KУКЛИТЕ
Днес беше тъжен ден за Христина Попова. Шестгодишната нейна дъщеря, скованата от непозната болест Елица, по време на разходката им в близкия парк загуби единствената си кукла. Когато се прибраха в къщи и момиченцето откри, че Тини я няма в инвалидната количка, тя заплака така отчаяно, сякаш се бе разделила с жив човек. Кършейки притеснено ръце, Христина се опита да превърне случилото се в шега:
– Еличке, това е знак, че вече си голяма и не ти трябват кукли и парцалки.
Дъщеря й я погледна втрещено:
-Мамо! Тини не е обикновена кукла. Тини ми бе приятелка. Аз нямам сестрa. Нямам другарчета. Само Тини имах!
Очите на майката се навлажниха.
– Елинка, хайде тази вечер да си легнем в девет. И утре, щом се развидели, ще отидем да я потърсим. И сигурно ще я намерим …
Още в ранните часове на нощта момиченцето се събуди. Навън беше така непрогледно тъмно, както когато затвореше красивите си мигли. Тя печално въздъхна. Не й се спеше и едва дочака майка й да се разсъни.
Февруарското слънце току що се бе появило на синия небосклон, когато влязоха в кварталния оазис от поляни и широколистни дървета. Преди изгрев бе валял сняг и земята сега така блестеше, сякаш по нея танцуваха светулки. Въпреки мразовитата белота, отрупаните с жълт цвят дрянови клонки пораждаха вълнуващо предчувствие за идваща пролет. Обикновено те напомняха на Христина, че всяка зима има край и изпълваха душата й с надежда за оздравяване на свидната й рожба. Но тази сутрин гледката не извика упование в светлото бъдеще.
Бавно придвижвайки инвалидната количка, слабата като вейка жена обходи алеите, по които вчера бяха минали, но не откри Тина. „На кого е притрябвала тази стара, раздърпана кукла?! И от къде ще взема пари за нова?! Още не съм платила ремонта на пералнята. Вече трети месец не съм привеждала здравни осигуровки… Софийските майки, които са на моя хал, отдавна протестират и дано извоюват по-хуманен закон, а дотогава от къде ще вземам пари да ги внасям, ума ми не стига…“ – гневно си мислеше, отбягвайки да погледне насълзените очи на дъщеря си, защото при вида им мъртвешки хлад плъзваше по гърба й.
Първият жесток удар в нейния живот беше, когато красивата като ангел Елица, единственото й дете, вместо да започне да прохожда, лежеше безпомощно в кошарката. Тя, вцепенена от ужас, заковаваше трeскави зеници в отпуснатото й тяло, готова да прелее цялата си енергия и хапеше устни, за да спре дивия плач, идващ на талази от сърцето й.
Вторият, бе предателството на нейния съпруг. Ромил не издържа на тежкото изпитание, което им поднесе съдбата и ги напусна преди Елица да бе навършила две годинки. По време на щастливото им приятелство, Христина не разбра с колко слаб характер е любимият й избраник и сега жестоко се упрекваше, че при създаването на своето гнездо бе постъпила като сляпа.
Майка й, чиито сини очи се изпълваха с тревога, гледайки как дъщеря й се измъчва, умолително говореше:
– Хриси, така е създаден животът: трудно да опознаваме било то мъж или жена. Не случайно мъдрият ни народ е казал, че е необходимо заедно да изядем торба със сол, за да узнаем що за птица е даден човек.
Но благите думи бяха семе хвърлено върху камък. Христина не спираше да се трови с въпросите: защо желанието на Ромил да чува гласа й, да вижда усмивката й толкова бързо отлетя от сърцето му? Къде сгреши? Въпреки, че дните на майка й баща й не бяха леки, винаги крачеха един до друг. Защо при нея и Ромил не се получи тази магия?
Третият голям удар бе преждевременната смърт на нейнитеродители. Миналата зима на връщане от София, където бяха отишли да отпразнуват половинвековния юбилей на вуйчо й, автобусът, с който пътуваха, катастрофира. Тази таратайка отдавна трябваше да бъде захвърлена в моргата, обаче управителят на фирмата, мъж с похотливи очички, не влагаше печалбата в закупуване на нови возила, а я пилееше из казина и тайни домове за плътски удоволствия.
Щедро дарявайки с финикийски знаци съдията и прокурора, гледали делото, той успя да изплува сух от трагедията и усмихнат продължи „благородната си дейност’’, както обичаше да тръби, докато Христининото лице все по-често излъчваше безнадежност …
Както удавникът се хваща за сламка, така и тя, опитвайки се да открие коварната причина за сполетяващите я нещастия, в един облачен четвъртък посети Събина Лилова, известна ясновидка в града. Едрата жена, след като закова пронизващи зеници в утайката на кафето, изпито от клиентката, промълви доверително, че и тя, и Елица изкупуват лоши постъпки, сторени при миналите им идвания на Земята. И най-правилното поведение за момента е да се въоръжи със смирение.
– Миличка, – госпожа Лилова дълбоко въздъхна – за да ти е по-леко, общувай с природата. И въпреки огъня, който те гори, бъди влюбена в живота, защото, както ни напътства Аменхотеп Четвърти, това, което не си в състояние да избегнеш, е по-добре красиво да го изстрадаш.*
Тези съвети се запечатаха в нейното съзнание, но нямаше сили да се примири със съдбата си, в чийто пристан бяха пуснали котва всичките черни дни на планетата …
Попова с ужас осъзнаваше, че е сама на бойното поле; година след година лицето й ставаше все по-напрегнато. Ето и тази сутрин: с изопнати до крайност мускулчета на хлътналите й бузи и с поглед, от който струеше безгранична скръб, тя тикаше инвалидната количка и внимателно оглеждаше всичко наоколо. Когато стигнаха до беседката, разположена в края на алеята, спря да си почини. Елица бе навела русичката си глава и плачеше. Христина не знаеше как да я успокои. Живееха с мизерната пенсия на детето и срамно малкото пари, които изпращаше Ромил, затова й беше невъзможно да купи нова „Барби’’. Майката хапеше устни, опитвайки се да спре, напиращите хрипове и безпомощно гледаше в земята.
По едно време Елица рязко обърна сините си очи към нея.
-Мамо, хайде да разлепим бележки с молба, който е намерил куклата ми, да я донесе тук.
Христина не вярваше, че ще има полза, но въпреки това след обяд отново дойдоха в парка и върху шест крайпътни дървета усърдно прикрепи с тиксо едро изписани листи. После разположи количката срещу зимното слънце, а тя седна на близката пейката, скована между две стари черници. Тук много пъти с майка си и баща си се бяха наслаждавали на благоуханния въздух, може би затова в съзнанието й ярко изплуваха техните образи …
Докато възрастните Попови бяха живи, пъргавата баба Елка се бе отдала на внучката си, а дядо Николай се грижеше хладилникът винаги да бъде пълен, електроуредите да са в изправност. И нещо много по-важно! Усмихнатото му лице озаряваше със светли лъчи задружния им дом и помагаше на Христина да работи спокойно. Обаче след смъртта им Христина трябваше да се раздели с адвокатската си практика, тъй като парите, изкарвани от нея като адвокат – безразборно нароилите се по време на Прехода юридически факултети бяха обезценили тази професия – не позволяваха да наеме домашна помощничка .
От „Социални грижи“ осигуряваха болногледачки, но не успяваше да се вреди, тъй като нямаше възможност да подхвърли рушвет в момента, единственият сигурен и бърз път инвалид да се сдобие с тази благина.
На третия ден от загубването на куклата нещастната майка със свито сърце отново тръгна към просторното царство на липи и акации. Заскрежените им клони вълшебно се очертаваха на фона на аления залез. Обикновено дивните гледки помагаха да разсее напрежението, изпълващо нейното тяло. Но днес нейните устните останаха все така силно присвити. И Елица бе напрегната и неспокойна. В очите и на двете имаше тъга. Обаче когато стигнаха до беседката, от сърцето на момиченцето бликна радостен крясък:
- Мамо! Маминко!
И полагайки неимоверни усилия да се надигне от количката, показваше с тъничките си пръсти лицето на кукла. Тя надничаше от полиетиленова торба, поставена на най-ниската клонка. Христина внимателно я откачи и с потрепваща ръка извади сгъната на две бележка.
- Ели, за теб е!
С разширени от учудване очи, момиченцето взе подаръка и възхитено го заразглежда.
-Мами! Страшно е красива новата Тини! Само какви черни къдрици има! И устните й са много яки! Сякаш всеки миг ще се засмее. Мами! Чу ли?! Тини говори !!!
Сълзи, предизвикани от щастие, заблестяха в кафявите очи на Попова.
Вечерта в тяхната гарсониера беше празник.
На другата сутрин с крачки на млада сърна Христина подкара количката по познатите алеи, махайки обявите, които бе поставила.
При пристигането им до беседката, ги очакваше нова изненада: розова кукла-бебе в пластмасово корито. И пак придружена с щедрия надпис: „За момиченцето, загубило единствената си играчка.“ Когато я пое, душата на Елица литна към седмото небе…
- Мами! Погледни! Имам две приятелки!
-Да … Стана богата на другарчета.
– Мами! – Елица я погледна изпитателно. – Нали вече нощем няма да плачеш?!
– Аз не плача ….
– Плачеш! Страхуваш се да не умреш внезапно като дядо и баба, и да няма кой да се грижи за мен. Но виж! Ние сме заобиколени от добри хора!
-Да, Ели, така е.
Христина се наведи и гальовно прокара ръка по блестящата като злато коса на дъщеря си. Колкото и неприемливо да звучи, но я озари усещането, че ако Елинка беше здрава, нямаше да извиква у нея такива силни чувства на любов и всеотдайност, както сега …
Майката обгръщаше с нежен поглед трудноподвижната си рожба и вяра в съществуването на доброто изпълваше всяка нейна фибра. Тези неизпитвани досега вибрации подобно на развигор, издухващ сухите листа и събуждащ новите, постепенно я освобождаваха от сковаващата я напрегнатост: стиснатите й устни се отпуснаха. Тялото й се ободри от нахлуването на животворна енергия. С нея в измъчения й душевен мир започна да покълва смирение.
Тя постоя известно време, затворила очи. После, с дълбоко обожание, отново погледна Елица. Срещна щастливо искрящи зеници, две сини цветчета под гъстия воал на дълги клепачи. И колкото и странно да е, в съзнанието й подобно на бяло кокиче сред преспи от сняг разцъфна мисълта, че е прекрасно да се живее.
–––––––––-
*„Напътствия теб аз дарувам’’ – Аменхотеп Четвърти, египетски фараон