Милка ИВАНОВА
Сила, драматизъм, откритост, едновременно чиста и овладяна чувствителност, са ония характерности, проникнали поезията на Боян Ангелов и в трите цикъла на лирическата книга „Отново да ме обикнеш“. Ето и заглавията на циклите: „Сърнена гора“, „Отново да ме обикнеш“, „На сирака обувките хлопат“.
Откъде идва силата в звученето на тази лирика? Може би от дълбоко осъзнатата натовареност на думите, които е необходимо да артикулират смислите. Да фокусират съкровени нагласи и послания, да фокусират тази осезаема чувствителност към диханията на времето и времената, а съвсем естествено и към вътрешните лични пространства. И така, през своите човешки и философски възприятия и търсения е пресъздаден един свят в неговата красива многоликост и съдбовна неумолимост. Плътта на думите поетът като че ли поставя в някаква подсъзнателно построена митологична битка на човешкото упование и спасение от горнилото на битието. Именно най-прекият смисъл на думите пронизва чувствата и изгражда драматизма, характерен за тази лирика, и отново чрез него /драматизма/ пронизват тъканта на съзнанието и предизвикват тихи вопли, но и копнежи.
Стихът истински и непосредствено оживява през съжителствата от смислови обрати, изградени в утвърдения вече стил на Боян Ангелов: в контрапункт да извежда въпросите за социума, битието, смисъла; да предизвика някакво очовечаване и съпричастност, както и да пробуди размисъл за съзнателното или несъзнателно обезсмисляне на хилядолетните ценности. В този разпознаваем стил отново откриваме позабравените от новата поезия думи и образи, за да звучи тя в изчистена национална ритмика и тоналност; в него топосите – съвременни и древни – отвеждат в географски и исторически светове, за да открият пред мисълта и въображението нови прочити и интерпретации.
Особено интересно е как поетът, като че ли за да омекоти силата на характерния му драматизъм, често изненадва със стихове, нежно-въздушни или искрено човешки в своя реалистичен дискурс. Разбира се, тези стихове са приютени в любовната лирика, при нейните копнежи и екстази, надежди и равносметки.
Това са само щрихи от най-запомнящото се и стилово най-осезаемо в поезията на Боян Ангелов. То е изведено в „Отново да ме обикнеш“ в една завършеност на осмисления поетически почерк. А краткостта на моя текст е продиктувана от желанието ми да прочета повече стихове, за да се докоснем по-непосредствено до онова, което наистина впечатлява в стихосбирката и, което съвсем кратко описах.
БОЯН АНГЕЛОВ
ОТНОВО ДА МЕ ОБИКНЕШ
Докато снегът се спуска по стръмния скат на хълма,
тъй както дете – с каика на своя забравен дядо;
докато вода без дъно отнася дървото младо
и хвърля го сред морето да тъне и да изгнива;
докато не стига въздух за тръгналия по стръмна
посока към върховете и черна мъгла го скрива;
докато петниста угар се гуши из пущинака
животецът ми напуска по-светлата част от мрака.
Случайността съществува, за да посрещне двете
реалности, утроени с протяжност една и съща.
Докато безцветен пламък обхваща планинска къща,
която се задушава в ярем от смола и пушек,
дочувам как някой пее и сякаш гласът му свети…
Припявам си тази песен, откакто настъпи суша
и всичко потъва в пепел от охра горчивосива,
а в сведения ти поглед просъницата се скрива…
Така съм запомнил тебе – красива и бледолика,
и думите ти безгласни, с които не ме повика.
Докато случайни хора с изтънчените си сенки
напомнят непреводими и тайнствени логограми,
а ти си втъкана в тях, но доверие няма там и
опитваш се да достигнеш до въздух, със стронций смесен;
докато се забавляваш с достъпни почти за всеки
слова и дори не знаеш, че в тях си се въплътила,
отново да ме обикнеш дали ще намериш сила,
или в саркофаг ще легне изтлелият спомен пресен?!
