Има един сред нас, който не шуми, не се бие в гърдите, не блъска с лакти, не лакейничи и не пада на колене пред управници. Десетилетия наред той пише своите кратки есета, импресии, приказки и разкази, сътворява миниатюри, разказва невероятни истории, бивалици и небивалици, истини и измислици. И не че писателите и литературните критици не го познават, и не че не признават неговия своеобразен талант, но говорят тихо, приглушено. И почти не се пише за него. Името му не е получило онова признание, което заслужава.
Този писател е Костадин Златков.
Роден в село Божица – Босилеградско. Патриот с разделена кръв от някогашната враждебна българо-югославска граница. Жив оплакван от майка си на гробищата. Дългогодишен журналист в Българско национално радио, който преди години всяка сутрин казваше на всички радиослушатели: Добро утро!
Днес, без юбилеен повод, но с юбилеен сборник в ръцете си, непознат от мнозина или позабравен, аз му казвам:
Добро утро, Коста!!!
Казвам добро утро на всички, които четат, на всички, които са ожаднели за красиво, за мъдро и многозвучно българско слово; на всички, които искат да съпреживеят отново своето детство като красива и фантастична приказка; казвам добро утро на всички, които са зажаднели за човещина, за благородство и безкористност и признавам: каквото и както да пиша – моята оценка за него ще си остане все така далеч от истинския писател, есеист, приказник, от скитника по планини и балкани.
За жалост литературната критика мъдро мълчи. А какви неща забелязва! Какви автори и книги обявява за явления! Коста продължава да стои все по-далеч и по-далеч от писателската суета. И ако се съди по делата му, успява да запази чест и достойнство. Изкачил стръмни художествени планини, от високите върхове на своето творчество гледа леко присмехулно на литературните страсти. Уж не е високомерен, но си позволява да съди авторитети от нашата литературна история. Прави оценки на събития и личности от историческото минало, които могат да стреснат онези, които не го познават. И не без самочувствие пише: Върховете са високи, когато ти си ниско. Застанеш ли над тях, вече не са върхове, а къртичини. Тази мисъл, пренесена от природата към писателските величини, обяснява неговото притаено, но реално самочувствие.
Костадин Златков е „плебей по рождение“ и аристократ по дух. Сладък човек. Ако си тъжен, ще те развесели. Ако те боли нещо, ще те освободи от болката. Често пъти ние цитираме Русо с неговия повик – Назад към природата! Коста съветва: Напред към природата! Той е толкова природен човек, че без планини, реки и езера не би могъл да живее. За морето не съм го чул да говори, но и то присъства в писателските му закачки. От всички страсти най-силна е страстта му да коси. Ароматът на тревите го упойва, както виното и любовта, може би, не го упойват. Мярката, с която подхождаме към много други писатели, съвсем не е подходяща за него. Той не възпроизвежда. Не са му нужни касетофонни записи. За него е важно да преживее лично случилото се. Чуе малко. Сетне фантазира. И леко послъгва, за да предаде приказен характер на своите разкази.
Коста не се рови в далечни трагически времена и събития. Най-често върви встрани от злото – световно и българско. Ако все пак се срещне с него, не чопли раните му така, че да бликне нова кръв. Неговите рецептори не възприемат и не мултиплицират пороците на света. Идейно и морално той е на страната на малкия, на беззащитния, но устойчив и дълбоко нравствен човек.
Той е шеговит, закачлив, но не лекомислен и нехаен към болката и страданието – свое и на другите. Чуйте едно негово признание:
За беда отдавна не плача.
А и сълзи си нямам.
Всъщност плача, но плачът ми кънти в дълбоки, невидими пещери и никой не може да го чуе, а сълзите текат навътре и пълнят тия пещери.
За това доктор не разбира и не може да цери моята болка.
Пък и не искам да я цери.
Не мога без болката си…
Колко много бодрячески поети и писатели населиха българското плодородно поле – без болка в себе си, за себе си и най-вече за другите. Половин век Костадин Златков не може да се върне в родното си село Божица. След близо петдесет години отива при гробовете на своите близки. Запалва по една свещица на всеки гроб и крехкото пламъче на всяка една от тях разпръсква мрака на всичките непрогледни години. Възкръсват спомени, радости, вдъхновения от труд; възкръсват братя и сестри, деди и прадеди; възкръсват извори, букови гори, възкръсва цяло едно мироздание; игри със смъртта при нелегалното преминаване на границата. Поникват огорчения, че е забравен българският език и говорът на родната Божица дори. И няма възвратимост на онова, което е било.
За пръв път чувах кукувица да кука на скала.
Кукаше кукувицата, а скалите размножаваха и разпращаха нейното ку-ку, ку-ку.
След нея се обади втора, трета, десета.
Закука цялата земя.
Закукаха жените от нашите махали…
И сред всички най-силно кука майка ми: Куку, Боже! Куку, сине…
Замръзнаха белите потоци. Потънаха в земята върволиците от преживяно и видяно, които искаха да легнат до мене върху тази затоплена от сърните земя. Престанаха да дишат гората и планината.
Защото кукаше Божица…
Само писател с такова сърце и с такъв талант може да възкреси по най-трогателния начин онова, което му е било отнето и което по-късно е разпиляно от ветрове и бури, от поройни дъждове на междудържавни омрази.
Никой за сега не го имитира, защото никой няма неговото великодушие и никой не е способен на неговото опрощение. Той има обемно мислене. От нищото на пръв поглед прави нещо необичайно. Възприема със своя философия живота и човека у нас и по света. Влиза изведнъж в обстановката. Словото му е кратко. Динамично. Сякаш пише, за да забавлява себе си. Не се занимава с днешното престъпно време. И формата, и съдържанието на неговите разкази са подобни на приказките. Лъжите в тях са сладки. Те са нещо като автобиография на един талантлив и благороден лъжец. Самопризнанията му доказват това мое умозаключение.
Умирам си за сладката лъжа.
За тази щастлива рожба на фантазията, която чудесно замества замръзналите и неподвижни форми на истината…
Сладкият лъжец е и актьор. Актьорът не може без публика.
Но той е повече от актьора. Защото сам, пред очите ви, пише необикновен разказ и си го изпълнява.
Той е повече и от писателя. Защото писателят дебне фантазията си и щом тя снесе яйце – хайде в кошницата. А нашият човек е щедър – всичко отива за хората. Нищо не задържа у себе си и за себе си…
Тая лъжа е особен вид творчество, тънка настройка на ума, преливаща щедрост на душата…
…Тя е дар за детството от природата…
Този дар божи писателят го има в изобилие. Просто е неповторим.
Почти винаги пише като пряк свидетел и участник в случките. Създава впечатление, че неговите книги са поредица от биографични истории. След богатата рудница на сюжети и герои от родното село Божица, след родопските срещи с мъдри хора, през последните години влиза в природата на шопите, за да ни весели и забавлява.
Трудно, невъзможно е този български писател, този щастлив самотник в българската поетично-есеистична проза да бъде имитиран. И аз, поетът, казвам: Костадин Златков е един от най-добрите съвременни български поети, само гдето не подрежда мислите и чувствата си в стихотворни строфи. Творчеството му е наситено със свежи метафори. Ревностните защитници на чистите жанрове могат и да не са съгласни с него и с мен. Той обаче най-малко мисли за тях, когато сяда да пише. Какво лошо има в една пъстра, многоцветна поляна? Защо тя не ни смущава? Въпросът е друг и той е: как се съчетават треви и цветя, аромати, пропорции. Пише не по предписани правила, а по повика на собствената си душа. Добър и великодушен, обичлив – няма капка високомерие. Закачките извират от разновидностите на битието.
За своите осемдесет години Костадин Златков издаде том избрани разкази, есета, приказки, стихотворения в проза и се получи нещо като автобиографичен роман, дотолкова, доколкото не изключва себе си от всяка случка, ситуация и действие.
Книгите му не бива да се четат на един дъх. Читателят има потребност да спира, да си поеме дъх, да осмисля прочетеното, да затвори очи в сладък унес и сетне да продължи. Така влиза в диалог с цялата природа – растителна и животинска и най-вече с автора и неговите събеседници и герои.
В Западните Родопи Костадин Златков е прекарал много дни и нощи като журналист и писател. Но в тази благословена и прокълната планина не влиза на бял кон, препасал сабя френгия, нито носи чифте пищови. Не върви със заредена ловна пушка за сърни и глигани. В Родопите и навсякъде, където има река, езеро или язовир, той е с въдица. По подобие на всеки рибар се хвали, че лови голямо количество риба. Не му е убягнала и Златната рибка. В Родопите броди като благороден елен. По високите наши и чужди планини – като катерач. Зиме е скиор – най-вече по Пирин. При случайни срещи предразполага събеседника си с блага приказка и с върла ракия. Обикновено неговият събеседник е сам. Така става по-откровен. Коста не умува какъв да е жанрът и как да започва разказът. Легитимира себе си още в самото начало. Не скрива истинските имена на своите събеседници и герои. Това го прави автентичен. Обикновено играе поддържаща роля, но се случва да бъде и главен герой. Както селянинът, който полива своята градина, проправя от време на време пътя на водата, така той проправя приказката на своя събеседник. Създава измамната представа, че нищо не измисля, че всичко е взето и получено наготово. Читателите познават писатели, чийто успех се дължи на добрия случай да попаднат на интересна личност и на сладкодумен разказвач. Коста овкусява по неповторим начин своите истории или случки, а ние му прощаваме, даже ни е приятно, че ни лъже, ама сладко, много сладко и убедително. „Луда семка“ не е единственият пример за необуздано въображение. Коста е събрат или братовчед на Елинпелиновия Благолаж. Той не пише за неща, които могат още повече да вгорчат живота на нещастния човек. Неговият смях е бистър като пирински поток. Измислиците му са красиви и са плод на богато въображение. Лъже, та дрънка. И сам си признава: …хубавата лъжа е по-хубава от най-хубавата истина. Защото истината, каквато и да е тя, непременно започва от определено място, върви по очертана пътечка и свършва на определено място. А хубавата лъжа може да потегли откъдето си поиска и да се разхожда, където и хрумне…
В потвърждение на това – седем случки с мечки!
От прикрита ли суета, от самовлюбеност ли, или просто от вроден похват той застава в началото почти на всяко свое творение. Навярно му харесва ролята на онзи жерав, който води жеравното ято. Може да бъде водач и само на едно жеравче, стига то да е неговият внук. Не ни оставяй, илюзийо моя е един от най-трогателните разкази. Събудените гласове на затрупаната в сняг планина бавно потъваха в цепнатините, за да заспят отново големия си каменен сън. Но малко преди да утихнат, неговото момче чува глас на жена, който идва от заледеното езеро. Дядото обяснява, че това е глас на сирена, която ги е харесала, но тя вика по-хубавия от тях. Срещата с горския убива красивата илюзия, определяйки дядото и внука като улави.
Посивяха и изсъхнаха боровете и мурите. Остаря гласът на реката.
Момчето въздъхна като старец, стана бавно, сякаш вдигаше планината, и тръгна надолу.
Авторът носи в душата си много такива красиви илюзии. Горският не е единственият, който ги убива. И ето я строгата, жестоката присъда на писателя-хуманист: …че ако всички бяха като тебе, нямаше да има нито една приказка, нито една песен. Нито птица щеше да запее, нито човек, нито вятърът, нито водата…
За този български писател планините, реките и езерата не са ловно-рибарска атракция. Природата, в нейното многообразие, е книгата, която той чете без насита. Познава трагичната история на Родопа планина, но сякаш няма сетива и памет за злото. Не иска да го припомня и умножава. Предпочита да приеме планината като оазис сред пустините на нашето време, като зелен остров на доброта и човечност. При всяко посещение на тази планина открива все нови и нови съкровища.
Ето началото на „Сказание за Аладин“:
Посвещавам на Серафим Делибашев от Црънча, защото: най-гласовити и храбри са неговите петли; най-звънки – неговите чанове и тюмбелеци; най-мъдри – неговите думи; най-страховити – вълкодавците му; най-мъжествени – пърчовете му.
Бих го избрал за президент или патриарх, нищо, че е от друга вяра.
Преди мен и след мен мнозина приятели и читатели ще искат да проникнат по-надълбоко в природата на този човек. Но аз знам – неговият талант ще си изгради най-добрия и верен автопортрет. В подкрепа на тази моя убеденост предлагам следното самопризнание:
От дете съм нехаен към парите. И винаги съм се смятал за богат. По-богат от всички. Абсолютно от всички. Независимо дали съм имал нещо в джоба си или нищо не съм имал. Дали съм бил гладен или сит.
Тази моя дабра, с която ме награди съдбата, ме направи най-щастливия между човеците. Тя ме научи да превръщам бедността в мое предимство, нещо, което почти никой, за съжаление, не може да проумее…
Изкушавам се да кажа още много неща, но несравнимо по-добре е сами да се потопите в неговия свят, за да се уверите, че сте срещнали и сте общували с най-богатия и най-щастлив човек.
И тъй като започнах със спомена как преди години Костадин Златков чрез националното радио ни будеше с Добро утро, като ни разказваше някоя добра среща с добри хора, нека завърша с думи на благодарност, че вечер, след всички дивотии и мръсотии на нашето време, отварям неговия красив сборник „Илюзийо моя“, прочитам и препрочитам няколко страници и заспивам, успокоен, че светът около нас не е толкова жесток и противен, че Доброто е живо, че Красотата – човешка и природна, продължава да извира като планински поток, който ни казва: Лека нощ!
И ние заспиваме, сигурни, че утрото ще бъде добро.
Борислав Владиков