От новата ѝ книга „МАЙКА БЪЛГАРИЯ – СТИХОВЕ ЗА СВОБОДАТА“
МОЯ БЪЛГАРИЙО!
Златна моя Българийо – лете пшеничено руса.
Есен с туптящо сърце – с грозде, замайващо вкусно.
Зиме – принцеса добра – топло завива земята.
Пролет – градина с цветя – пак се завръщат ятата.
Дунав и Черно море като сестри те прегръщат,
а планините навред свойта прохлада разгръщат.
Бързат реки, покрай тях малки поточета тичат.
И в долини, в равнини ражда земята обична.
Моя родино, за теб колко юнаци умряха?
Легнаха те във пръстта, с твоята хубост се сляха.
Хилядолетен народ следва съдбата нелека
и към звездите дори търси, прокарва пътека.
Този най-истински Рай нека любов го изпълва,
нека дечица-слънца като цветенца покълват.
Моят безсмъртен народ нека живее щастливо.
Горди жени и мъже винаги в теб да са живи!
НЕ ПОЗВОЛЯВАЙ!
Моята същност прелива от огнени чувства –
малък вулкан се спотайва в душата, пламти.
Моята същност открива фалшивото лустро,
над пошлостта се издига, щастливо лети…
Моята същност е крехка, чуплива, ранима.
Може да бъде премазана с думи, с очи.
Може да бъде разкъсана с вик анонимен.
Може да страда с години от опит горчив…
И затова ми се струва, че нощем умирам –
като изгубена в древна и страшна гора.
Но се прераждам на утрото и проектирам
мирна да бъде земята, която избрах.
Тази земя аз засявам със думи на обич,
после дарявам на птиците песни безброй.
Моя родино, не давай на шепата сноби
да прекрояват живота по образа свой!
ЧАКАХМЕ ДОСТАТЪЧНО!
Чакахме достатъчно! Народът се събуди!
Лакоми управници направиха ни луди –
как не се наядоха нашите началници,
как не се накрадоха – всичко има граници!
Чакахме достатъчно! Време е за действие!
Малката България иска благоденствие!
Грабена безжалостно от свои и от чужди
с последни сили диша, децата си прокуди…
Чакахме и молехме все друг да ни помогне.
Няма кой, разбрахме го и вече ще ги погнем:
някои в затворите, а всички тарикати
да работят редом с нас на същите заплати.
Време е за действие! Запретвайте ръкави!
Работата чака нас – не Бог ще ни оправи!
Българският дух велик възкръсва и ще бъдем
достойни за родината – тя няма да ни съди.
ЕДНО БЪЛГАРСКО СЕЛО: РУСАЛЯ
Късче от Рая е тази земя плодородна,
късче от бащина свидна земя.
Но не разбрахме как стана: тя уж е свободна,
а е изчезнал народът засмян.
Къщите вече рушат се, оградите падат.
Скоро гората ще плъзне насам.
Който за кратко се върне, си спомня и страда,
пали свещица във стария храм.
Тъжно е. Тихо е. Пусто без детската врява,
и без оркестъра духов с хоро…
Призрачни сенки пред погледа бавно минават.
Сълзи се смесват с дъжда из ведро.
Даже реката умира, без грижа и обич.
В мен се надигат и ропот, и вик:
Скъпи русалчани, спрете я тази прокоба!
Само до корена роден човек е велик.
БЪЛГАРСКИТЕ ЗНАМЕНА
Няма българско знаме пленено –
помнете това!
Векове с храброст дивна в сърцата
са мълвели дедите бунтовни слова
и умирали за свободата.
Този дух саможертвен завет е към нас –
помнете това! –
Да пребъде България славна.
Свети техният подвиг и в празничен час
благодарност и химн зазвучават.
И трептят знамена като силни крила –
помнете това! –
като гордост и светла надежда.
А докоснат ли устремно детски чела,
сякаш мъртвите пак ни повеждат…
АПЕЛ
Българка съм с корени далечни.
Казват на тракийка, че приличам.
Миналото, скрито с було вечно,
крие произхода ми космичен.
Но каквито тайни в мене скрити
да се сплитат с огнените страсти,
знам посланията на дедите
и не мога да съм безучастна:
да мълча, когато се разграбват
фабрики, заводи, комбинати;
как се борят хората за хляба…
Кой сред нищетата ги запрати?
Кой открадна бъдещето мирно
на децата и на наште внуци?
Кой с лъжи залива ни неспирно
и така подготвя революция?
Нямаме какво да губим още –
ако ще се мре, да е с достойнство.
В тези гладни и студени нощи
Нека свържем свойто недоволство.
Да свалим продажни политици,
да ги пратим с мутрите в затвора.
Пак да върнем древните традиции
и да заживеем като хора.
МАЙКО БЪЛГАРИЙО…, МАЙЧИЦЕ…
Майко Българийо, пак си под робство печално
на монополи, които те смучат без жал.
Твоето бъдеще робско ще бъде безславно.
Твоето минало гордо затрупват със кал.
Майко Българийо, ти като спяща принцеса
сякаш не виждаш, не чуваш, не чувстваш дори.
Време е! Твоите храбри войводи къде са
стари байраци да вейнат, да палнат искри?
Майко Българийо, върху криле самолетни
младите, както ятата, на Запад летят.
Връщане няма. С еднопосочни билети
друга родина си търсят и там ще гнездят.
Майко Българийо, бият камбани вековни.
Вдигай се вече в борба за достоен живот!
Ако останеш заспала, то кой ще те брани?
Тупкат ли още сърца на достоен народ?
Майко Българийо!… Майчице!…
Май че си мъртва…
Имам последна надежда: да слезе Христос.
С Божия воля и с устрем дано да възкръснеш.
Всичко насетне е само огромен въпрос…
БРАТЯТА КИРИЛ И МЕТОДИЙ
„Върви, народе възродени!“ –
поетът ни е призовал.
България да стане сцена
за празник, с буквите изгрял.
Но все по-рядко тази песен
звучи. И с нея – гордостта
възкръсва някак без адресно
и в плен на пошла суета.
Хилядолетна слава, братя –
за азбуката – слава вам!
Отлитат времена превратни,
но знанието наш е храм.
И тази топла и красива
реч българска звучи край мен.
Тъй както вино ме опива,
на думите попадам в плен.
Чрез тях се уча да обичам,
мечтая, боря се. Дори
на свободата се обричам,
когато бунт се разгори.
България търпи промени –
животът да е по-щастлив.
„Върви, народе възродени!“
Върви, възлизай с пламък жив!
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
„Език свещен на моите деди!“ –
възкликнал е с любов Поета.
И аз съм горда, както той преди –
история хилядолетна.
Такава звънка реч ехти край мен –
докосва песенни октави.
Подобно ручей бистър нощ и ден
живота ни по-хубав прави.
Във всяка дума чувство ромони:
щом кажеш „мама“ – бликва нежност;
а „татко“ се родее с планини;
„дом“ – с топлина през вечер снежна;
„учител“ – който пръска светлина;
„усмивка“ – тъй цъфти душата…
И думи за предателства, вина –
от тях повява леден вятър.
Но най-прекрасна дума е „любов“ –
във нея всичко се побира.
Обичаш ли, то значи си готов
да покориш дори Всемира.
„Език свещен на моите деди“! –
И днес със радост го говорим.
За да оставим своите следи
на него пишем…
И вървим нагоре…
НАШИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
Език мъжествен, звучен като песен.
Език на нашите бащи и прадеди.
Език свещен, трогателен и лесен.
Език чудесен, скрил надежди отпреди.
Той е на възраст хиляди години,
обединител е на древни племена.
Сега четем по древните руини
за славните ни и далечни времена.
Дори под робство, пазили езика –
вграден бил в думите божествен код.
Децата ни на него чуруликат
и расне силен ген на българския род.
Език мъжествен, но и много нежен.
Език, опазил тайните на любовта.
Език на майчина милувка свежа.
Езикът, с който да пребъдваме в света…
НАРОДЕ МОЙ
Не рухвай сред безпътицата страшна,
народе български, народе мой.
Озова се затънал в блатна каша:
отчаян, беден, болен, но герой.
Година след година оцеляваш,
загледан в бъдеще като мираж.
Мнозина не издържат, ти – оставаш,
народе български, народе наш.
Щом пътят във безпътица прерасна,
осъмнахме с ограбени души.
България, Родината прекрасна,
не прави опит да ни утеши.
Роптаем, но напразно – горе никой
не чува тътен мощен на вулкан.
Клокочи лавата, преди да бликне
във миг незнаен, миг на огнен плам.
Дори в съня ме стряска и ме буди:
проспах живота сложен, но сега
ще бъда в първите редици луди.
Търпяхме! Днес кажете: ДОКОГА?!
ВЕЧЕН ЗАВЕТ
Животът все тъй отминава – със нас и без нас,
но той преподава ни лесни и трудни уроци.
Вървим сомнамбулно, не знаем до сетния час
дали помъдрели ще станем – същински пророци.
И вече умеем, сподавили яростен вик,
с усмивка фалшива да срещаме тежки моменти.
Душата кърви, но укрили сълза в кратък миг
се случва да правим дори на врага комплименти.
Какво от мечтите остана? Понякога с плач
най-смелите просто си тръгваха. Как ни болеше!
Тогава задълго в душата нахлуваше здрач…
Единствено вярата в Бога все пак ни крепеше.
Сега сме самотни ловци на усмивки добри,
на погледи топли, на дързост в очите на други.
И радост ни носи приятелска дума дори,
разбрали, че времето всеки от нас ще погуби.
Оставям на всички един вековечен завет:
живейте, изпълнени с обич, любов и надежда.
И имайте храброст на лъв и душа на поет –
тогава светът покрай вас по-различен изглежда.
