ВЕКОВЕЧЕН ЗАВЕТ

 

Животът все тъй отминава – със нас и без нас,

но той преподава ни лесни и трудни уроци.

Вървим сомнамбулно, не знаем до сетния час

дали помъдрели ще станем – същински пророци.

 

И вече умеем, сподавили яростен вик,

с усмивка фалшива да срещаме тежки моменти.

Душата кърви, но укрили сълза в кратък миг

се случва да правим дори на врага комплименти.

 

Какво от мечтите остана? Понякога с плач

най-смелите просто си тръгваха. Как ни болеше!

Тогава задълго в душата нахлуваше здрач…

Единствено вярата в Бога все пак ни крепеше.

 

Сега сме самотни ловци на усмивки добри,

на погледи топли, на дързост в очите на други.

И радост ни носи приятелска дума дори,

разбрали, че времето всеки от нас ще погуби.

 

Оставям на всички един вековечен завет:

живейте, изпълнени с обич, любов и надежда.

И имайте храброст на лъв и душа на поет –

тогава светът покрай вас по-различен изглежда.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В ИМЕТО НА ИДЕАЛИТЕ

 

Кога изчезнаха безследно всички идеали,

които нашите деди ни завещаха?

Достойнство, чест, отечество светини бяха.

Днес само разговорът за пари слуха ни гали.

 

Предателите са сега на почит – разпродават

Заводи, комбинати и дори земята!

С безброй животи е платена свободата,

която векове в наследство ни се препредава.

 

И заживяхме в нищета, в безпътица и хаос,

усещаме как нихилизмът ни превзема.

Додето чужденци ни грабят – дълга тема –

стенанията на народа глъхнат все нахалост.

 

Ала лъвът балкански някой ден ще се пробуди,

ще тръсне грива и ще ревне страховито.

Тогава ще спасим от хищни апетити

отечеството свидно. Просто ще се случи чудо.

 

Когато гневните тълпи по улици, площади

развеят българското знаме и запеят,

погубените идеали ще изгреят,

а за предателите – никаква пощада!

 

 

 

НАЙ-СВИДНИТЕ СПОМЕНИ

 

Помни` смях топъл на дете. И ромон на вода.

Далечен звън от струни на китара…

Щом мракът мрежите плете и люшва се звезда,

последен слънчев лъч за миг догаря.

 

Но ти помни` най-светлите копнежи на света –

такава е Вселенската спирала.

Живей сред сбъднати мечти и подари мечта,

която в порив твой е избуяла.

 

Очите майчини помни с тъгата, скрита в тях.

Напътствията бащини са вяра.

Помнѝ къде си разпилял безгрижния си смях.

Помнѝ доброто – да си благодарен.

 

И нека образът любим да води любовта,

защото нищо уж не се повтаря,

но Любовта е пътеводната звезда,

където пленник си на приказката стара.

 

Помни` и си припомняй за нетленните неща –

с пари не може никой да ги има.

Живей сред сбъднати мечти и подари мечта

най-първо на душа, за теб любима..

 

 

 

 

 

 

КАТО АРФА

 

Поетът е като мистична арфа,

опъната между земята и небето.

И толкова е крехък – цял от фарфор,

но огън жив пламти в душата и в сърцето.

 

Не го търсете – той света преброжда,

за да събира самотата необятна.

Нещастието чуждо го тревожи

и търси истината нелицеприятна.

 

Къде живее, никой май не знае.

Единствен вятърът поетите открива.

Подухне ли, дори да бъдат в стая,

гласът му в струните им сякаш се прелива.

 

Не ги търсете. Песните им литват

високо. Следват като птици знамената.

Но могат вместо зов да са молитва

и все да сочат пътища към свободата.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ВСЯКА ПРОЛЕТ

 

Пак макове подпалиха полето

и спусна се дъждът да го гаси.

А капките танцуваха тъй светло,

че с две от тях очите украсих…

 

Дъга поникна сякаш от земята

и се изви, подобно цветен мост.

С последен тътен бурята крилата

отмина, но остави в мен въпрос:

 

Защо калта изпълва ни с погнуса,

щом тя е благодат за нов живот?

Пшеницата, преди да стане руса,

е семе, затаило древен код.

 

И може точно в тази кал да свършва

дъхът на древен бог или човек?

От кал създадени, с душа могъща

предаваме си гени век след век.

 

Знай: запламтят ли макове през юни

и плисне дъжд, това е благодат.

Тъй Бог целува ни и с водни струни

твори сюита за възраждащ свят.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

НЕОСТАРЯВАЩА ДУША

 

Възрастта е радост от живота,

тя е любопитство към света.

Бебето и старецът еднакво

опознават дребните неща.

 

Времето за тях е само дума.

Важна е усмивката добра.

И дали са тихи или шумни

в крайна сметка – всичко е игра.

 

Те не спорят, гледат се открито.

Смеят се не с устни, със сърце.

Птица ако прелети, се питат

ще им пусне ли едно перце.

 

Умилявам се край тях.

Усещам

колко силни са и затова

празник е за мене да ги срещна,

в думите им тайни да прозра.

 

И не се страхувам, че по Пътя

някой ден с коса от бял памук

суетата също ще загърбя

и така ще бъдем с моя внук.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

РАДОСТТА НА ЖИВОТА

 

Всеки иска да се влюби, да почувства пеперуди

как трептят в стомаха, сякаш подаряват му крила.

Чувство, с нищо несравнимо – пламенно, непобедимо –

като вулканична лава, като огнена стрела…

 

Но защо така се случва, че стрелата ни улучва,

ала другият си тръгва и оставаме сами?

Щом любов не свързва двама,

се превръща бързо в драма.

Вече носи само болка до дълбоки старини…

 

Хората, макар да знаят, че такъв е често краят

се надяват на късмета и се влюбват нощ и ден.

Даже аз ума си губя, после дълго си се чудя,

щом магията отслабне, разум щом намеря в мен.

 

А велика и могъща любовта при нас се връща,

все очаквана, мечтана, по-прекрасна отпреди.

Затова я запазете като рядко чудно цвете –

жива или спомен тя е радост в нашите гърди.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЛЕД ЕДНА ВОЙНА

 

Личат убежищата на куршуми

по оцелелите  стени.

И аз стоя, останала без думи,

сред тези страшни руини.

 

Съдбовен вой от смърт и от пощада

бродирал в откос бод след бод.

Тук някъде разстрелян е площада,

но се издига ешафод.

 

Очи на кукла гледат ме студено –

лежи захвърлена сама.

Обувчица пристъпва редом с мене

и аз изтръпвам от вина.

 

Как в този век, все по-технологичен,

мирът е тъй непостижим?

Ако войните с нещо си приличат,

това е траурният химн,

 

разнасян с ветровете полудели

навред по цялата земя.

Но има даже мъката предели

в познатия ни свят голям.

 

Човечество, кога ще се събудиш?

Рушиш творение на Бог!

И в миг един ти всичко ще изгубиш

в горчиво-зверски епилог…

 

 

 

 

 

 

 

 

ГОРЕЩНИЦИ

 

Маранята трепти и в очите ми влизат миражи.

А е толкова огнено, сянката пари ме даже.

Изгоряха тревите и пътят пустее сред зноя.

Нито куче минава, ни скитник да скърши покоя.

 

Аз – с попукани устни. Край мене лежат на земята

недовършени думи, с каквито е пълна устата.

Стискам зъби и чакам кога ще изгрее Луната,

в нейната сянка да седна и да се моля за вятъра.

 

Но внезапно от нищото прашна стена взе да никне.

Дали е истинска, Боже, или с миражите свиквам?

Може би просто вятърът се забавлява от скука:

първо спотайва се някъде, после внезапно хуква…

 

Маранята трепти, ала полъх лек всичко променя.

Дишам с пълни гърди като бебе, току-що родено.

И се смея на глас, и разпервам ръце за прегръдка –

закърнели криле, но ми връщат забравена тръпка…

 

И се стрелвам фантазно нагоре – прегръщам простора.

Няма как да опиша какво е – политайте, хора!