ХАТИДЖЕ МЕЙРЕМ
ТЪРСЯ СИ МЪЖ
На момчетата с бляскав поглед и къдрава коса.
Ако бях жена на пияница… През една дъждовна нощ, докато седя отпусната на стола пред прозореца, унесена в различните звуци от мелодиите на стичащите се по улицата потоци вода, и чакам проклетия си мъж, някой силно ще заудря по вратата.
– Съседке, вашият мъж е паднал, долу в градината е!
– Благодаря, съседе, добре, че ме предупредихте – ще отговоря аз.
Какво да се прави, такава щеше да бъде моята съдба. Веднага щях да грабна първата попаднала пред погледа ми памучна забрадка (за да не се изхлузва от главата ми), купена от пазара в Бурса, да покрия косата си и да хукна навън. По навик щях да пристъпвам под дъжда с бавни крачки, също като дълго живелите и препатили жени, и при това сигурно щях да бъда млада, хубава и на съседите щеше да им е жал за мен. Щяха да коментират:
– Горката, каква тежка съдба има!
Почакайте малко, нека да си измисля нещо! Например, че преди да се омъжа, съм била избрана за красавица на курорта Айвалък. Сега вече този факт многократно ще усилва симпатията и състраданието, което роднините и приятелите ще изпитват към мен.
Ето, търся го с поглед, опитвам се да го открия в градинката под уличната лампа. Накрая, зад една пейка, съзирам моя станал за посмешище мъж. Въпреки че навън е сурова зима, той е облечен само с една съвсем тънка риза. И докато аз се опитвам да хвана под мишниците мъжа си пияница, който досега е обикалял баровете и механите, през цялото време го проклинам до смърт. Полите ми, лицето ми – цялата съм омазана в кал, и докато от мен се стичат струйки пот, той ме отблъсква, фъфлейки:
– Остави ме, Севда, остави ме, иди си, нека поспя малко…
При тези думи веднага го оставям и разбира се, отново с тежка крачка се отправям към дома на съседа, който преди малко удряше с юмруци по вратата ми. Скоро двамата с този мъж рамо до рамо тръгваме под дъжда, само че сега малко по-бързо, тъй като пред него трябва да изглеждам притеснена. Така че леко забързвам ход. Накрая премятаме едната безжизнена ръка на мъжа ми през рамото на съседа, а другата през моето и започваме да го тътрим. Премрежените очи на пияния ми мъж срещат моите, чийто зелен цвят е потъмнял почти като жабурнясало блато, и по пътя от време на време той нарежда:
– Севда!
– Кажи – отговарям му аз.
Отново фъфли:
– Севда!
– Какво има? – отвръщам.
И пак тревожно той повтаря само:
– Севда… – чак докато го замъкнем на канапето в хола.
Веднага, щом изпратя с безразлично и сухо „благодаря“ съседа, мъжът ми започва да се ежи, да ме напада, да ме обижда с коя от коя по-грозни думи заради това, че загриженият ни съсед ми бил любовник. Пръска слюнки, докато изрича въпроса:
– Ако не е така, какво прави комшията у нас по нощите?
Ще запраща по стените всяка случайно попаднала в ръцете му вещ, непрестанно ще ме нарича курва, чак докато най-накрая плувналото му в пот тяло и замаяната му от алкохола глава не се предадат и отпуснат безжизнени на канапето. И точно тогава няма да постъпя като в началото на брака ни – да извадя от най-долното чекмедже на гардероба ни изпраното и прилежно изгладено бельо на съпруга ми, да подсуша със снежнобялата хавлиена кърпа, старателно избродирана в моминството ми – извезана по краищата, натежалото като камък безжизнено тяло на мъжа си и колкото и да ми е трудно, някак с бутане и тикане да го облека. Сега ще го оставя да си спи там. Просто ще го завия с някакво одеяло. И точно в този момент, в този час на нощта, ще се наканя да пусна прахосмукачката, за да почистя счупените парченца стъкла. Тогава съседката от отсрещния апартамент, госпожа Адрина, забелязала, че входната врата е останала открехната, тихичко ще се промъкне при мен.
– Добре ли си, дъще? – пита ме тя. И не знам защо, точно в този момент изпускам тръбата на прахосмукачката и се разплаквам.
– Зарежи този мъж, върни се в бащината си къща! Върни се, докато още си млада и красива, ще ти излезе късметът – госпожа Адрина изрича тези думи не като другите жени.
После надълго и нашироко разказва за женитбата си, за това, как на млади години е загубила своя съпруг и тъй като бе останала съвсем сама, то жената в нея, осиротялата ѝ празна душа, както и свободната половина от леглото ѝ, са предизвиквали дявола, подтиквали са я към порочни мисли. Накрая ще сподели:
– Слушай, дъще, дори да е нищожен като мушичка, но да имаш мъж, дори да е с размерите на мушичка, но да го имаш – и после ще си тръгне.
Ако бях жена на портиера на някой блок… Всяка вечер щях да готвя манджи с чесън и да задушавам живеещите във всички апартаменти с тази миризма. Повечето от жените, които обитават по-горните етажи, ще са работещи госпожи. Ето защо аз ще копнея, когато се връщат от работа, след дългото ровене открият в своите разбъркани чанти ключовете си, пъхнат ги в ключалките на вратите на апартаментите и си спомнят, че у дома няма дори залък за хапване, в този миг да усетят аромата на чесън. Ще правя това, тъй като ще ме боли за смазаните от умора мои съседки. Ще го правя, за да се опомнят, малко да дойдат на себе си от острата миризма на чесъна. Ще го правя, за да помогна на тези хора, чиито фризери са натъпкани с агнешки бутове и замразени плодове – просто за миг да се замислят за смисъла на съществуването си. За да си зададат въпроса, защо им е нужно да си причиняват такива страдания в този така кратък живот? Обаче без да предполагат защо правя всичко това, тези съпруги се смазват от умора заради мъжете и децата си, които в техните очи изглеждат като ангели. Размразяват замразената на камък храна, подреждат масата, събират масата, поставят мръсните съдове в миялната машина. Отварят капака на пералнята, която сутринта преди тръгването на работа са пуснали, изваждат чистото пране и без да се притесняват, без да им пука, натрупват в един леген гащите, калъфките за възглавници, мъжките чорапи, сутиените и ги простират на миниатюрните като напръстник балкони. В края на това забързано препускане, нощем, докато спят сгушени в съпрузите си, мръсотията, запечатана на яките на ризите на синовете им, и притеснението, че може през нощта да завали дъжд, отново ще ги връщат в съня им към родилната треска. Техните мъже, на които толкова много разчитат, не могат дори да ги закрилят.
Ще готвя манджите с много чесън, за да могат веднага щом влязат във входа, госпожите със сигурност да усетят разликата между миризмата, която се носи вътре и онази отвън. Ще нарязвам надве няколко скилидки чесън, за да могат чрез изгарящата му миризма да запомнят него – живота. Ще искам те да чуят тази поговорка: „Докато стои над огъня, за да сготви храната, трябва да уври и жената“. И някоя вечер, когато се объркат и случайно се окажат на приземния етаж, ще позволят на свитите си стомаси да хапнат по една-две от тиквичките, пълнени с кайма, които ще съм сготвила. Много често ще си мисля такива неща.
Преводач: Алина КАРАХАНОВА
–––––––––––––––––––––––
Откъси от книгата на Хатидже Мерйем „Търся си мъж“
издателство „Сиела“