ТЕТРАДКАТА
Ангелина си отиде, без да се сбогува. Макар че го беше правила ден след ден, месец след месец, даже и с години. Но се сбогуваше, а не си отиваше. Като застояла се на портичката съседка, която, аха да си тръгне, присети се нещо, две стъпки назад да го сподели и пак аха да си тръгне, пък не ѝ се тръгва.
И на Ангелина не ѝ се тръгваше, каквото и да говореше. А говореше, че ѝ е омръзнало вече да живее, че самотата я гнети, че се е нагледала на свят, та е време да види как е там, в другия свят. Я, как всичките ѝ приятелки овреме се преселиха и я оставиха сама да се чуди и мае защо да се събужда сутрин, като всяка сутрин е досущ вчерашната и защо да си ляга вечер преди утрешната подобна…
А не беше, да речеш, сама саменинка. Имаше си и син, и снаха, и внук, и на внука догледницата му. Синът се изучи и чак отпосле се разбра, че не му е силата в това, което е учил. Не му е на сърце, не му е на ръце, не му е на възможности. И така я караше полу, макар прилично да си изкарваше парите в друга област. Снахата не беше и тя камък на мястото си, но претенциите ѝ място не си намираха. Та затова до обед мразеше света и мъжа си, след обед мразеше света, себе си и свекървата. Внукът се оказа с друга мая. Хич не го интересуваше това, за което взе диплома, впусна се в бързея, дето са бързите придобивки. И там си намери еша.
Ангелина често бе разсъждавала какво ли би било, ако не беше онова злополучно раждане. Роди мъртви двете си близначки. Какви ли радости щяха да ѝ носят момиченцата, какви ли мъки ѝ бяха спестени. Повече майчинска гордост или повече разочарования с вкус на плява – един Господ знае. Трудно се беше съвзела след нещастието, по-късно се роди синът и така протече животът. Прилежност в работата, грижовност у дома – как и къде потъна това пусто време…
Овдовя и последните години я захлупи самотата. Въпреки син, снаха, внук и така нататък. Липсваше ѝ човешкото общуване. Да имаш насреща си добра душа, пред която да се изприкажеш. Сред най-близките такава липсваше. Намери се другаде тази добра душа, способна да изслушва, да съпреживява. Една далечна роднина излезе по-близка от отчуждените близки. Тя беше много по-млада от Ангелина, но усещаше младия дух и живеца на дълголетницата. Идваше, когато Ангелина имаше нужда. Отиваше си, преди присъствието ѝ да натежи.
Далечната роднина се казваше Дора. С нея старата жена можеше да говори за всичко. Приготвяше нещо специално, както майсторски умееше, и двете започваха дългото си пътешествие из житейски друмища и душевни зигзаги. Ох, че вкусно! – Дора набързо опитваше блюдото, а Ангелина смигваше: по моя рецепта е, искаш ли да ти я дам? Дора не искаше рецептата, тя гонеше други облаци, но ѝ беше приятно да радва с добра дума старата си приятелка. Намираше съкровена дума, когато Ангелина задълбаваше в спомените си отпреди много, много години. Знаеше, че на определена възраст спомените от далечното минало стават бистри като планински извор. Там някъде изплуваше един строен красив офицер, след когото Ангелина беше готова да върви до края на света. Както често се случва, обаче, баща и майка не го харесаха – заради недотам добър според тях сой или кой знае защо. После се появи добродушният домошар Кирил и Ангелина се остави на неговата безкрайна влюбеност, която лека-полека замъгли образа на красивия морски офицер…
Всичко това сега дълголетницата си спомняше с невероятна точност, кадър по кадър, като вчерашно минало. Виж, с миналото вчера и онзи ден нещата не стояха точно така. Но за случващото се днес тя имаше ясна позиция и категорично мнение. Двете с Дора до болка преживяваха абсурдите на настоящето и Ангелина често се горещеше: ще му напиша писмо на този безпросветен управник, да знае, че той като е прост, никой не му дава право да ни смята и нас за прости! Друг път обсъждаха нечии очевадни недомислия и тя искаше на минутата да се обади на самозабравил се министър, че не може с мръсни пръсти да се пипат светини…
Дора намираше начин да я охлади: кажи сега как сътвори такава вкусотия? И обикновено успяваше да ѝ отвлече вниманието. Много по-трудно беше, когато старата жена се разтреперваше от нанесена болка и обиди от най-близките. Синът, което си е право, идваше да напазарува и да провери дали вкъщи някъде не тече и не скърца. Но оставяше продуктите и бързаше да затвори вратата след себе си. Снахата не се вясваше никаква, все беше я болна, я куп собствени проблеми я спираха да се кахъри за чуждите. Внукът се появяваше от дъжд на вятър и винаги след негово посещение нещо от вкъщи липсваше.
Дора се опитваше да заглажда положението. Времето е такова, всеки се е свил в черупката си. Близките я обичат и уважават, разбира се. И тя трябва да ги разбира. Ангелина се силеше да ги разбира, обвиняваше и себе си за много неща. Как е могла, например, да предаде такива калпави гени на внука си, че все се опитват да забременеят и все нищо не става. Ще стане някой ден, успокояваше я Дора, но жадната за правнуче Ангелина беше безутешна. Да мога да им внуша да намалят темпото, думаше, да им припомня, че не всичко дето хвърчи, се яде, да сложат сами белезници на ръцете си, които все искат да вземат, да вземат.
Последното идване на внука и неговата възлюбена я съкруши. Отмъкнали са документите, изплака тя, да бяха почакали да склопя очи…
Дора не поиска да узнае за какво става дума, но разбра, че тогава старата жена е взела своето решение. Казват, че отказала да се храни, не искала да става от леглото, не можели да изтръгнат и дума от устата ѝ.
Прощаването беше скромно, беше пожелала малко хора да я изпратят. Внукът държа прочувствено слово, жена му даже се разплака за непрежалимата баба.
– Ето, бабо, за пръв път направихме баница по твоята рецепта. Намерихме я в тази тетрадка, където си записвала рецепти и разни свои мисли. И писма си писала там, но сигурно си забравяла да ги изпращаш…
Далечната роднина нямаше как да знае, че на последната страница, вече с разкривени букви, е изписано: „Тази тетрадка да се даде на моята мила приятелка Дора.“ Не се бяха сбогували. И Дора незъзнателно почувства, че ако за малко подържи тетрадката на Ангелина, може би ще повярва, че старата си е отишла.
Приближи се до внуците, поздрави за словото, похвали баницата, помоли…
– Искаш да откраднеш рецептите, нали? Няма да ти дадем тетрадката! – изсъскаха насреща ѝ.
Дора се вцепени. Същата научна работничка Дора, която бе прелиствала тефтерчето на Левски…