Орлин Василев ОРЛИНОВ

(7.XI.1931 – 16.Х.2013)

Роден в гр. София. Син на известния писател, драматург, общественик и функционер на БКП Орлин Василев. Завършва гимназия в столицата и школата за запасни офицери към Военното училище във Велико Търново. За първи път печата през 1950 г. Бил е главен редактор на сп. „Български воин“ и в. „Стършел“, очеркист във врачанския в. „Отечествен зов“ и драматург на Врачанския, Сатиричния и Народния театър. Автор на много книги със стихове и поеми за възрастни и деца, на сатирични творби и на комедията „Фаталната депеша“. Сценарист е на 3-серийния телевизионен филм „Чичовци“ по Иван Вазов и либретист на операта „Тревога“ от композитора Александър Райчев по едноименната пиеса на баща му Орлин Василев. Орлин Орлинов е най-известен със своята „Ода за СССР“. Тя е написана в типичния за 60-те години на ХХ в. дух на възпяване на Съветския съюз и отричане на света на капитализма, както и на тези източноевропейски политици и общественици, които се стремят да реформират социалистическата система.

Издадени книги: „Първи стихотворения” (1953), „Войнишко сърце” (1954), „По неписан закон” (1958), „Проверка” (1959), „Парнас” (1963), „Песни без алиби. Подбрани поеми“ (1963), „Небеса” (1965), „Откоси” (1966), „Магьосникът” (1967), „Небеса” (1968), „Целувка с клюн” (1969), „Черешова земя” (1969), „Герои на моето време. Кн. 1.” (1970), „Дочакана среща” (1970), „Ода за СССР” (1970, 1977, 1982, 1983), „Стихотворения. 1950-1970” (1971), „Фаталната депеша. Комедия ; Сатирични миниатюри” (1971), „Кукли в гората“ (1972), „Защо сме в шинели” (1973), „Попътен вятър” (1973), „Първа атомна” (1973), „Чилийска фиеста” (1974), „Антрацитни дяволи” (1975), „Четири поеми” (1976), „Георги Димитров. Поема” (1977), „Милин камък” (1977), „Дивият лебед. Подбрана лирика” (1981), „Песен без алиби. Подбрани поеми” (1981), „Дълг към сенките” (1984), „Клокотница” (1985), „Кунински елегии” (1985), „Поеми за мъже” (1986), „Кандидат за Нобелова награда“ (1987), „Нови стихотворения“ (2006), „Избрано в 2 т.” (2011).

БЪЛГАРИН

На баща ми

Взеха го от нивата направо.

Жънеше. Обърса с длан потта.

Бил ятак. Обадили, че дава

хляб на партизаните в нощта.

Сирота остави златна нива –

той, селякът, дето цял живот

гръб превива, колене не свива

и пои земята с люта пот.

Той разбра, че на разстрел го карат.

Не попита що и накъде.

Пална, смукна сетнaта цигара –

време за почивка май дойде…

Слънцето отиваше на заник.

Той погледна за последен път –

към балкана, сякаш партизани,

ред по редом облаци вървят.

Залп!

Не викна. Падна мълчаливо.

Българинът има нрав корав –

цял живот за хляба гръб превива,

но за свободата пада прав!

ДАВАШ ЛИ, ДАВАШ?…

“Даваш ли, даваш, балканджи Йово,

хубава Яна на турска вяра?”

“Море, войводо, глава си давам,

Яна не давам на турска вяра…”

Пълзят мерцедеси, ръмжат джагуари,

туристи задморски предлагат цигари,

над тънки мустачки коколят очи:

“Яно девойко, при нас се качи!

Ний имаме дъвки, чорапи най-фини,

елате, елате, софийски графини!

Недейте ни среща с муцунка надута,

ний носим валута, ний носим валута!

Недейте си варди моминската риза –

в колата се влиза безплатно, без виза!

Ще идем до “Лебед”, ще пийнеме “Плиска”,

а може и в Пловдив, която поиска…”

И страшното става. С походка разляна

в колата се шмугва някоя Яна.

И там, пред хотела, пред храбрите нас,

сто коня ни духват във ноздрите газ.

А после на юг полети мерцедеса,

туристи задморски се чудят къде са,

летят и разказват по всички страни,

че в българско има приятни жени…

Пълзят мерцедеси, ръмжат ягуари,

туристи задморски предлагат цигари,

над тънки мустачки коколят очи,

а балканджи Йово мълчи ли, мълчи…

БОЙ СЕ!

Бой се: когато дочуеш поета да плаче,

обърне ли гръб на нивята орачът,

когато пчеларят зареже в гората пчелина

и сторят венчавка у тебе татула с пелина…

Бой се: когато злината направи си вада

между хитреца и оня – осъден да страда,

бой се, щом нищо започне да няма значение,

ни обич, ни дума, ни дълг, ни стихотворение…

ПРИЗНАНИЕ

Какво съм знаел аз за парите?

Двайсет лева бе „тлъст хонорар”.

С него в джоба докосвах звездите,

а пък с трийсет – усещах се цар.

Нали смешно сега изглежда?

Даже Маркс би ме взел за ахмак,

а на всичко отгоре надежда

бе ми само червеният мак.

Нито декар, ни даже два храста

и след дългогодишния труд,

преживях тоз живот джаста-праста,

всичко друго – не реститут.

И все пак – не жалея за нищо,

и все пак, и все пак, и все пак,

грее в мен, като въглен в огнище

сам, оклюмал червеният мак.