Георги АНГЕЛОВ
***
От началото до края,
от съня до събуждането:
девет десети сняг,
една десета пътечка.
***
Гледам брега –
пясъкът е безкраен.
Бряг, пясък
и слънце.
Слънцето не залязва.
***
Дълъг път.
Луната
се надвесва.
Гарван любопитен
се заглежда
в падаща звезда.
На пътя –
сянка.
***
Вярно куче,
остаря ли?
Креташ.
Лист жълтеещ
върху тебе
пада.
***
Вятърът пилее фигурките
по земята.
Някой пак и пак
им дава форма.
Между движенията
дъхът е дълъг като миг
хилядолетен.
***
Не ми давай ръката си,
отдръпни се.
Махни огледалото,
затвори очи.
Щом те погаля с мисъл,
време за тръгване.
ТРИПТИХ
1.
Все по-навътре
във гората…
Приседнал на бодливата трева,
в разгара на есенното царство.
Керваните от мравки
са тревожни.
Враната високо известява:
„Дъжд!”
2.
Изпуква съчка.
Сянка се прокрадва.
Птица някъде в далечината.
Стволовете есенно ухаят.
Аз вървя
необяснимо
радостен.
3.
По пътеката
на маранята
слизам.
Един лалугер
изненадан хуква.
Димят стърнища
в летния следобед.
Виолетов дъх
на лавандула.
***
Направи го за мен,
отвори Хораций,
сипи си чаша вино,
погледай дъжда,
виж скупчилите се врабци
под стрехата.
И те има къде
при беда да се скрият.
За нас е казано:
„колко сте вие по-ценни от врабци”.
Сега повярва ли,
че си обичан?
***
През 67-а баща ми започнал къща
със собствената си заплата.
Не бях лишен от нищо
като дете.
Днес не мога да ида до другия град
и си броя парите за цигари.
Не крадох, не лъгах,
не почитах други кумири,
ако не се брои
слепотата ми пред Лъжата,
наречена демокрация.
Защото наистина
предадоха социализма милиони.
Не съм ли и аз сред тях,
не съм ли?
Сега носим с изранени ръце
камъни за Вавилонската кула.
Наказание за греха.
***
Предупреждавам,
слънцето изгрява.
Ще бъде същото високо слънце.
Един от нас внезапно
ще си иде
в ръцете с камък,
на гърба със раница,
на устните
с усмивка.
***
Ахил надбяга костенурката,
въпреки всички закони на софистиката.
Социализмът победи,
въпреки цялата човешка алчност.
Капитанът не напусна кораба,
ръката откри друга ръка
и нашите бащи и майки
отидоха в рая,
въпреки всички незаслужени обиди,
в които приживе
ги потопи
светът.
А аз останах да пея на палубата –
снел восъка от ушите си,
оставил всички сирени зад себе си –
за победата
на светлината.
***
Малък лист.
Полюшва се на вятъра.
Невидян.
Нечут.
Самия себе си.
Меката земя ще го погълне.
Светлото стъбло
ще го повтори.
***
Под листата
охлювът
изкачва
най-важната
височина
на Пътя –
тази.
***
В нощта –
плач на жена,
а от седмици
не съм виждал
съсед.
ЕПИТАФИЯ
Не съм желал да причинявам
болка,
не съм желал
да ми я
причиняват.
Живях уединен,
работих,
страдах.
Студено беше във света.
Овцете
овце наричах,
ала ги и жалех.
Малцина ме разбраха,
а живота
наричах
страшен –
тъй като нататък
какво ни предстои
не бях видял…