бъдат пропуснати още няколко творчески изяви на проф. д-р Иван Славов. Става дума за „Речник на глупостта”, „Джобен смехар”, за сборника с ученически и кандидат-студентски бисери. „Речникът на глупостта” е великолепна компилация, подсказваща ни колко сериозно и заразно нещо може да бъде глупостта, и същевременно колко весела и забавна може да е тя. За мен афоризмът, приписван на Елин Пелин, че ако в България се роди гений, той ще е геният на завистта, отдавна звучи неактуално, по-скоро този гений е клониран отдавна като гений на тоталната, повсеместна глупост на българските нрави, привички, поведение, действия, социален, политически и обществен морал.

Лично аз ценя изключително една книга на проф. Иван Славов още от студентските си години – „Иронията в структурата на модернизма”. Тя бе един от най-проникновените, систематизирани научни трудове, посветени на иронията като естетическо понятие. Категориални философски понятия  като „сократова ирония”, „романтическа ирония”, „ирония на модернизма”, водеща като резултат до пародийна деструкция и „изкуство против изкуството”, всичко това бе за нас, младите литератори тогава, нещо като „игра на стъклени перли”, искаше се интелектуално усилие и своеобразни познания, за да се домогнеш до малка част от неподозираните глъбини в подтекста на това изследване. Казвайки това, се сещам за житейския и философски девиз на проф. д-р Иван Славов: „Оптимист по воля, песимист по разум”.

Още едно великолепно изследване излиза изпод неуморното перо на проф. д-р Иван Славов, „Дилетантизмът”. Този феномен на човешкото общество, реализиращ трагикомичното разминаване между претенции и възможности, затворен между дилемата, назована още от древните гърци „да знаеш много за малко неща или малко за много неща”. И дали сблъсъкът между разбиранията ни за професионализма и дилетанството имат някакъв смисъл в търсенето на непостижимата човешка илюзия на Леонардо, Гьоте и Ломоносов за „универсалния човек”?

Иван Славов разглежда изключително задълбочено в синхронен и диахронен план дилетанта в цялостната му противоречивост и многозначност, всеки от нас, дори и да е имал житейския шанс да разкрие таланта си в някоя област, в която да се докаже със своя професионализъм и майсторлък, в толкова много области си остава цял живот един бодър дилетант, зле прикрит сноб, самонадеян лаик, или както самият автор го определя като „забавна смесица от неуверено знание и самоуверено незнание”.

Когато определя физиономиката на дилетанта като характерологичен тип, са направени изключително прецизни съпоставки между педантът и снобът, между дилетантът, дендито и бонвиванът, между лаикът и паразитите, между полуинтелигентите и полупознавачите и т.н. Но освен като философски тип дилетантът е изследван и върху панорамата на своя собствен национален колорит, проф. д-р Иван Славов интерпретира особеностите на френския, английския, немския дилетантизъм, за да стигне до гносеологически разрез, до самата структура на дилетантската мисъл.

В началото на 80-те г. на вече отминалия „ужасен век” (слагам кавички за благозвучие като в стар виц) се появиха и „критическите резонанси” на Иван Славов като сериозен опит да се разбуди позаспалата полемичност в българската литературна критика, като контрапункт на елейно-снизходителния тон на масовата рецензентска практика. Книгата е в памет на един от най-оригиналните и вдъхновени литератори на новото време, за съжаление, напуснал твърде рано този свят, Цветан Стоянов, поколения литератори са чели с възхита неговите книги „Броселиандовата гора”, „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература”, „Невидимият салон” и , разбира се, „Геният и неговият наставник”.

Самият Иван Славов определя своята книга като „опит за синтез между естетиката и критиката не в строгите рамки на академичен труд, а като своеобразни резонанси”. С фин сарказъм проф. д-р Иван Славов е предугадил трагедията на настъпващия вече информационен век цели две десетилетия, преди реално да разберем за какво става дума всъщност. Ето и един подходящ стихотворен пример за илюстрация на темата за компютрите, направена от Марко Ганчев още през 1977 г.:

„Менят се времената.

Довчера беше куче влачи.

Променя се светът обаче,

ще бъде другояче утре –

          куче влачи компютри.”

Саркастично убедително Иван Славов разбива жалките усилия на дилетантите да анкетират и непрекъснато да се опитват да изследват общественото мнение, да го моделират и прогнозират, припомняйки уместно една мисъл на гениалния Микеланджело: „Моите знания ще породят мнозина невежи”.

Не са отбягнали от зоркото око на сатирика-изследовател проблеми като творческите поколения, детската смъртност на талантите (един изключително болезнен и днес проблем), фаталното разминаване между талант и характер в българската обществена практика.

А във втората част на своето изследване Иван Славов критикува недомислици и шаблони, тавтологични недоразумения, които изобилстват в критическата практика, като не е подминал и прословутия „сив поток”, който отдавна у нас тече епично като река Амазонка. Един позабравен цитат на Владимир Башев илюстрира това явление по следния начин:

„Търсете всички варианти,

                    гладът е вече нетърпим –

                    светът е пълен със таланти –

                    но гений е необходим!”

През 2016 г. благодарение на усилията на всеотдайната сестра на проф. Иван Славов – Виолета, на съставителката Цвета Ленкова и редица други приятели и съмишленици излезе от печат внушителният първи том от неговите мемоари, озаглавени „Живот в чакалня“. В тях авторът описва с иронично „остранение“, както казваха някога структуралистите, и своя собствен живот, и действителността, в която е живял и се е борил непримиримо с всички проявления на кича, посредствеността, догматизма, глупостта, наглото високомерие на парвенюто.

От тази книга ние усещаме с цялата си душа какъв тягостен отпечатък върху волния и бунтарски дух на Иван Славов е оставила моралната и естетическа недостатъчност на българското общество за един период, по-голям от 70 г., с неговите обществени и социални язви на времето, белязано от несвобода и императивни забрани за лично и социално поведение.

Не случайно още в началото на книгата професорът отделя специално внимание на оскотяването като вид душевна деградация, като физиологична заплаха за всеки човек при екстремни условия. Прав е проф. Иван Славов, когато твърди, че егоизмът и алчността оскотяват, че оскотяването е пряко свързано с бедността, гнева и недоволството от проваления живот.

Иван Славов е непримирим към многобройните форми на оскотяване в днешно време, от арогантните форми на развихрилата се порнография и чалга култура, от масовото оскверняване и нагли кражби на културни и държавни символи и светини – позорна летопис на нашето смутно, преходно, болно време. За да завърши в неговия горчиво-ироничен стил: „Ако Айфеловата кула бе у нас, ромски бригади щяха да я обезкостят за седмица. Какъв шанс за влизането в „Гинес“!“

Книгата е построена върху структурата на ироничното отрицание и съдържа глави, озаглавени „Аз не съм хуморист“, „Аз не съм естет“, „Аз не съм еретик“, „Аз не съм дисидент“, „Аз не съм висшист“, в които пародира символни модели на поведение и морал в нашето съвременно общество.

Нека споменем само бляскавата скица от натура, посветена на трагикомичния вакханален порив на мнозина, свързан с оперетната уж смяна на режима у нас през 1989 г. Потайните записки на проф. Иван Славов, свързани с партийния елит и Светото семейство дълги години са апокрифни и пазени в дълбока тайна до потресаващия момент, в който сервилен културтрегер от Априлската вълна гръмко поздравява него, репресирания от режима интелектуалец с почти партизански възторг на улицата: „Честито! Победихме!“ Ще си позволя все пак да цитирам кратката иронична приписка на професора: „Ето го покаянието. Господинът бе пълен с енергия и сигурно бързаше към машинката си, за да сътвори първия стих за ноемврийския вятър. На добър час, поете!“

И още два дисиденстки акцента от книгата. Първият е свързан с широко известния факт на преследване на всички, свързани с излизането от печат на книгата „Фашизмът“ от Жельо Желев през 1982 г., сред които е и проф. Иван Славов. Нека само цитираме думите на Ботю Ангелов: „Що се отнася до „Фашизмът“, истината е само една  и тя не може да се заобиколи, нито да се скрие: проф. Иван Славов най-напред донесе ръкописът на „Фашизмът“ в идеологическата редакция на издателство „Народна младеж“, после доведе и самия Желю Желев.“

Академик Тодор Павлов, виден гръмовержец на догматизма и ортодоксалността, както го определя в своята книга проф. Иван Славов, дава определението „тримата Славовци“, визирайки видния по-късно дисидент, писател и изкуствовед от Сливен Атанас Славов (за когото също имах честта да говоря по повод неговата 80-та годишнина в Сливен), самият Иван Славов и преводачът от английски Георги Славов, също емигрирал в Западна Германия, редактор в „Свободна Европа“ в Мюнхен до средата на 90-те г.

Следващата част от тази мемоарна книга е дълбоко изповедна: „Иван за самия Иван!“ Но преди това авторът не е пропуснал в друг контекст да вмъкне трагикомичното смесване по недоразумение на фамилията на нашия ямболски професор с името на всесилния тогава генерален директор на БНТ Иван Славков, родило следния виц, публикуван в „Стършел“:

„Кои са генерални директори на английската, немската и българската телевизии?

          Сър Х

          Хер У

          Другарят Z (зет).“

Особен носталгичен привкус носят редовете, посветени на рождената дата и родния град, но и любопитните философски препратки към далечната и близка история и към уседналия манталитет на българина.

Макар и роден в Сливен, самият Иван Славов признава някак неловко, че за него „Стара планина, Сините камъни нямат жизнено покритие. Само там, където се осъзнаваш като част от природата, където си скитал, обичал и си се веселил с близки и приятели, винаги преоткриваш миналото. За ранносливенския ми период то е разкъсан облак, който припламва само при усилие на паметта.“

За да продължи с признанието: „По ирония на съдбата двайсет години от живота ми протекоха в град Ямбол – неизменният съперник на Сливен“.

Следва изключително живописно описание на Каргона с неговите разпръснати кирпичени къщи, каргонци често говорели помежду си, че са тръгнали за Ямбол, т.е. към града по работа, защото там са двете кина, читалището, библиотеката, изложбите, кафенетата, сладкарниците, градските хали, помещаващи се в сградата на Безистена и пр.

Не мога да пропусна и следната иронична вметка: „В Каргона имаше две аптеки, един медицински пункт с дежурен фелдшер и лекар при спешни случаи. Слава Богу, че тогава нямаше световни фармацевтични фирми и хората по-рядко боледуваха“.

В края на този изключително интересен период авторът се пита риторично – къде са сърцето и душата ти, Иване – в Сливен или в Ямбол? И си отговаря така: „Свързан органично с майчиния род, Иван предпочита Сливен, но как да подцени Ямбол с двайсетте години живот в Каргонсбург?“

Топли думи изрича авторът на тези спомени за моралната и материална подкрепа на ямболци към неговата личност и дело, благодарността му към ямболската общественост, организирала честването на неговия 80-годишен юбилей.

На страниците на „Живот в чакалня“ оживява училище „Св. Георги“, с импровизирания оркестър с устни хармонички, детските игри и забавления, първите учители, годините на съзряване в Ямболската мъжка гимназия.

В личен план обществено-политическите промени през 1944 г. бележат радикален поврат в мирогледа, дейността и самочувствието на Иван Славов. Миналото повлича в подземните си реки мнозина, като например видният германист-полиглот д-р Анастас Саламбашев, редица съученици и приятели на Иван Славов заплащат горчива цена за своите младежки увлечения или заради миналото на своите родители. Накратко, той формулира с две думи този период от живота си по следния начин: „Младост без радост“.

1951 година бележи началото на академичния устрем на Иван Славов, дългият път от каргонския дом до Софийския университет… Макар и фрагментарни и недовършени в цялост, спомените на професора за светилата на Философския факултет са убийствени и артистични, написани с импровизаторско вдъхновение, критично наблюдение и невероятно чувство за хумор.

Ще си позволя само кратък откъс, който възкресява  моралната атмосфера в онези сталински години:

„Пълен аскетизъм. До края на следването нито един флирт между колеги, никакви задевки, интрижки, закачки… Смразяваща скука, която усещаха малцина. Редки разпокъсани изблици на смях с гузно оглеждане встрани, да не да е грешка! Ако Херкулес бе престоял пет години в това обкръжение без нито една истинска жена, щеше да е скопен. А Сократ би казал, че въобще никога нищо не е знаел“.

Задъхваме се от смях, когато четем скиците от натура за преподаватели, асистенти, университетски служители – академик Асен Киселинчев, доц. Грозю Грозев, акад. Сава Гановски, проф. Радосвет Янчев и др., Иван Славов цитира популярна фраза от онези години, която казва: „Да те пази Бог от писана реч на Тодор Павлов и неписана реч на Сава Гановски!“

Спомените за кратките години на учителствуване започват  с ироничен цитат на Бачо Киро пред турския съд, който гласи:

„Като разбрах, че нищо не струвам,

реших да даскалувам.“

Следват плодоносните години на университетски преподавател, непримирим естет и борец срещу пошлостта, бездарието, повсеместния житейски кич, неговата неравна битка с глупостта и казионния догматизъм. Години, в които укрепна и се извиси артистичното му перо, талантът му на учен и изследовател, непримиримата му гражданска позиция. Пътят му от доктор на философските науки през 30-годишния му преподавателски опит в кабинет 285, през множество клевети и гнусни доноси до годините на промени. В тази мемоарна книга нов блясък придобиват имена като Цветан Тодоров, Петър Увалиев, Атанас Славов, Юлия Кръстева, Асен Игнатов, Исак Паси, Желю Желев.

УИ „Св. Климент Охридски” издаде през 1988 и 1993 г. два сборника с избрани есета и памфлети на проф. д-р Иван Славов, озаглавен „Прекословици”. По-голяма част от тях са писани в последните години на т.нар. тоталитарен режим и визират проникновено новите естетически реалности – сандвичевата култура, модерната скука, повсеместната естрадизация на живота ни, плакатното мислене и т.н.

Във втората книга бяха снети като от пошъл политически плакат редица номенклатурни типове и явления, модните за ония времена проблеми на екологията, гласността, демокрацията. Тези книги бяха като уж случайно подхвърлени реплики встрани, но с някаква маска на невинност и наивно откровение поставяха безпощадни диагнози, демитологизираха статуквото на обществените заблуди и плакатни стереотипи, бутафорността на идеологическото мислене, което чакаше да рухнат преградите на забраната и насилието, за да се отприщи като табун, получил внезапно и неочаквано свободата си.

Есето за четящия човек, еклектичността на битието ни, всесилният шаблон в творчеството на времето, са все предупреждения към хората с критично мислене за настъпващите нови времена на рязко и драматично променящо се статукво. Това време Атанас Славов в своя предговор към „Прекословици 2” е нарекъл „смешно, смешно и страшно”. Какво е в крайна сметка човек – политическо животно, покварено животно, животно, което се смее, мислещо животно; грешка на природата или венец на творението? Илюзии ли са рухналите надежди на гениални мислители за свръхчовека, защо живеем еднократно, кратко и най-често неразумно – върху всички тези нелеки философски дилеми разсъждава, импровизирайки с много обич и много печал проф. д-р Иван Славов. Или бавно се превръщаме в нация от „клонирани простаци” (пак цитирам професора), от „хомо горилис” (социална група, избуяла щедро в ерата на мутробарока в първите години на промените).

Вече стана дума, че проф. д-р Иван Славов е съставител на книгата „Фашизмът срещу „Фашизмът”, документална политическа история за всички перипетии, свързани с книгата на Жельо Желев „Фашизмът”. Освен автентичните случки около тази книга, свързани с преследвания, наказания, дори проклятия, в нея витае тъмната атмосфера на долни животински страсти, независими от класа, пол, занятие, които създават една потресаваща феноменология на отмъстителността на българина, който действа, първо, под натиска на своята патологична омраза, и второ, със свенливата надежда да получи снизходително потупване по рамото от актуалните властници на деня.

Дори и скромното проследяване на творческия път на проф. д-р Иван Славов показва нагледно колко е безнадеждна задачата да просто да обходиш неговата писателска, духовна, философска, естетическа, изкуствоведска вселена. В своето великолепно есе за големия руски поет Осип Манделщам нобелистът Йосиф Бродски изрича пророчески: „Изкуството не е по-добро, а алтернативно съществуване, то не е опит да се избяга от действителността, а обратното – опит тя да се съживи. Изкуството е дух, който търси плът, а намира думи”.

А проф. Иван Славов, блестящият ироник и изследовател на българското битие, винаги намираше най-точните думи, които едновременно усмиваха човешките ни недостатъци и извисяваха човешките добродетели, за да ги превърнат в надежди и пориви за истински, пълноценен живот.

Каква благородна илюзия, сякаш чуваме още гласа му…