МИХАИЛ МИХАЙЛОВ

 ОТКЪС ОТ ИСТОРИЧЕСКАТА МИНИАТЮРА „СЛЕПИЯТ ЦАР”

ДЕСЕТА ЗАПИСКА – ГИБЕЛТА НА САМУИЛ

Положението на България безпочивно се влошавало. Ромейските набези не спирали. Решен да прекрати нахлуванията на Василевса, Самуил издигнал мощна дървена преграда в прохода край Ключ. Разчитал с тази отбранителна дема и с помощта на двадесет хиляди запасни воини да възпре войската на Василий втори и воистина успял. Василевсът многократно атакувал демата, но не могъл да я превземе и загубил много воини. Решил той временно да се оттегли и да нападне българите през друг проход, но находчивият му пълководец Никифор Ксифий открил обходен път. Ромеите заобиколили през нощта непреодолимата дървена стена и неочаквано ударили българите в гръб. Завързала се кървава, неравна битка. Запасните воини нямали опита на редовната българска войска. Загубата била неизбежна. Самуил се сражавал мъжки, решен да се бие до смърт, ала отново бил тежко ранен и отново го спасил храбрият му син. Както при река Сперхей, Гавраил Радомир го качил на коня си и го отвел в твърдината Прилеп. Била тя охранявана от непокорния боил Ивац. Оттам, когато царят се посъвзел от раните, Гавраил го пренесъл на коня си през Битоля и Лерин в Преспа. Гавраил измъкнал ранения си баща от полесражението при Ключ и го спасил, но Василевсът заградил там неговите воини. Въпреки безнадеждното си положение, те се сражавали юнашки. Вярвали, че царят им е с тях и тази вяра им вдъхвала кураж. Тогаз Василий втори, за да опази своята войска, отново прибягнал до подлост. Обещал им да ги пусне да вървят при своя цар, ако се предадат. Повярвали му те и се предали. Нали така бил сторил той със защитниците на крепостта Колидрон?! Ала този път не изпълнил веднага обещанието си. Решил временно да ги задържи и ги отвел в плен.

Самуил изпратил отряд начело с Гавраил да ги освободи, но пленените запасни воини били отведени към Рупите, далеч от Ключ. Въпреки туй, опитните български бойци стъкмили в прохода засада и в нея попаднал с отряда си ромейският пълководец, самохвалкото Теофилакт Вотаниат, известен още като най-страстният любовник на Василий втори. В завързалата се битка Гавраил успял с копието си да изтърбуши Теофилакт. За назидание на тез, които се спасили, пуснал го ранен да влачи червата си към вражеския стан.

Когато го видял изкормен, Василий втори побеснял. В гнева си ослепил пленените български бойци. Преди да им избодат очите, вързали ги здраво и запалили огньове. После до червено нажежили в тях железни, ръждясали маши и безмилостно ги пъхали в очите им. Пищели те от болка. Цвърчало и вдигало смрадлив пушек изгарящото им месо. Цял ден страдалните им викове огласяли на Рупите злощастната мера. На всеки сто ослепени оставяли по един с едно око, та да има кой да ги заведе при царя им, при Самуил. На изпроводяк Василий втори се обърнал към тях и иронично споделил:

• И ний кат вас сме християни. Само Бог има право да отнема живота на своите чеда. Обещах, че ще ви пусна живи и ето, пускам ви дори без косъм от главите ви да съм свалил. Вървете и предайте Самуилу, че ромейският император спазва строго своите обещания. Нека сам се предаде и ще го сложа аз до мен да седне в златния ми трон.

Еднооките свалили въжетата от ръцете на слепите и с тях ги привързали един за друг, та да не се загубят те по пътя. Вървели що вървели. Лутали се ден и нощ. Падали и ставали изнемощели! Нямало водица някой да им налее, залък хлебец да им подаде, или с влажна кърпа да умие гнойните им рани от кръвясалите им лица. Проклинали вселената слепците, но в крайна сметка, с неописуеми мъки се добрали полумъртви до посърналата Преспа. Седнали смълчани пред царския чертог и зачакали смирени да се яви там многообичания техен цар.

С какви ли не молби Агата увещавала мъжа си да не се среща със слепците, ала той я срязал с остър глас:

• С тези храбри воини рамо до рамо проливахме кръв за България. Аз ги водих. Моя е вината, че ни ги спасих. Нима допускаш, че е възможно да се скрия от тях аз?

Смутила се българската царица. След тези тежки думи нямала какво да му отвърне и той гневно продължил:

• Да не мислиш, че очакват съжаление? Нищо подобно! Тук са заради всички нас. Ние, дето виждаме прелестната си Родина и с очи се радваме на своите деца. Мълчат и търпеливо чакат уверение, че кат тях ще устоим и няма да предадем туй, дето виждаме. Тук са, за да потвърдят, че саможертвата им не е сторена напразно, че е въздигнала България високо до Всевишния, а ти ме съветваш да се скрия от тях!? Отдръпни се! Стори ми път, за да не те смачкам в гнева си аз!

Паднала пред него по очи Агата и заридала. Знаела, че ще се пръсне състрадателното му сърце. Намръщен я прекрачил Самуил и се изправил пред слепците страшен, гневен, несломим. Яростно поглъщали светещите му кат нажежени въглени очи жестоката картина. Разбрали воините, че царят е пред тях и притаили дъх. Небивала тишина покорила всичко, що шум вдига. Престанали да стенат слепите. Птичките спрели да чуруликат подир тях. Дори и вятърът за миг забравил своята зла песен. Изневиделица светкавица разпрала небесата. Екнал мощен тътен и разтърсил крепостта. Ала гороломно, още по-мощно от него ревнал Самуил, та го заглушил:

• О, неустрашими воини на велика България! Пренесохте вий бойната ѝ слава от Онгъла до Пелопонес. Разстлахте я на три морета и я извисихте връз безброй балкани. Покрусен от участта ви зверска и очарован от титаничната ви дан, Всевишният подви нозе пред вази. Никому не е отдавал Той подобна чест. За вашето спасение се моли Господ и щом настъпи сетният ви час, душите ви Той сам ще отведе в рая.

Изправили се ослепените, та ревнали с пълни гърла:

• Да живее Самуил! Да пребъде храбрият ни цар! Нека да треперят враговете му! Да живее България! Да живее! Да живее! Да живее вечно тя!

Усетил остра болка в гърдите царят и се превил. Прехапала Агата устни. Гавраил посегнал да го подкрепи. Помощта отказал и понечил думите си той да продължи, ала едноок воин пред него се изправил и гордо заявил:

• Царю честити! Тук, пред теб сме сто и петдесет твои воини неустрашими само с едно око. Не щем да влизаме в рая. По скоро ни въоръжи. Прати ни срещу Василевса. За своите ослепени братя всеки от нас с дива ярост ще мъсти!
• И ний незрящите, с каквото можем ще те подкрепим! – обадил се от първите редици сляп войник. – Ще пеем псалми за победите ти славни. С тях на влизащите в смъртен бой другари десниците ний ще втвърдим.

Самуил се разтреперил от вълнение. Сълзи от достолепие напирали в огнените му очи. Не съумял да ги възпре. Разплакал се като дете. А никой не го бил виждал да рони сълзи от момче. Плачел от радост и от мъка. Щом го чули да ридае, един по един, разплакали се всички около него, а той късал от ярост дрехите си царски, безсилен и неутешим. Било ужасна гледка да гледаш как ридаят хиляди слепци. Как по бузите им като из ведро се леят кървави сълзи. Разхлопало се царското сърце, ала преди да спре да бие, ревнал Самуил:

• Чеда мои, не за хленч, а за решителна борба с врага е време!

Щом чули слепите воини бойния му зов, престанали да хълцат, а той с последни сили продължил:

• Родината е покрусена от злощастната ви участ и скърби. Скърби жестоко наранена и същевременно сияе възхитена от храбростта ви да се биете за нея дори и без очи. Няма на света бойци с волята ви за победа несломима. Изправете се безстрашни български герои! Вдигнете към Всевишния кървави лица. Той ще ви благослови. Майка България ще помни саможертвата ви докле е жива. Ще я помни и след това, защото благодарение на спомена за нея, в историята вечна ще е тя!

Толкоз издържало благородното сърце на Самуила и той се сгромолясал величествено на земята като повален от неудържима буря хилядолетен смърч. Събрал от нейде сили и преди да напусне този грешен свят, последни думи промълвил:

• Простете верни чеда мои! Простете, че не Ви спасих. Прости ми тоз грях, Господи! Моля Те прости! И ти, Българийо, прощавай свидна моя!

Склопил завинаги очи, а устните му продължавали да шепнат:

• Прощавай и прости!

Прегърнали се слепите един за друг и екзалтирано подели „Многая летà”. Пеели гръмовно, с все сили. До скъсване опъвали вратните си мъжки жили. До болка драли пресипналите си гласища с кръвясали лица, отправени към Бога, тъй както умиращият цар им наредил. Пригласяли им звънко преспанските камбани и песента се извисила високо в небосвода, там дет са Божиите небеса. И Бог се вслушал в нея. И въпреки зверствата на Василевса и предателствата на боилите, Той съхранил България на многая летà.

Опелото на цар Самуил в Преспа 1014 г.

От ляво на дясно: Иван Владислав с меч в ръка се кълне театрално пред трупа на чичо си, че ще отмъсти за него. Царица Агата плаче.

Патриарх Давид утешава Агата. Боляри отдават почест на царицата и на покойника. Гавраил Радомир седнал на трона коронясан, сочи за пример на безупречно царско поведение, баща си Самуил.