ПЕНКА ЧЕРНЕВА /РАЗКАЗ

ПРАВО НА РИСК

 

Симеон Миланов почна леко да обира скоростта. От този момент нататък можеше да преброи метър по метър оставащото разстояние, да разпознае всяко дърво вдясно от пътя и всеки храст от другата страна.  Знаеше и колко удара в минута отброява сърцето му. Винаги беше така.

Бялата каменна фигура се появи очаквано. Той отби от главния път и потъна в зеленото. Когато преди време го попитаха къде според него трябва да я поставят, той избра най-зеленото място. Да стои на фона на плътната стена от дървета и да се стига до нея по мекия килим на тревата. А когато погледът се отмести малко встрани, да остава прикован от видението на Моста. Така Мостът и Майсторът се сливаха в едно неделимо цяло.

Симеон Миланов благоговееше пред това място. Та мостът от плътен еспенски варовик век и половина плува с бели валии насрещу реката! Това е той, Мостът! Майсторът от бял камък пък стои до чедото си да го наглежда. Сигурно най-после е оценил собственото си творение. Защото когато Феликс Каниц срещнал в хана край Килифарево балканския селянин Никола Фичеолу, той „изглеждаше слабо да съзнава, че е създал една постройка, която може да направи чест на видни европейски техници”. Но балканският селянин се гордеел най-много с това, че е сторил моста си за колкото обещал и нито грош повече!

– Разбираш ли защо се покланям доземи на Уста Кольо, – горещеше се Симеон Миланов, – защото без да е учил статика и стоманобетон, самоукият майстор си е правил невероятно точно сметката. И главата си е залагал.

– А ти си взел точно това от теркя му, –  смееше  се Милена. – Така че сам на себе си си Митхат паша.

Тя го дразнеше, че когато говори за своите мостове, Симеон едва ли прави образец на признание, с което се пада в краката на една обожавана професия. Пари, планове, конструкции, пилони …

– Аз падам в краката на една обожавана жена, – отговаряше мостостроителят. И оставяше поезията на нейното перо.

И тя наистина намираше най-поетичните и най-красивите думи за чудото, наречено мост. Рожба на вечната обреченост и зависимост между човек и път. Пътят върви, метнал ласо връз душата човешка и нежно я дърпа напред, върви, вие се, извива, качва се, тича надолу, докато стигне до нещо, което трябва да се премости. Я река, я пропаст, я мъка безбродна. Пътят не ще да спира и моли човека да направи мост. По моста ще минат и път, и човек. Ще стигнат отсрещния бряг, където ги чака надеждата.

Мостът като надежда. Според нея. Според него – труд, напрежение, преценка, борба и единение с природата, риск. Всъщност мостостроителят има право само на добре пресметнат риск и никакво право на грешка.

Той рискува, когато я прегърна. Сърцето му не грешеше.

Тя искаше да види всичките му мостове. Той се гордееше че е създал трите „най”: най-високия, най-дългия и най-кривия. Питаше го кой е любимият му. Вместо да отговори, веднъж я заведе в Родопите. Дълго гледаха старите мостове. На едно място пишеше: „Човек преминава през живота като през мост”. Настрои ги сантиментално-философски. Неумолима е дъгата между раждането и смъртта. Над това, което клокочи долу, един прехвърля тежък, солиден, зидан живот. Друг минава по въжетата на риска. Трети живее така, сякаш единствената цел на неговия мост е да украси ландшафта с бялата си ефирна дъга…

Милена украси неговия живот. По средата на пътя. По средата на онези родопски мостове е най-високата точка от прегръдката на двата бряга. Това е ключът. Едно време майсторите слагали там най-здравия камък. Ние слагаме лагери, обясняваше Симеон. Тя му се смееше, че става прозаичен. А какво трябва да сложи човек сам в ключа на своя живот? За Симеон Миланов комай всичко беше начертано. Мостове – здрави и красиви. Моите мостове ще живеят най-малко три века, казваше. Милена никога не казваше нищо по същество. Измъкваше се с някое поетично сравнение, загледана някъде.

Сега като дойде, ще й зададе въпроса ребром, дето се вика. Седна направо върху тревата и извади кутията с цигари. Започна да гадае от коя посока ще дойде тя. Успяваше винаги да го изненада. По принцип той не обичаше изненадите. Мостът иска здрава основа и трябва да се дълбае, докато се стигне до най-сигурното. Веднъж ги изненада свлачище. Удължиха моста с два отвора, вместо на 7 метра, слязоха на 14 метра дълбочина. Надвиха свлачището. Нататък е ясно – вдигаш нагоре белите колони, нареждаш една до друга гредите, докато накрая препашеш с каменен колан речната талия. Симеон се улавяше , че почва да се изразява с отвеяните думи на Милена. Той сключваше ръце около крехкото й тяло и оттам си преливаше желание за живот, за пориви, за нещо неочаквано и необяснимо.

Неусетно задряма. И видя калорифери посред зима да топлят бетона, за да зрее по-бързо. Излезе от кожата си, разкрещя се. Какво правиш, Стефане, ти луд ли си! А главният инженер се смее насреща му: спокойно, шефе, рискът ще донесе ефект, нали от тебе съм се учил. Така е, строителят на мостове може и трябва да рискува само ако е напълно убеден в ползата от лудостта. А Милена се отдалечава, защо е тръгнала с тази тъничка рокля в студения ден, къде отива, защо не се обръща? Той иска да я спре, но от гърлото му не излиза звук.

Схванал се е целият, потреперва от хлад. Колко е часът, защо още не идва! Нали и за нея това място беше като магия. Мостът. До него Майсторът. Доведе я за пръв път тук, когато тя пак го попита кой е любимият му. От всичките им спирки тази стана най-честата. Така тя научи за странната му слабост към старите мостове. Той, който майстореше новите, модерните. Старият мост е като стара торба с приказки. Срещи се определят край мостове. Моми се крадат на мостове. Мостове остават в легенди и в история. Реки прииждат, реки пресъхват, а мостовете стоят и хем мълчат, хем много говорят.  Душа дали да свързват – бряг с бряг, легенда с истина, минало с бъдеще…

– Моля, моля, – прекъсваше го тя през смях. – Я всеки да си гледа професията!

И го пращаше да си стои в „гьола” с напрегнатите конструкции. Напрегнато е състоянието на стоманените греди, преди да станат път за машини и хора над реки и дерета. Преди да направят дългия си скок. Така казваше Милена – мостовете са дългите скокове на пътищата. Иска се замах, има напрежение.

Разбира се „напрегната” е термин от мостостроенето. Той какво си мисли!

Той често осъзнаваше, че не може да проумее тя какво си мисли. Тя само питаше за какво ли не. Но не за всичко питаше, макар той да я наричаше Мила Питанката. Никога не попита защо уволни мъжа й, оня дето топлеше бетона с калорифери.  Никога не разказа за болното си момченце.

А само се смееше. Дразнеше го: колко съоръжения си изградил до ключа на живота си? И още колко имаш в плановете? Макар много добре да знаеше мнението му за съоръженията, за разлика от един истински мост, който иска река под себе си. И трогателно го беше написала на едно място. Никога не е само начин да се мине едно препятствие. Мостът е символ. На постоянството – над непостоянните води. На вярата – че винаги има брод. На надеждата – че някога някъде ще отидем. Тя таеше надеждата, отглеждаше я, пазеше я.

Симеон Миланов изгуби надежда, че Милена ще дойде. Стана, отупа смачканите тревички. Погледна за сбогом каменната фигура на Уста Кольо. По какво ли е въздишал човекът Никола Фичеолу, от какво е трепкало сърцето му? Нали само с камъните не се говори, не се мечтае, не се живее…

Смрачаваше се. Той включи мотора и полека излезе на главния път. Прибра се по тъмно. Не светна лампата. Пипнешком намери свещника. Сложи го под снимката на смеещата се Милена. Отишла сама при неговата гордост, най-високия мост. Да търси брод. На този ден преди година.

Не му беше споменавала, че обича да лети.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ „АКАДЕМИК НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ”
Next post „ПЛАВНО“ И „ВНЕЗАПНО“ В ПРЕХОДА ОТ СРЕДНОВЕКОВИЕ КЪМ МОДЕРНАТА ЕПОХА