search
top

„ПАНОРАМА  НА  ЕДНА  ЕПОХА”

Георги Н. НИКОЛОВ

 

Под  това заглавие позабравеният днес Гьончо Белев обединява четири свои книги: „Иглата се счупи”, „Нови хора”, „Червена заря”, „Към прелом”. В поясненията си към белетристичната поредица авторът споделя: „Започнах с ограничената среда на моето родно градче, където въпреки това, макар и в малък мащаб, животът следваше своя закономерен ход и в същността си не се много различаваше от живота другаде. Смятах, че ще е по-убедително, ако го дам като очевидец, т.е. от първо лице, отколкото като страничен наблюдател, от трето лице. Изхождайки от схващанията ми за начина, по който трябва да възсъздам епохата – а тя като всички други си има своя специфика, – аз вмъкнах множество песни, руски романси, стихове, защото те бяха доста обикновен начин на общуване, особено между младежите, на срамежливо изказване иначе скривани чувства. Същите тези схващания наложиха да няма за мен, от една страна, централен и странични герои, а от друга, епизодични личности, създадени, за да изтъкнат по-ярко главната, централна личност. За мене всички са действуващи лица, необходими, за да оживят епохата или събитията, които рисувам. Затова именно моите романи са „населени” с толкова много хора”. Всъщност, поредицата е сага за живота на Минко Минин, градена между хребета на две столетия и обхващаща българската социално-политическа история до финалните акорди на Балканската война. Днес този период е твърде отдалечен от нас, засенчван още тогава, та и до днес, с нови граждански трусове. С национални катастрофи, смяна на държавните управленски модели и стремеж към европеизация в ХХI в. Но не можем да го отминем – той е панорама за България в процес на замяна на старите патриархални одежди с други. Какви? И по какъв начин? В разделеното на групи и махали градче Стипоне, повече селско по дух, дюкянджийският еснаф е на доизживяване. Бащата на Минко е кожухар – занятие, някога доходоносно. Но не и конкурентно пред фабричните стоки, носени от Орце Солунчето. Разорението му е въпрос на време. Заедно с него и други дюкяни из чаршията ще замлъкнат. Предстои пролетаризиране, но хората не го разбират… все още. И таят надежда, че спасението е в големия град. Няма кой да разясни, че случващото се е неизбежно. Че е мащабен процес. Водещ след себе си политизиране на българското население върху разностранните идеи на класовата поляризация. В „Иглата се счупи” са почувствани само първите индикации, но те се приемат индивидуално. Като орис, сполетяла това, или онова семейство. Трагедията остава между четирите му стени и се приема философски – така било писано. Държавният апарат, „чиновниците”, е представен от учителите, съдебните служители, полицейския пристав, духовенството. Те са друга планета – платена и сигурна в правата си. Градчето се пълни с македонски бежанци. Разказите за турските безчинства и солунските атентатори връщат спомените назад – към Левски и нявгашните предосвобожденски идеали. В споровете из кафенетата се цитира  Дарвин с невероятното твърдение за произхода на човека. Русофилството се олицетворява с Лев Толстой, а западната култура поражда „учени” спорове върху значението на папата и римския католицизъм. Животът привидно върви все още равен. По-възрастните вдигат сватби, младите усещат първи любовни трепети, а техническият прогрес опъва първия прожекционен екран и първата грамофонна плоча изумява недоверчивите слушатели. Градчето е умален модел на България, в която осъществяват сблъсък познатото от време оно и капитализирането на човешките отношения. Той илюстрира как страната постепенно се отърсва от рухото на ориенталщината, без да е готова, все още, да приеме манталитета на ясните капиталистически закони. В които правоимащи са единствено собствениците на пари, на фабрики, складове, банки. Стипоне се люшка между старо и ново и сякаш времето постепенно отмива прежните поколения от страниците. Те остават в своя свят, прилични на черно-бели снимки в пожълтял албум. Непотребни дори за спомена за потомците, защото времето бездушно ги тласка напред. За да намерят верния си път напред в годините. За Минко той минава през банката и лесничейството. През несподеления копнеж към Гюлфер и примамливата отрова, изповядвана от богатите младежи-санинисти. Двете следващи книги от сагата: „Нови хора” и „Червена заря”, минават под знака на лутането и себепознанието. Тематично напомнят скачени съдове и в тяхното взаимно преливащо се повествование Минин постепенно съзрява. Започва да разбира, че животът е многообразен, понякога – трудно предсказуем. Пребиваванията в село Гюлкьой, в Пловдив, Рудан, София… освобождават младия човек от редица илюзии, за да го залеят с други. Житейският театър извежда на преден план банкера Карапанчев, тютюноработничката Стрема, синдикалния активист Алипи Метишев и галерия от фабриканти. Всеки персонаж е подчинен на лична орбита, в която се развива и търси допирни точки с близки нему образи. Но те могат да бъдат открити – при работниците – във вече оформилия се професионален колективизъм. При имащите икономическа и политическа власт – в дистанцирана прослойка, трудно допускаща „външен” човек. В разнородния конгломерат от епизодични образи, характери, убеждения и стремежи, Белев запечатва манталитета на цяла една епоха. Нека я наречем съвсем условно „предвоенна”. България се развива и преобразява. Тя продължава да е „селска”, но със сериозно по брой фабрично работничество. Което трябва да се научи да оцелява в рамките на колективността. На взаимното доверие и на разтваряне на личностното „аз” в общия силует на експлоатираната маса. Своя нов начин на живот търси и потокът от македонски бежанци. Те не се задоволяват само с работа и хляб – спомените и страданията са твърде пресни, а чети непрестанно минават от двете страни на границата. Кове се тъжната история на част от българското население: останало в пределите на Македония, или принудено да емигрира заради физическото си оцеляване. Твърде мътна е политическата картина и у нас. Разказът на Гьончо Белев за комуната в Рудан подсказва за събуждане в част от хората и стремеж да защитят вече не само личните, а и общите си граждански интереси: нещо мимолетно като факт, но твърде красиво на фона на явни беззакония и неконтролируеми икономически апетити. В този водовъртеж учителството има свои самостоятелни задачи: да буди местните люде за истините в живота – както у нас, така и в европейския политически водовъртеж. Самото учителство не е еднородно нито като социален състав, нито в политическите си позиции. Но знае, че мястото му не е само в класната стая, а повече сред хората. В това е голямата му заслуга от Възраждането насам. Минко Минин има лична възможност да оцени делата на тези често объхтани от живота просветители. Да разбере, че спойка между тях не е възможна, защото личното и общественото не винаги се преплитат в съзнанието им. Че много често материалното, съчетано с тих и охолен бит, надделява. Това са мимолетни, незапомнящи се фигури. Събирателен образ за прогресивното учителство и техен антипод е даскалицата Загорска – грубовата, откровена, наподобяваща народен трибун, способен да разпали масите и да ги поведе в защита на интересите им. Близък до нея е Боян Иванов – бъдещ македонски войвода, не по-малко жертвен и всеотдаен. Мащабният разказ в „Панорама на една епоха” прилича на нива от безброй човеци, едни в ролята на плодни създания, а други – на отровна плевел. Няма как да бъде иначе – епохата на Фердинанд, ако можем да говорим за такава, е време на политически и социални противоречия. Време на социално нагнетяване, което ще избухне. И едновременно: това са години на пречист патриотизъм в защита на останалото извън страната българско население. Съвсем условно „Панорама…”, в подбора на теми, е съградена от три части – за България, за Македония и в кулминация – за Балканската война. Преосмислена в книга четвърта: „Към прелом”. Тук откриваме един друг Минко Минин – сравнително изграден като личност, част от интелектуалната среда на журналистическото поприще във вестник „Буря”. И по-късно: военен кореспондент по бойните полета, пряк наблюдател на героизъм, на зверства, холерни лагери и човешка саможертва. „Мисля не е излишно да прибавя – уточнява в поясненията си Белев – аз съвсем не исках да дам войната сама по себе си, а повече политическата обстановка, предпоставките и въздействието й. Що се отнася до сраженията, те не са автентични. Аз не съм стратег и не смятах за уместно да използувам военните реляции, които имах на ръка. Намерението ми беше с художествени средства да създам у читателя представа за тогавашната война въобще”.

Сагата-четирилогия почти не може да се преразкаже. Читателят навлиза във време, което днес изглежда отдалечено и някак встрани от силуета на съвременна България. Но само по себе си то продължава да бъде актуално, защото е панорама за градежа на нова тогава държава. В нея се извършва разслоение между града и селото – чрез поминъка, социалната преориентация на хората и  политическите задачи. Изповядвани от царисти, социалисти – широки и тесни, от антисемити и създаващи се една след друга партии. Готови да запълнят с лозунгите си шарената още гражданска пирамида. „Шарена” е и картината на духовността: руските идеи и западноевропейският консерватизъм пускат корени в не по-малко консервативната почва на българската народопсихология. Признателността към Русия е много силна, пресни са спомените от Освободителната война и Сан Стефанския мирен договор. Затова са разбираеми надеждите, че тя отново ще впрегне военната си мощ срещу тегобите на населението в Македония. Турция си остава традиционен враг и мнението за война измества от общественото съзнание алтернативата за Балканска федерация. Днес знаем волята на историята след описаните събития, след недалновидните решения на Фердинанд в  мегаломанското му управление. Но до Първата национална катастрофа е още далече. Сега населението трябва да бъде впрегнато в барутни делници, свиквайки и с мисълта, че бъдещите жертви са оправдани в името на висш идеал. Тази ранна България, преди и по време на войната, е врящ купел от страсти, от разделение и очаквано социално разделение. Някогашното чорбаджийство, гордо с хаджилъка си, неусетно отстъпва пред банковия и фабричен капитал, комуто трябва простор за утвърждаване и оцеляване в условията на дива конкуренция. Той прелива извън местните граници, съюзява се с равностойни финансови структури и дава ново лице на стопанската ни картина. В нея има място и за други – за безимотните маси, които бързо се пролетаризират и също търсят път за оцеляването си. Отначало инстинктивно-индивидуално, докато дойде прозрението за колективния стачен отпор. По страниците се появяват Георги Димитров и Васил Коларов: нов тип политици, носители на взривна идеология. Те проверяват верността й в схватки с официалната държава и така онагледяват нейната актуалност пред работничеството. Вече няма място за кабинетно мъдруване какво да се прави. Уличните стълкновения сами коват закони за отпор и сами посочват водачите си. Либералната интелигенция е съпричастна към бунта на мравките, но предимно на думи. Защото в делнични условия пролетарската маса й е почти непозната, дори плашеща. В „Панорама на една епоха” тя е носител най-вече на съчувствие. Същото, което е отправяно многократно и към раите в Македония. Страдащи от бейове и чорбаджии, но и от взаимната ненавист между върховисти и федералисти. Над всички в страдалната земя се издига делото на Стариот, но типично нашенската несговорчивост взема жертви дори без намесата на врага. Идеята за война, взета в двореца на Кобурга, има скрит подтекст – много от наболелите проблеми да се решат на бойното поле. Където политическите, социалните и пр. различия ще отстъпят пред общата идея за освобождението на братята-македонци. А след последните победни залпове по-лесно ще се сложи ред и в домашните работи на България…

На този фон разказва живота си Минко Минин – нявгашно наивно дете от Стипоне и настоящ представител на столичната интелигенция. Останал чист и непокварен в безбройните си митарства. Но непревърнал се, както читателят очаква в стъпаловидния градеж на сагата, в идеологическа икона. Продължава да бъде несъвършена личност, пред която времето отваря нови и нови врати. Показва различни начини на съществуване. Позволява му да се докосне до богатата трапеза на „висшето” общество и до празната софра в крайните квартали. Минин не е подготвен за изненадите на живота, защото самият живот не го допуска до подходящ старт в неизбродните си дебри. В броеницата на годините от кафеджийче, през банката, в лесничейството на Рудан…  до журналист и военен кореспондент, той непрестанно се самоизгражда. В епохата си Минко Минин е обикновен човек, който търси своето място в гражданската пирамида. Амбицията му е равнозначна на поредното уволнение и на крещящата потребност от работа. Той е представител на будната селска низина, изпълваща от немай къде градските площади, гладна и злобно-обнадеждена, че и на тях ще излезе късметът. Тази тълпа, вече простила се с продадените ниви и родното поле, се влива в суровото тесто на наемното работничество. Тръгнало към вътрешна класова спойка, но все още будено, просвещавано и организирано от тесните социалисти. Всички тези тъмни, измъчени люде негласно, неусетно ще се разделят на две. За едните осигурения дневен хляб всецяло изпълва смисъла на живота и те не търсят нищо друго. Отговор на страданията им е пасивната съпротива и удобното непротивене на злото. Другите прозират, че имотната прослойка властва върху хляба им, върху утрешния им ден, върху децата им и върху правото да се наричат човеци. Те са по-висше, мислещо стъпало в градежа на социалната низина, гледащо света с отворени очи. Такъв е и Минко Минин. Дружбата му със селското учителство, с македонски харамии и столични несретници постепенно осветяват деня му с редица житейски истини. Че обществото е несъвършено, изтъкано от добро и зло. И  който прави зло, очевидно се подрежда по-добре от другите, решили да живеят честно и праведно. Че между едните и другите стои репресивен държавен апарат, а самата държава принадлежи само на царя, дворцовата камарила, едрите финансисти и фабриканти. Голяма школа за самоопределение при Минин е и журналистическото му поприще, защото може да изразява лично мнение. Минин не достига до ясно изразени политически позиции. Преживял е много, но в „Панорама…” остава по средата на авторовия художествен замисъл. Сам Гьончо Белев е заявявал решението си да я продължи с описание на Първата световна война, на Октомврийската революция и т.н., но не е успял. Затова самата четирилогия изглежда странно недоизказана в подбора на историческия си обхват.  Всички герои, дори най-ярките, в лицето на Данчо бабин Сусин, Мито Ачкакански, Стрема, Алипи Метишев, македонският революционер Димо Димов-Будин, Калина,  Гоце, Мила Михайлова, Димка, албанецът Кацори, са моментни снимки на разказа. Минко Минин е обединяващ социален и идейно-естетически център. Осветяващ в книгите първо монологично, а после от трето лице, съвременните му време и нрави.  Едновременно автобиографичен и събирателен образ на понятието „народ” в епоха на безогледно натрупване на капитали. Време, много напомнящо за действителността в България след политическия вододел на 1989 г. Което доказва, че историята периодично се повтаря и уж с ново лице припомня стари поуки, платени с неизброими разбити съдби и неосъществени стремления. Днес „Панорама на една епоха”, като илюстрация на т.н. „работническа книжнина”, изглежда тромава: мудно разгръщаща сюжетната сцена и отживяла времето си. Тя има познавателна стойност за цялото творчество на Гьончо Белев и за актуалните граждански проблеми, които го вълнуват. От този ъгъл на разсъждения и оценъчност тя несъмнено има свое място в българската литературна история. В народната памет също, щом днес националната ни идентичност се продава от отделни нашенци в името на криворазбрана европеизация и „сверка“ със света. Без да проумяват, че този път е само за равнопоставени народи. А не за христопродавци, попаднали случайно по върховете на държавата…

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top