Спомени на подпоручик Георги Дойчев Делирадев, участник в Балканската война, превземането на Одрин и пленяването на Мехмед Шукри паша, комендант на града
Казвам се Георги Дойчев Делирадев. Роден съм в гр. Панагюрище през 1871 г. От спомените на баба ми знам, че нашият род се е заселил тук преди 200 години. Бяхме 7 деца – 4 момчета и 3 момичета. Аз бях най-големия от всички. Семейството ни беше заможно. Всички без изключение от най-малка възраст помагахме на родителите ни. Живеехме в къща, строена преди 150 години „на място”. Къщата беше на един етаж, но много просторна, със седем стаи и мазе под цялата къща. Там държехме зимнината – каци със сирене, сланина, кашкавал, петмез и създърма.
Завърших прогимназия и исках да продължа по-нагоре, но баща ми ми каза, че мама е станала болнава и аз като най-голям трябва да уча занаят и да подпомагам материално семейството. Отидох в Пловдив и започнах да уча текстилно бояджийство при един арменец, който от своя страна беше усвоил занаята във Франция. Така, освен бояджийството, покрай майстора научих и френски. Той обичаше да рисува и ми показваше кои цветове си подхождат, кои са топлите и кои студените. Имаше познания по боядисване с природни средства.
В свободното си време обичах да ходя до казармата, където гледах кавалеристите. В Панагюрище имахме две двойки коне, които много обичах и те ми отговаряха със същото. Майсторът много ме харесваше и затова като дойде време да отида войник, уреди да ме вземат в кавалерийския полк в града. За кавалеристи избираха не много високи момчета, но умни и грамотни. Командирът на ескадрона ни казваше, че кавалеристите са особена порода войници. Те трябва да мислят бързо и да действат бързо. Кавалерията беше на почит в армията, даже и храната ни беше по-добра от тази на пехотинците. Занятията ни бяха много трудни. Физическите упражнения трябваше да засилят силата на ръцете и гъвкавостта на тялото. Трябваше да намерим подход и към конете. Конят е много умно животно. Той разбира кога ездачът е нервен и кога е спокоен. Едното око на коня вижда под ъгъл от 180 градуса. Заедно двете очи могат да виждат местността под ъгъл 360 градуса. Освен това коня вижда много добре нощем. Това му помага да се ориентира много добре. След общите физически натоварвания започнаха по-специални упражнения. Препускайки галоп, трябваше да можем да отрежем стъблото на една тиква, набучена на кол. Най-накрая беше най-трудното упражнение – да разсечем една ябълка, набучена на кол. Командирът ни можеше да препусне в галоп и да вземе от земята чучело на човек. После след години видях това в цирка.
В казармата се запознах с едно момче, родено в Батак. Казваше се Тоско. Допаднахме си. Тоско казваше, че панагюрци и батачани са „горски пилета”. Те не обичат да стават „тежки” търговци, но ако прегърнат едно начинание – не се отказват.
Като изкарах войниклъка се завърнах в Панагюрище. Майсторът искаше да остана при него в Пловдив, но мен си ме теглеше родния град. Започнах работа и след години заедно с Иван Манев станахме най-добрите и най-търсените майстори текстилни бояджии и търговци. Получавахме поръчки от Пловдив и от София. Работехме много и изкарвахме добра печалба. През 1911 г. си построих нова двуетажна къща с красива фасада по план на архитект от Пазарджик. Ожених се за много работливо и красиво момиче от Ланджевия род – Мария. През 1908 г. ни се роди момиченце – Манка, а през есента на 1911 г., на 11.11.191 1г. ни се роди второ момиченце – Пенка.
Но преди това се случиха важни събития, за които искам да разкажа.
На 25.08.1911г. /деня на Св. Богородица/ бях призован да участвам в големите маневри в района на с. Абрашларе /днешно с. Брезово – бел. Георги Павлов/. Маневрите включваха участък източно от р. Стряма, между Средна гора и р. Марица. Районът беше между с. Аджар /днешно с. Свежен – бел. Георги Павлов/, с. Мисилим /днешно с. Православ – бел. Георги Павлов/ и с. Бурнусуз /днешно с. Братя Даскалови – бел. Георги Павлов/. Два ескадрона от Пловдивския кавалерийски полк участвахме в състава на Втора тракийска дивизия. Ние бяхме т. нар. „северни войски”, т. е. „нашите”. Командир ни беше генерал-майор Ковачев. „Южните войски” или „противникът” беше Осма тунджанска дивизия, командвана от генерал Велчев. Тогава за пръв път видях командващия маневрите генерал Никола Иванов. Калоферец, нисък на ръст, но пъргав като невестулка – без да стъпва с крак на стремето се качваше на седлото на коня. А какъв гръмогласен беше този човек. Ние, „северните” трябваше да неутрализираме противника – „южните”. Справихме се добре. Времето за маневрите беше избрано неслучайно. До 25 август жътвата на полето беше приключила. Времето беше много топло и ние се измъчвахме от липсата на вода. Тренирахме в условия, максимално близки до реалните военни действия. Между войниците се говореше усилено, че се готвим за война с турците. След една седмица маневрите приключиха и аз се прибрах в Панагюрище.
Измина една година. На 17.09.1912 г. се обяви обща мобилизация. Всички знаехме, че ще се бием с Турция. Въодушевлението в целия град беше много голямо. На долната чаршия се изви голямо хоро. На него се бяха хванали и мъже – нещо рядко виждано, защото в Панагюрище на хорото винаги участват само жени. На хорото беше и кметът на града Лука Мареков.
Много доброволци искаха да е запишат за участие във войната. Едно момче от Дошекови плачеше със сълзи, защото не искаха да го вземат войник. Той беше малко сакат, но силно желаеше да отиде. От нашето семейство бяхме мобилизирани аз и брат ми – Рад Дойчев Делирадев. Той – в Пазарджик, в 27-ми Чепински полк, аз – в Пловдив, в Кавалерийския полк. Брат ми през 1908 г. беше кмет на гр. Панагюрище. Изпратиха ни до Цареви сливи. До Пловдив пътувахме с каруца. Аз и Атанас Делин.
Пристигнахме в казармата в Пловдив. Там се видяхме с моя набор Тоско от Батак. Зарадвахме се много. Зачислиха ми кон, който аз кръстих Боян. Изчакахме няколко дни докато от София пристигне Лейбгвардейския кавалерийски полк с командир Генко Мархолев, също калоферец. Ние попълнихме гвардейския полк с три ескадрона. Имаше момчета от Батак, от Перущица, Клисура и Брацигово. Отправихме се към турската граница. На 5.10.1912 г. беше обявен манифеста за войната с Турция. Целта беше българската войска максимално бързо да се съсредоточи на границата. За една седмица 4,5 милионна България мобилизира 400 хил. души.
Командирът ни Генко Мархолев беше кавалерийски офицер, завършил във Франция. Обичаше да разговаря с всеки един войник. Бяхме горе-долу набори, станахме близки и често общувахме. Минахме на север от Мустафа паша /днешен Свиленград – бел. Георги Павлов/. Насочихме се на изток. Първото ни сражение беше при с. Щит. Турците, сражаващи се челно с нашата войска и в гръб с нашата кавалерия, хвърлиха оръжията и панически побягнаха към Одрин. Второто ни сражение беше на юг от Кавакли /днешен Тополовград – бел. Георги Павлов/. Целта беше да се настаним североизточно от Одрин.
Нека кажа, че турското население по селата, през които минавахме, не беше враждебно настроено към нас. Когато минавахме през турските села ни беше забранено да взимаме каквото и да било от тях. Командирът Генко Мархолев казваше, че ние не сме турски башибозук, а сме елитна българска военна част. Ако някой си позволеше да вземе нещо от турска къща, го чакаше сурово наказание. Никъде обаче из турските села не видяхме така уредени като панагюрските и копривщенските дворове и къщи.
На 17.11.1912 г. беше обявено примирие. Военните действия се прекратиха. Турците се бяха укрепили в Одрин. Ние бяхме блокирали града. Изнесохме се на изток между с. Вайсал и с. Лала паша. Турците протакаха преговорите. Ние се готвехме да превземем Одрин. Полкът ни беше придаден към Втора армия под командването на генерал Никола Иванов. Той беше много близък с нашия командир Генко Мархолев, който присъстваше на всички сбирки на командващите. Имахме много време и Генко Мархолев ни говореше за ролята на конницата във войната. Ние бяхме маневрени и можехме да излезем в гръб на противника и да наклоним сражението в наша полза. Когато се налагаше, три ескадрона можеха устремно да навлязат в тила на противника, там да се разделят на ляво и на дясно и така да се направи път за пехотата. Успехът на кавалерията се основава на ненадейността и на бързината на атаката. Изучавахме и разположението на турските позиции в Одрин.
На 02.01.1913 г. при командващия Втора армия генерал Иванов се събират командващия Първа армия – генерал Кутинчев, командващия Трета армия – генерал Радко Димитриев и командващия Четвърта армия – генерал Ковачев. Присъстват и началниците на щабовете на отделните армии. На тази среща генерал Никола Иванов излага своята идея за превземане на Одринската крепост с открита сила. Всички се съгласяват с тази идея, с изключение на генерал Радко Димитриев. Той излага мнение, че трябва да превъзхождаме турските войски в жива сила и артилерия и затова е по-удачно Одрин да падне чрез налагане на обсада и глад на войската и населението. Генерал Никола Иванов обяснява, че бързото превземане на Одрин ще направи турците по-сговорчиви при преговорите и тогава пътят към Цариград ще е открит, както и че не е хубаво в тила си българската армия да остави 70 хил. турска войска в Одрин. Началникът на щаба на генерал Радко Димитриев, полковник Жостов изказва мнение, противно на мнението на своя командир и подкрепя генерал Никола Иванов. Накрая всички приемат идеята на генерал Никола Иванов и решават Одрин да бъде превзет с открита сила. Започва подготовка. Една година преди започването на войната български разузнавачи веча са описали всички укрепления на града.
Настъпи влошаване на времето. Десет дни имаше непрекъсната снежна виелица. Много студеното време продължи цял месец. Ние се бяхме преместили близо до с. Гебилер. Конете ги държахме във вкопани в земята навеси. За тях там имаше печки. Бяхме въоръжени с късоцевни пушки Манлихер, модел 1895 г. Пушката носехме на ремък на лявото рамо. Отляво на хълбок – сабята. На гърба имахме торба с патрони, торба със сухари и торбичка със шишенце спирт и превързочни материали. Вечерно време най-напред се хранеха конете, след това войниците. Храната за конете беше овес и от време на време смлени пшеница и царевица. За нас храната беше войнишка чорба, повечето пъти с месо. Командирът Мархолев обичаше да се храни с нас. Беше заповядал да сервират на него последен, след като сервират на всички войници. Ядеше това, което ядяхме и ние. Отнасяше се към нас бащински. Нощно време минаваше и завиваше някой отвил се войник. Ние бяхме много по-добре от пехотата. Клетите пехотинци правеха навеси от подръчни материали и платнища над окопите и тук там имаха печки. Много народ измръзна и се разболя. Тъй като преговорите за мир се преместиха в Лондон и се затлачиха, използвахме времето да изучаваме крепостта Одрин и нейните укрепления.
Нека разкажа за град Одрин. Той се намира на място, където се събират реките Марица, Тунджа и Арда. Река Арда се влива малко по-далече от града в р. Марица. Одрин е бил 100 години столица на Турската империя. Голям град, малко по-малък от Пловдив. После, когато влязохме в него, видях, че има няколко добре уредени улици, а другото са схлупени къщурки и кални сокаци. През 1878 г. Одрин е превзет с кавалерийска атака. Щом се създава новата българска държава, турците решават да укрепят града, който има важно стратегическо значение по пътя за Цариград. Извикват немски военни инженери, които оборудват около 30 укрепени пункта. Географското разположение на града позволява организирането на неговата отбрана. От левия бряг на р. Марица към града се спускат възвишения на Сакар планина и на Средна гора, а от дясния браг – възвишения от Източните Родопи. Възвишенията са с големината на пловдивските тепета, някои по-високи, други – по-ниски. Укреплението на Айваз баба е колкото височината на Сахат тепе в Пловдив. Градът имаше население около 40 хил. души. Заедно с гарнизона, състоящ се от 70 хил. души и бежанците от околностите, населението на града наброяваше общо около 150 хил. души. Турците бяха направили три укрепителни пояса. Предни окопи, не добре изработени, на места срутени от дъждовете по линията Маслака – Сапунджилар – Мазар тепе. Отзад редутите, оборудвани с крепостна артилерия и картечници по линията Айвазбаба – Кавказ. Преди тях три реда телени заграждения, поставени на железни поцинковани колове три метра високи. Зад тях беше фортовата линия. Външната линия на отбраната беше с дължина около 150 км., а най-вътрешната на града – 40 км.
Генерал Никола Иванов беше подробно изучил крепостта. От сведения на дезертьори от турската армия и нашето военно разузнаване се разбра, че турците изпитват недостиг на храни и духът на тяхната армия е нисък. Половината от гарнизона се състоеше не от низами /редовни войници/, а от редифи /запасни войници/. Идеята на командващия Втора армия генерал Иванов беше да пробием източния фронт на отбраната на крепостта. Ние провеждахме разузнаване с т. нар. разезди – група от петима кавалеристи, които ненадейно се явяват пред турските позиции, разузнават разположението и максимално бързо се прибират. Това беше опасно, тъй като винаги ни обстрелваха. Мнозина не успяваха да се завърнат. Това беше игра със смъртта. Секторът, който трябваше да пробием включваше линията Айваз баба – Кавказ. Той беше най-близко да града. По предложение на нашия командир Генко Мархолев на връх Сайчи кале беше организиран наблюдателен пункт. От там можехме да наблюдаваме в тила на отбранителната линия. Инженерните ни части подготвиха материали за прерязване на телените мрежи. Преди това нашата артилерия трябваше да заеме позиции до с. Гебелер. Артилерията беше разположена във формата на дъга и артилерийския огън можеше да се концентрира върху определени точки. Турците не можеха да виждат нашите оръдия, но ние можехме да обстрелваме техните постоянни позиции. В нашата армия липсваше обсадна артилерия. Нека спомена, че в обсадата на Одрин участваха 40 хил. сръбски войници. Сърбите се отзоваха на нашата молба и ни предоставиха далекобойни обсадни оръдия. Няколко наши балона също извършваха наблюдение над града. Времето до започване на решителните действия използвахме за подготовка, последно изучаване на града и укрепените редути. Командирът Генко Мархолев ни каза, че нашия полк има да изпълнява специална задача, по-нататък ще ни обясни каква е тя.
Дойде март и времето омекна. На 11.03.1913 г. в 13.00 ч. нашата артилерия откри огън. Турците отговориха и ожесточения двубой започна. Това продължи до 20.00 ч. За заблуда на турците в нашия участък стрелбата спря, а в другите продължи. Пехотата зае изходно положение и се приближи максимално близо. В 3.00 ч. след полунощ войските от източния сектор се устремиха в атака и превзеха първия редут. До разсъмване предните отбранителни линии на турците бяха превзети. Турците оставиха много оръдия, картечници и убити на бойното поле. Войниците се окопаха в превзетите окопи и с изнесената артилерия започна обстрела на фортовата линия. Продължаването на атаката беше определено за 13.00 ч., но се отложи за през нощта. Генерал Иванов знаеше, че турците смятат нашата армия за уморена и мислят, че ще ги атакуваме денем. Ние обаче атакувахме през нощта. Това беше голяма изненада за тях. Командирът Генко Мархолев ни каза, че важната задача, за която ни е споменал преди, е на другия ден да пленим Мехмед Шукри паша, самият главнокомандващ крепостта. Атаката на фортовете трябваше да започне като изгрее луната, около 22.30 ч. – 23.00 ч. вечерта. Казаха ни, че няма да ни дадат вечеря. Раздадоха ни по 100 гр. ракия. Всичко това с цел, ако ни ранят, да е на празен стомах, защото тогава оцеляването е по-сигурно. След ожесточена артилерийска подготовка, пехотата се втурна напред. До 4.00 ч. сутринта укрепените фортове на турците /без Кавказ/ бяха овладяни. Командирът Генко Мархолев се изправи пред нас и каза следните думи: „Славни панагюрци, батачани, клисурци и перущенци, момци мои, отсреща са тези, които 500 години ни считаха за роби и смучеха кръвта на българското племе. Да им покажем, че не сме роби, да им покажем, че сме хора! Да превземем крепостта и да пленим Шукри паша! Искам да ви кажа, че на всеки 10 души от вас един няма да срещне утринните слънчеви лъчи, защото ще е загинал като герой!”.
По светло препуснахме устремно към града. Трябваше да действаме бързо, тъй като можехме да попаднем между огъня на Кавказ табия, която още се отбраняваше и някои резервни части. Влетяхме в града и се насочихме към укреплението Хадърлък, където беше главната квартира на командващия крепостта Шукри паша. Толкова стремително сме влезли в града, че после българи, живеещи там, ни разказваха, че турците са викали: „Бягайте, бягайте, в града е влязал „курт аскер”.” „Курт аскер” на турски означава войници – вълци. По пътя си срещнахме едно отделение от редифи, което се насочваше към Кавказ. Разбихме ги. Някои момчета от нас също паднаха.
Като минахме покрай Селеми джамия, най-голямата в града, командирът Генко Мархолев изпрати едно момче от Ямбол да се изкачи по минарето и да развее българското знаме. Когато знамето се развя, Генко Мархолев разби с крак вратата на комендантския пункт и влетяхме вътре с насочени пушки. Мехмед Шукри паша с петима офицери гледаха някакви карти. Нашият командир на чист френски език му каза: „Ваше Високоблагородие, Вие сте пленен. Погледнете през прозореца и вижте българското знаме, което се развява на минарето.”. Последва неловко мълчание. Дясната ръка на Шукри паша треперяше и за да прикрие това, той силно я притискаше към десния си крак. Човекът, който потопи в кръв Преображенското въстание през 1903 г., сега треперяше като лист. Отпаса сабята си и понечи да я предаде на командира ни. Генко Мархолев каза: „Ще предадете сабята си на командващия нашата армия.”. Изведохме турците под конвой. Когато изминахме около 100-тина метра изникна някакъв турчин, който стреля срещу нас. Куршумът леко закачи ръкава на лявата ми ръка и улучи моя приятел Тоско, който яздеше до мен. Тоско падна възнак. Бързо препуснах коня Боян и настигнах турчина… Клетият Тоско не можа да се прибере у дома. Имаше две момчета и ми говореше да станем сватове, понеже аз имах две момичета. Невръстните ни деца нямаха хабер за нашите приказки. Толкова ужаси вижда войнишкото око по време на война, но горчиво заплаках за Тоско.
В Одрин живееха и българи, които възторжено ни посрещнаха. Ние не изпитвахме омраза към мирното турско население. Около 10 хил. болни турски войници настанихме на остров Каикчи на р. Марица. Шукри паша предадохме на генерал Вазов, който го е закарал с автомобил при генерал Никола Иванов. Нашият главнокомандващ генерал Никола Иванов върнал сабята на Мехмед Шукри паша и остро го попитал защо, освен военните припаси, е взривил и хранителните, та сега ние освен нашата армия трябва да храним и още 150 хил. души население на Одрин.
Победата ни в Одрин изуми света. Само за три денонощия успяхме да превземем непревземаемата крепост Одрин! Тридесет и пет години след нашето Освобождение, бившите раи показаха своя висок дух и смелост. За пленяването на Мехмед Шукри паша всички от ескадрона ни получихме Орден за храброст.
След една седмица престой в Одрин получихме задача да се отправим на юг към гр. Дедеагач, важно пристанище на брега на Бяло море. Там слиза войската на Сюлейман паша, когато започва да води сраженията с нашите опълченци на Шипка. От там турците можеха да превозват свои войски от Азия. Като се надвесихме над града, забелязахме, че малък турски военен кораб е на пристанището, а екипажът му е слязал в града. Видяхме ги на една поляна на края на града, където бяха натрупали оръжията си на куп и се хранеха полегнали. Изненадахме ги, пленихме ги и взехме оръжията им. Изчакахме да се мръкне и тръгнахме към кораба с две гемии наши войници, преоблечени в пленените турски униформи. Водехме и помощник-капитана. Накарахме го да извика на охраната на кораба, че се прибират. Качихме се и ги неутрализирахме. Направихме пробойни в кораба и той започна да потъва. После се прибрахме на брега. Взехме плененото оръжие и оставихме турците, защото нямаше какво да ги правим.
Оттеглихме се от града. След като изминахме около 30 км. имаше голяма изненада за мен. Срещнахме българска военна част, в която видях моя брат Рад. Шест месеца не се бяхме виждали. Разказа ми, че са тръгнали от Чепино, освободили са Меховия /днешен Разлог – бел. Георги Павлов/, после Неврокоп /днешен Гоце Делчев – бел. Георги Павлов/, след това поели на изток през Драма, Кавала, Гюмурджина към Дедеагач. Голям боец беше брат ми Рад – капитан Рад Дойчев Делирадев!
Прибрахме се в Одрин. За случката с кораба получих втори Орден за храброст. Полкът трябваше да се прибере в България. Аз бях станал подпоручих и командирите искаха да остана в армията. Но на мен би беше домъчняло за дома. В Пловдив се разделих с моя верен кон Боян. Чувствах, че вече няма да се видим с него. В толкова сражения оцеляхме аз и той. Пророних няколко сълзи, той също ме гледаше с нажалени очи.
За мен войната свърши. Да не си мисли някой, че ние не изпитвахме страх в боя. Когато влизахме в Одрин пред очите ми преминаваха пожарите на Априлското въстание и горящите къщи на родното Панагюрище. В един момент страхът отлита. И дух, и тяло се носят напред към целта. И си готов да дадеш всичко за Отечеството си!
Аз, полк. инж. Георги Галатьонов Павлов съставих този материал по спомените, разказите и дневника на моя дядо – подпоручик Георги Дойчев Делирадев, участник в Балканската война, превземането на Одрин и пленяването на главнокомандващия Мехмед Шукри паша. Посвещавам го на 110-ата годишнина от започването на Балканската война.
Нека помним българските герои, които обичаха силно и безкористно Отечеството си и проляха своята кръв, за да я има България завинаги!
м. октомври 2021г.
гр. София