Димитър БЕЧЕВ

Всяко време ражда своите литературни митове и илюзии. Образованият съвременник  отдавна гледа скептично на статистически прогнози, социологически проучвания, рекламни внушения, които девалвираха като „спукана цигулка“, както би се изразил един голям български поет и мислител от началото на миналия век. За добро или зло, човечеството като че ли наистина е изживяло своя „героически период“, когато суровото битие раждаше не духовни пигмеи, а великани на словото и характера. Литературноцентричният 19-ти, донякъде и 20-ти век, вече са част от архивите на миналото, но ни завещаха чрез великите си книги и автори, че всъщност истинската литература винаги черпи своите жизнени сокове от свещеното недоволство срещу рутината, от съпротивата срещу бездарието, житейския цинизъм, бездушието на управляващите. Може би наистина човек е истински свободен в „сянката на спомена“. И още – когато мечтае. Това важи дори и за литературата, тази опитна кокетка и куртизанка на минала и лесно забравена слава.

Прегледа на книгите с литературна критика и есеистика за 2018 г. на СБП ще положа в диапазона между няколко писателски самопризнания за критиката. Едното е на Сюзан Зонтаг: „Четенето на литературна критика ми дава идеи за нещо много интересно: културен холестерол“. Второто изрича Езра Паунд: „Не обръщайте внимание на критика от страна на хора, които никога не са написали значима творба“. Третото принадлежи на Франсиз Скот Фицджералд: „Нямам нищо против критиката. Критиците винаги грешат… Но са и прави, в смисъл такъв, че карат човек да изследва отново артистичното си съзнание“.

Прегледа на отделните книги съм подредил по азбучен ред. Но без да изповядвам кредото на английската кралица, което се изразява в следните основополагащи и за критиката житейски девиз: „Не се извинявай!“ и „Не се оправдавай!“. Наистина, отричат се взаимно, но пък звучат толкова аристократично…

Есетата в свободен стих, от които е съставен сборникът на Валентин Дончевски „Хоровод 666/999“ е „тъга по изгубената сянка“ на миналото (Shadows), но тази книга отразява и самочувствието на твореца, носещ в себе си проклятието на таланта, усещането да имаш различни сетива към света, който те заобикаля, но и към света, който си създаваш сам и в който пребиваваш в повечето време като квартирант в „таванския спомен на младостта“, така пееше навремето един ямболски бард, а сега виден белетрист.

Субективното праначало съизмерва в задъхан ритъм различни отломки от спомени, минало и настояще, но и препраща към виртуалния шизофренен ритъм, в който се въртим днес, в него дори и облаците се превръщат в „бели холограми“. Това са модерни поеми в експресивно-сюрреалистичен стил, посветени с „обич и омерзение“ (Дж. Д. Селинджър) на нашето оскотяло време. Спомените от детството, рокът като начин на съществуване, незабравените лица на достойни български мъже, но редом с тях и на множество бодри идиоти, хулигани, улични чешити и декласирани типове, са един нетраен словесен мост, по който трудно се промъкват  излиняващите мечти и воля за промяна. Синкопът на думите, като в някакъв джем сешън, пълен с волни импровизации, носи омерзение от многобройните прояви на човешко падение – тук и сега – защото

„докато има хора,

ще има пъкъл“.

Художникът, артистът със свободна душа, не може да приеме натрапваната му от духовни скопци утеха да живее безропотно в гнусно и безнравствено време, което се храни единствено с огризките на миналото и мечтае като героят на Милан Кундера да пренапише Историята, за да остане единствен в Нея.

Ако вярваме на автора, заглавието е вдъхновено от албум на известния гръцки композитор и изпълнител Вангелис, нашето поколение е благословено със спомените за златното време на рока през 60-те и 70-те г., свързани и с неговата група „Децата на Афродита“, в която пееше самият Демис Русос.

Критическият сборник с отзиви и рецензии на Валентина Атанасова „За думите и отвъд тях“ е част от нейните „творчески съприкосновения“ с голям брой български и руски писатели. По своя характер повечето от тези отзиви принадлежат на непосредствения отклик, характерен за оперативната критическа мисъл, свързани са и с нейната активна дейност по представянето на голям брой творци, предимно от Плевенския край, във връзка с чествания или премиери на новоизлезли книги. Кръгът от разглеждани автори е разнообразен – от Никола Ракитин, Благовеста Касабова, Калин Донков и Христо Ганов до Анна Ахматова и Сергей Есенин. Валентина Атанасова изследва симбиозата между емоции, талант, въздействието върху читателя, търсейки индивидуалните различия в стила и творческото внушение. Книгата същевременно е и моментен поглед към специфичната панорама на съвременния национален и регионален литературен живот в наши дни.

Георги Майоров е събрал във втората част на своя сборник с литературна критика „Четвъртото измерение“ „литературни въздишки“, събирани в продължение на десетилетия – портрети, отзиви, рецензии, кратки литературни портрети, по-голяма част от които са посветени на новоизлезли книги, на утвърдени или утвърждаващи се автори. Въпреки бързия оценъчен рефлекс към новите книги Георги Майоров все по-често прибягва и към синтеза на безспорните успехи и „талантливите неуспехи“, както евфемистично наричаме недоправените, лишени от емоционално въздействие творби, името им е легион. Диапазонът на критичните обзори е калейдоскопичен и се диктува и от дългогодишни наблюдения върху текущия литературен процес, и от личните предпочитания към произведенията на оригинални и търсещи писатели. Както се е получило в своеобразния триптих за стихосбирките на Боян Ангелов, Димитър Христов и Иван Гранитски.

В анализите си Георги Майоров е силно, често страстно полемичен, със свои субективни пристрастия, което създава и особената интонационна ритмика на словото, по-скоро диалогично и спорещо с невидими приятели или неприятели на изящното слово. Опитвайки да открие индивидуалният код на писателския талант, на неговото своеобразие, Георги Майоров прави сполучливи опити да пие наслада и от първоизвора (литературният кайнак) на известни български творци – от Николай Хайтов, Георги Константинов, Надя Попова, Велин Георгиев, Борислав Геронтиев, Драгомир Шопов до Боян Ангелов, Иван Гранитски, Димитър Христов, Романьола Мирославова, Елена Алекова, Светозар Казанджиев…

Така критическият двутомник на Георги Майоров се превръща и в своеобразна панорама на част от търсенията в новата българска литература след драматичния и водоразделен преход, на саморазвитието и борбата на идеи, теми, морални принципи в нашето общество.

„Смигващи енигми“ от Георги Майоров е любопитен хибрид от „литературна и социална критика“. Същността на енигматиката се проектира върху странно-сивия и безнадеждно унил български обществен пейзаж и социално-политическа дейност, уж някак си наивно-лековато, с надлежна терминология, но всъщност общият тон е запомняща се амалгама от трагични, драматични и комични ситуации и герои по нашенски, гарнирани с неизбежните социални и политически послания, подсвирквания, дюдюкания, открито подгавряне с „успешните“ представители на новото време – политици, дипломати, търговци, предприемачи, шоумени и т.н. Потърпевшият „електорат“ е описан с обич и съчувствие, оставен на повелята на случайността от случайните управници, компенсирайки липсата на хляб с решаването на кръстословици, а от известно време и с налудничавото търкане на лотарийни билети – новият национален спорт на малки и големи.

Тази книга е сатиричен реверанс към щуравите превратности на прехода, но през ироничното жило на внушението наднича и болка, гняв, омерзение към недостойното, пародийно българско битие, взето най-вече в своя банален, масов типаж. Но същевременно, оставяйки настрани трагикомичните нюанси, тя се явява и своеобразна история на българската енигматика в продължение на повече от половин век. Защото „Смигващи енигми“ събира в едно интересните лични истории на прославени български енигматици, техните триумфи и падения, надежди и разочарования; авторът не пропуска да иронизира и търгашеските напъни на недоучени и случайни хора, нахълтали в бранша единствено с огромните амбиции за лесна печалба.

Изключително забавни и четивни са политическите шаржове, звучащи като анекдоти, сатиричните портрети и фейлетони, посветени на доморасли политици, които разсмиват и натъжават едновременно.

Мащабното литературно проучване на Георги Пенчев „Българският исторически роман“ представя задълбочено постиженията му и определя неговите традиции, жанрова специфика и художествено майсторство чрез книгите на изявени български белетристи. В третата част на това изследване Георги Пенчев отново спира вниманието си върху знакови творби от най-ново време, включително и на нашумелия напоследък роман на Георги Божинов „Калуна-каля“. Георги Пенчев не приема обаче тази пресилена суматоха около романа, „безкритичното му сравняване с класически образци“, подчертавайки, че тъкмо „творческата неповторимост е онзи божествен знак, който не се повтаря“, анализирайки новия, нетрадиционен поглед към Априлското въстание, както и „първичната сила и автентичност“ на езика в романа на Георги Божинов.

Литературният историк и критик прави диахронен разрез и върху някои „бродещи сюжети“ в историческата романистика, като например легендата за вълшебния тракийски музикант и езотерик Орфей. В анализите му дори се прокрадва благодатната възможност за паралелен прочит на романите на Бойко Беленски и Александър Томов, посветени на „оракулът на Дионисий“. Тогава различията заблестяват с нова светлина, прибавят нови щрихи и нюанси към авторската самобитност и художествена интерпретация, илюстрират собствен стил в художественото извеждане на исторически правдоподобното. Независимо от тези разлики Георги Пенчев справедливо отбелязва, че вълшебният ключ към тайните на епохата и романите е скрит в силата и самобитността на таланта на всеки от тези писатели.

Изследването откроява не просто върхови постижения в рамките на едно писателско дело, а  прави професионален преглед на своеобразните тенденции в саморазвитието на българския исторически роман. Особено когато става дума за Антон Дончев и неговият роман за Александър Велики, за Анжел Вагенщайн и „съновидението за св. княз Борис I”, за двата романа на Александър Томов, посветени на Орфей и Стефан Стамболов, за епичните платна на Бойко Беленски „Поличба“ и „Веда за Орфей“.

Георги Пенчев търси провокативния заряд и в романа „Възвишение“ на Милен Русков, определяйки го точно като „личен разказ, човешка изповед, дорасла до вътрешен размисъл за събития и хора, до пристрастна оценка за интересно време от нашето Възраждане“ (с.31-32) Наистина, повествованието е калейдоскопичен, задъхан разказ за Гичо от Котел и Асенчо от Жеруна, но и за скритите драми в нашето революционно движение в неговия завършващ етап, за ролята на личности като Георги Раковски, Васил Левски, Димитър Общи… Действията на главната романова двойка (своеобразна контрастна пародия на знаменития испански хидалго и неговия практичен оръженосец) са продиктувани от дисонанса, драматичното разминаване между патриотизъм и личен келепир, между идеал и примитивен битовизъм, между книжния, официален образ на революционния дух, идещ от тайни прокламации, статии и книги и реалната революционна дейност, израждаща се понякога в обикновен хайдутлук.

Изключително точни са анализите на Георги Пенчев за романа на Антон Дончев „Сянката на Александър Велики“, пресъздаден с невероятен разказвачески дар и белетристичен размах. Историческата сага на Анжел Вагенщайн за княз Борис Първи отбелязва и някои нови елементи в жанрово и стилистично отношение. А романите на Иван Робанов „Хетерата“ и на Павлина Павлова „Спартак гладиаторът“ са още един благоприятен повод за Георги Пенчев да разкрие автентичното звучене, философията на историческото развитие дори във фентъзи вариант, преоценката на драматичната българска съдба така, както се случват в епическото пространство на новоизлизащите исторически романи.

И тук, в поредната си аналитична книга, озаглавена „Съпричастен поглед“, Деньо Денев остава верен на творческото си кредо. Той създава своите оценки, критически наблюдения и отзиви за книги като поет, естет и тънък познавач не само на шедьоврите в родната и световната литература, но и на текущия литературен процес. Подобно на крилатия афоризъм на Атанас Далчев за поезията той не просто общува с писаното слово, а се приобщава към идейно-естетическия свят на всеки творец, търсейки резонансите на неговите художествени стремления.

И още нещо – това са не просто критически проникновения, идващи от света на книгите, а твърде често те носят оригинално пресътворени лични моменти от дҐсега с тези творци в живота. Така се е получило в литературните спомени и анализи за Е. Багряна, Ат. Далчев, Р. Ралин, В. Петров, П. Незнакомов, Надя Неделина, Ст. Пенчева, Дамян П. Дамянов, Хр. Фотев, Янаки Петров, Никола Радев, Иван Цанев, Иван Гранитски и мн. др.

Разбира се, не са случайни предпочитанията му към видни представители на българската поезия, те не просто настройват критическите му сетива за празник, но и предизвикват откровенията, съпричастието, съпреживяването, точната оценка на професионалния ценител, естет, познавач, критик, дългогодишен наблюдател и активен участник в националния литературен живот от много десетилетия насам.

Критическата струя в тези кратки анализи преминават най-често под знака на импресивната оценка, на оригиналната метафора, на майсторлъка да изтръгнеш нови висини от думите, за да създадеш неповторимия образ на нашето „вторично битие“ – изкуството на думите – в красивия венец на писаното слово.

Мащабното и изключително задълбочено монографично изследване на Елена Азманова-Рударска за житейския и творчески път на един от първите български символисти, религиозни мистици и драматурзи Иван Грозев реконструира литературната и обществена атмосфера в България от първите години на Освобождението ни от турско робство до 50-те г. на 20 век. Иван Грозев е един от активните и обществено ангажирани български писатели в продължение на повече от половин век, известен най-вече със своите драми, стихове, критика и публицистични изяви, активен сътрудник на сп. „Хиперион“. Днес той не присъства активно в културната ни памет, въпреки че е един от тримата български писатели, предложени за Нобелова награда по литература през 1928 г., след номинациите на Пенчо Славейков и Иван Вазов.

Неизбежно изследването се разширява и фокусира върху много широк кръг от творци, политици, общественици през едни от най-драматичните исторически периоди в живота на България – множество кървави войни, въстания, преврати. Сред тези първенци на духа и словото ще посочим имената на Алеко Константинов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Николай Райнов, Пейо Яворов (авторката на изследването ни разкрива и любопитния факт, че Яворов е бил влюбен не само в Мина и Лора, но и в съпругата на Грозев, Мария Гюлова, която пък е изпращала картички на знаменития наш поет-харамия в продължение на 6 г.)

Проучването намира точния баланс между значението на Иван Грозев като поет-символист и мистик, като амбициозен драматург и публицист, от една страна, и от друга, като обществена фигура с активна дейност и заслужен авторитет, човек с изключителна ерудиция, такт и човеколюбие, което подчертават по-голямата част от многобройните му ученици. Сред тях ще срещнем имената на Йордан Йовков, Ст. Л. Костов, Спиридон Казанджиев, Иван Радославов, Боян Дановски, Владимир Полянов, Йордан Стубел, Недялко Месечков, Крум Кюлявков, Вълко Червенков и др.

Книгата на Елена Азманова-Рударска има приносен характер към по-задълбоченото изследване на литературния и културен живот и периодичен печат между началото и средата на 20 век, към идейно-естетическите трансформации и творчески платформи, взаимоотношенията между българските писатели, най-сетне, към психографията на българския творец.

Двете импресии на Йордан Антов, събрани в книгата му „Отместване на хоризонтите“, всъщност са малки по обем, но задълбочени анализи върху творчеството на Емилиян Станев и Павел Вежинов, посветено на българските деца. Това е не само „миналото, препрочетено днес“ (Ивайло Христов), но и поглед към бъдещето на тази литература.

Анализът на Йордан Антов е фасетъчен, но конкретен, на места публицистично-провокативен, поставящ въпроси от упор, без да търси непременно крайни и категорични отговори. Той преоткрива по своему, днес и сега, защо Емилиян Станев е един от „ярките представители на анималистиката в нашата литература“. При това не само от дистанцията на времето, изразено в преклонението пред природата и животинския свят, пресъздаден със „суров реализъм“, а и „в светлината на днешния ден на отчаяно стълкновение между човека и природата и на човека със самия себе си“ (с. 10)

От първите сборници с разкази на Емилиян Станев, през детската повест „През гори и води“ (1943) до неговите шедьоври като „Чернишка“, „Когато скрежът се топи“, „Повест за една гора“, „Януарско гнездо“ Йордан Антов изследва неповторимото своеобразие на неговия белетристичен талант, фактът, че „Емилиян Станев е странно съчетание на сложна и дълбока мисъл, натрупала в себе си огромни енциклопедични познания както за природата, така и за човека“ (с.14)

С не по-малко вдъхновение Йордан Антов ни припомня и съприкосновението със знакови произведения на друг голям български белетрист – Павел Вежинов, както и спомена за интригуващите му книги, които винаги привличат и запленяват читателското съзнание.

Тръгвайки от почти юношеската страст на Павел Вежинов към необикновеното, героичното, екзотичното, фантазното, Йордан Антов с малко думи нахвърля най-същностното в книгите му за деца и юноши – от „За честта на родината“ (1949), през „Втора рота“, „Далече от бреговете“, „Следите остават“, „Произшествие на тихата улица“, „Гибелта на Аякс“, „Човекът в сянка“, „Сините пеперуди“ и др. Спирайки се върху различни страни от популярния публичен образ на писателя, изграден чрез неговите фантастични повести и романи от по-ново време, Йордан Антов ни кара да се замислим и върху скритите механизми и ценности, които превръщат в непреходно едно литературно дело или пък, тъкмо обратното, обричат му съдбата на музеен експонат в световната литературна пустиня.

Най-новият критически сборник на Лалка Павлова „Духовни вселени“ е пронизан от всепроникващата мощ на поетичния Логос, от идеята за водещия творчески дух в книги и отделни произведения на видни и талантливи български писатели. Сред тях са „ветерани на словото“ като Вътьо Раковски и Найден Вълчев, знакови творци като Георги Джагаров, Йордан Радичков, Иван Радоев, Кирил Кадийски, фини лирици като Иван Есенски, Димитър Христов, Андрей Андреев, поети с философски заряд и експериментаторска визия като Боян Ангелов и Иван Гранитски.

Предпочитаният метод, избран от критичката, е детайлният текстови анализ, вплетен в мрежа от библейско-митологични и есхатологични препратки, в края на всеки ескиз е поместен илюстративно и оригиналният текст. Това придава неочаквани нюанси към разгадаване на индивидуалната творческа вселена на всеки един от разглежданите автори. Лалка Павлова търси неповторимото звучене на словото, междутекстови връзки, преплитането на традиции и новаторски търсения, измеренията на родното (Боян Ангелов, Иван Гранитски) или на космополитното (Димитър Христов, Андрей Андреев).

Кратките литературни скици са пропити и от амбицията да се потърси автентичен ключ към всяко анализирано произведение. Авторите са синове и интелектуални стражи на своето неспокойно време, те не престават да се вълнуват от бумеранга на „блудния“ вътрешен Глас (Иван Есенски), от метафизиката на душата, запокитена в небесните простори и необятността на мирозданието (Боян Ангелов, Кирил Кадийски), от свещеното „право на вето“ на истинския поет (Димитър Христов), от провидческите „отечествени прозрения“ на лирическия герой в поезията на Иван Гранитски, от лиричните трели на любовта или поезията, видяна като „един голям брилянтен глас“ (Л.П.), както се е случило в красивия, приказен сонетен венец на Найден Вълчев, най-сетне от ирационалното усещане за смъртта като небитие и невидима утеха (Георги Джагаров).

Критикът Панко Анчев включва в своята придобила популярност през годините авторска поредица „Българският ум“ след имената на творци като Иван Хаджийски, Цветан Стоянов, Тончо Жечев и Георги Раковски и големият български романист Димитър Талев. Тръгвайки от справедливата констатация, че „никой изследовател не може да се похвали, че е прочел веднъж завинаги писател от ранга на Димитър Талев“, той е убеден и в отговорността на всеки изследовател на епохалното му дело „да придвижи познанието за автора, за обществото и литературата от времето, в което той твори“.

Успехът му е положен в разнищването на социално-политическия, народопсихоложки и литературен контекст на епичното време, в което живее и създава своята документална сага за поробена Македония Димитър Талев. Всяко велико време извайва бавно и търпеливо своите големи писатели, предопределени да пресътворят живота и идеалите на своя народ с епически размах и художествена монументалност. Изваждайки случая „Талев“ от политическата конюнктура на едно преломно българско време, Панко Анчев намира убедителни доводи защо зрялото творчество на Димитър Талев е сътворено точно в 40-те и 50-те години на миналия век, когато социалните идеали се вплитат в духа на едно колективно общество, търсещо целеустремено „обществената хармония и активното участие на личността в социално-политическите процеси“. (с.21)

Македония – велика болка и драматична житейска участ на Димитър Талев, осмисля по неподражаем начин устрема, надеждите, илюзиите, борбата на поколения българи. Нейната трагична съдба се нуждае от обективен, вдъхновен прочит. Само тогава може да се оцени мащаба и величието на този забележителен български писател, убеден е критикът в своето изследване.

Маркирайки с пестелив и точен размах жалоните на „епохата Талев“, Панко Анчев търси нейните историко-философски аспекти, личният път на белетриста към изкуството на романа и епическото съзнание. Консервативен и дълбоко морален по природа, но едновременно с това и уязвим със своите политически и социални илюзии, донесли му по-късно житейски бури и катаклизми, Димитър Талев е сложно явление в литературния живот на България и това Панко Анчев разглежда комплексно – от първите му разкази и исторически повести, през романите „Усилни години“ (посветен на Илинденско-преображенското въстание) и „На завой“ до тетралогията за Македония, позната на всеки българин (или поне така си го мислим).

Панко Анчев прави критически прочит на популярни и широко разпространени интерпретации на романа, успявайки да предложи на читателя нов зрителен ъгъл към общоприети тези в масовото съзнание. Така се е получило в неговия анализ на конфликтите между Султана – Ния, Султана – Катерина, Султана – Рафе Клинче.

Същевременно епичните романи на Димитър Талев са вплетени в променящата се драматично философия и бавен крах на утопичното колективистично общество и залязващо патриархално съзнание. Панко Анчев внимателно проследява и анализира генеалогията на възрожденските личности в романите, за да стигне до авторовата идея за издигането на самородния и авторитетен водач на събуждащата се за нов живот общност в лицето на Лазар Глаушев.

По-друг е критическият ъгъл към романа-летопис „Самуил“, който възражда с художествена сила националния мит за добрия и справедлив държавник. Тук Панко Анчев проектира личната драма на Самуил на фона на голямата и трагична съдба и участ на българския народ, обречен на поробване. С неговата смърт „приключва величавата история на Първото българско царство“. (с.175)

Цялостно звучене и завършеност на това интересно изследване придават анализите на критика за историческите съчинения на Димитър Талев, както и обзорът му за идейните и политически възгледи на писателя в неговата публицистика – без това литературният портрет на Димитър Талев би изглеждал незавършен, лишен от цялостно звучене. Панко Анчев не спестява неудобни факти от неговата биография като активен журналист и политически активист на ВМОРО, както и илюзиите на Димитър Талев за националсоциализма, на чиято доктрина за кратък период той симпатизира, възлагайки Ј неоправдани надежди за бъдещето и възхода на Македония.

Книгата е сполучлив опит за цялостна оценка на епохалното дело на Димитър Талев в светлината на една модерна философия за историята и националния литературен канон.

От стр. 19

В поредица от свои книги Панко Анчев реконструира светът на артистичната (есеистичната) критика. За някои от най-видните Ј представители той написа отделни книги – Цветан Стоянов, Тончо Жечев, сега читателите държат в ръце най-новото му изследване за Кръстьо Куюмджиев.

60-те г. на 20 век се отличават освен с прословутото размразяване и обновление на обществено-политическия и социален живот у нас и с избуяването и бързия разцвет на фаланга млади и напористи, високонадарени критици. Достатъчно е да споменем освен горепосочените трима и имената на Боян Ничев, Минко Николов, Здравко Петров, Иван Пауновски, Любен Георгиев, Симеон Султанов, Чавдар Добрев, Симеон Янев, Милена Цанева, Атанас Свиленов, реализиралите се по-късно във Франция Цветан Тодоров и Юлия Кръстева и мн. др. Още първите им изяви раздвижват блатото на идеологическото статукво, те предизвикват оживена дискусия за това дали критиката е безстрастна обективна наука за литературните факти, автори или явления или самата тя априори носи в себе си непреходното изкуство и внушението на изящното слово, майсторството да изразиш своите анализационни наблюдения като равностоен писател, а не като кабинетен регистратор на наличния книжен инвентар. Това бе и една от най-продължителните и сериозни литературни дискусии у нас, която по-късно продължи с нови страсти около спора за и против „формалната критика“. (Всъщност споровете и класификациите за видовете критика и типа на критика – учен-аналитик или конгениален страстен есеист интерпретатор – имат дългогодишна история в българската литературна действителност. Още Константин Гълъбов през 20-те г. на миналия век. формулира 4 подтипа творческа критика – естетическа, лингвистическа, психологическа, историческа, а Михаил Арнаудов извежда 3 различни вида критика според използвания метод: догматична, аналитична, импресионистична).

Към своеобразието на критическия свят на Кръстьо Куюмджиев Панко Анчев подхожда страстно и ангажиращо, проследявайки краткия, но бурен път на твореца. Той споделя изповедта на Кръстьо Куюмджиев, че критиката е творчество и житейска съдба, че това не е професия на „учени скудоумци“, защото „когато няма страст, вдъхновение, патос и любов, не може да се роди истинска критика“. (с.6)

Изследването е пронизано неизбежно (както и в книгите за Цветан Стоянов и Тончо Жечев) с размисли за мястото на критиката в творческия процес или как тя се превръща в „самосъзнание на литературата за себе си“ или пък точно обратното – как свежда в наши дни бавно и полека своята мисия до „рецензиране на книги“ или „реклама на книги“, по думите на известен наш критик.

Панко Анчев разкрива пътя на Куюмджиев в движение и развитие, как този път започва от полемики и прераства в дискусии с голям обществен резонанс („Лекарю, излекувай се сам!“) Мисията му е да изследва историята, действителността, българския свят като „жива памет“.

Независимо, че Кръстьо Куюмджиев е един от физиономичните представители на младата критическа генерация преди повече от половин век, Панко Анчев го представя като „истински майстор на рецензията, литературния портрет, полемичната статия и есето“ (с. 37) Куюмджиев не пропуска дебюта на Йордан Радичков, пише възторжено за сборника „Свирепо настроение“ (1965) на Радичков, за Павел Вежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов. А един от най-физиономичните портрети за Валери Петров той започва с предизвикателно-шокиращото „признание“ – „Никога не съм обичал този поет“ (това, разбира се, е литературна хватка).

Сблъсъкът на идеи и мотиви в творчеството на Кръстьо Куюмджиев следват повелите и философията на времето в единство с неговия напорист, полемичен, образен артистичен език. Търсейки своеобразието на таланта и характера на българския писател, Панко Анчев чрез задълбочен анализ на двете монографии на Кръстьо Куюмджиев за Кирил Христов и Димитър Димов разкрива и щрихи от своеобразната критическа лаборатория на Кръстьо Куюмджиев, без да откъсва анализа от противоборството на идеи, мотиви, личности в българската действителност.

Особен щрих в това изследване внасят и споделените от Панко Анчев размисли за спецификата и особеностите на монографичното проучване. Те затварят композиционно критическия анализ за двете монографии на Кръстьо Куюмджиев, всъщност провокирайки ни да се обръщаме по-често към произведенията на непреходната българска класика.

В третата книга на Панко Анчев „Българският ум. Теория и история“ се срещаме със своеобразен романтичен тип разбиране за нацията като жив организъм, единно същество с колективни мисли, възприятия, чувства, светоусещане. Този своеобразен „хилозоизъм“ насочва към главната идея за формирането на националната идентичност чрез различните етапи на национално самоосъзнаване, колективни действия, колективна памет, и оттам превръщането Ј в органична част от историята на света.

Панко Анчев се вълнува от въпроси като „какво представлява българският ум, какъв е неговият мащаб, доколко е способен да насочва и ръководи българския свят, да осветлява неговия исторически път и да намира изходите от сложните и драматични исторически ситуации“ (с.6)

Авторът е прав, когато твърди, че ние не познаваме в детайли и не изучаваме задълбочено и комплексно начина на националното мислене, спецификата на българския ум като колективна памет. Както вече споменах, книгата е част от мащабен и амбициозен творчески проект, който изследва в синхронен и диахронен план трудовете на мислители като Г. Раковски, Хр. Ботев, Ив. Хаджийски, Цв. Стоянов, Т. Жечев, предстоят проучвания върху делото на П. Р. Славейков, З. Стоянов, Б. Райнов, Симеон Радев и др. Проявленията на българския колективен ум са видяни, осмислени и анализирани от Панко Анчев не само като абстракция, олицетворявана от фолклорния анонимен гений на народа, а и като национално самосъзнание с конкретни носители и негови изразители. Това са високонадарените български творци, интелектуалци, мислители от планетарен тип, които проникват в тайните и загадките на човешкото битие, имайки провидчески способности за бъдещето.

Особеност на изследването е, че не се затваря единствено и само в отминалите времеви хоризонти на българското битие, които припознаваме обикновено като обетованата родина на литературния канон, а често разсъждава и върху неговите съвременни проявления и парадокси. Хората уж поддържат помежду си някаква връзка, но реално не се обичат и не се интересуват истински един от друг, днес те просто използват техническите средства за контакт и обмен на информация. Наш колега журналист коментираше това по следния начин: „Уж има стотици приятели във Фейсбук, а няма с кого да изпие една ракия“. Или, казано с думите на Панко Анчев, това е „изпразване на личността от съдържание, от смислени пориви, оставена на агресивната пропаганда, реклама, потребителската наслада на виртуалния свят“.

Авторът преминава през смяната на модела писателско съзнание от Паисий и Софроний насам, през космогонията на възрожденското време, през осъзнаването на болката и страданието като национален проблем и рефлексия. Същевременно тези процеси ускоряват и стимулират осъзнаването на личностния, субективен „аз“, творец на своя собствен живот.

Панко Анчев разсъждава и върху факта, че българският ум в историческите си проявления по-често е атеистичен, рационалистичен и позитивен. За да стигне до имплозията за „героичния култ“ в следосвобожденска България, за генезиса на революционните промени като съзнателно индивидуално и колективно усилие, до своеобразна „реабилитация“ на класическия български консерватизъм, осмислен в новата философска парадигма на литературната история, до тълкуването на живота чрез литературата (Тончо Жечев).

Краткият сборник на Панчо Недев с мисли, житейски сентенции, поуки, афористични наблюдения, включително парадоксите на битието българско, плод на дългогодишни натрупвания и синтезиран творчески опит, разкриват преди всичко умението на автора да се вглежда с критични очи в слабостите на несъвършената човешка природа.

Голяма част от тези кратки поуки са посветени на метаморфозите на изкуството и неговите амбициозни създатели, на симбиозата между проявленията на всеотдайния талант и агресивната посредственост, на свободата на твореца, на делничните окови на битието, които ни държат в железни пранги от първите ни осъзнати мигове като личности.

Авторът притежава тънка наблюдателност, умение да обобщи и типизира, да внуши скритите парадокси на привидното в социума. Добре би било да се посъкратят някои по-дълги текстове, да се премахнат дребни повторения. По-същественото е, че тези сентенции с афористичен привкус се четат с удоволствие, предоставяйки ни възможност да погледнем по нов начин към банализирани житейски стереотипи на мислене и поведение.

Известният български критик, преводач и журналист Пенчо Чернаев продължава от дълги години неотклонно да следи активно многоликия и противоречив литературен живот у нас – със своите възходи, падения, неизтлели страсти и шумни скандали. При това не в ролята на снизходителен наблюдател, а с мисията на професионален ценител и естет, който искрено се радва на всяка авторска сполука, но не отминава претенциозността върху белия лист, самонадеяната посредственост, арогантната вулгарност, огледално копие на нашия озлобен, цинично бездарен, най-често пошъл делничен живот.

Впечатлява, на първо място, търпеливото вглеждане и внимателното анализиране на автори и книги, които се появиха през последните две десетилетия, бързата му оперативно-критическа реакция по повод нашумели произведения или пък книги на изгряващи писатели.

В своята литературнокритическа книга „Портрети и позиции“, четвърта част, Пенчо Чернаев търси в движение живия пулс на съвременния литературен живот у нас. В първия раздел „Гласове и отзвуци“ критикът върви по хребета на творческите амбиции и постижения на писатели като Велин Георгиев, Драгомир Шопов, Матей Шопкин, Христо Черняев, Стоян Бойчев, Никола Радев, Петко Тотев, Владимир Свинтила, Първан Стефанов, Филип Марински и редица още утвърдени или утвърждаващи се автори. Пенчо Чернаев търси в самата амалгама на текста отправна точка за своите наблюдения и анализи, като тези рецензии и критически отзиви често преливат в по-големите обеми на критическия очерк.

Втората част на книгата с надслов „Из критическия бележник“ подхваща интересната тема за имагинерната цехова принадлежност или предопределеност на твореца. В началото на 80-те неуморимият литературен изследовател и критик Чавдар Добрев внезапно прописа стихове, същото направи и героят от някогашните Априлски дискусии Иван Гранитски, неговите следващи стихосбирки следват протуберансите на философско-лиричните му превъплъщения, прескачайки смело епохи, векове, състояния, емоционални бездни. В същото време десетки утвърдени български лирици са автори на многобройни рецензии, отзиви, предговори, литературни анализи – ето метаморфозите на „този странен занаят“ дават повод на Чернаев да ни провокира с нови отговори на стари дилеми. Той не пропуска да говори и за автентичните белетристични достойнства на романа на Георги Божинов „Калуна-каля“, за неговия епичен размах и колиритен език, за мъжкото достойнство на българина, изрязано като кръстен знак върху граничното му, многострадално битие.

В предговора на книгата на Петър Михайлов „Литературоведски СЕС: статии, есета, студии“ се открояват благодарни нотки към знакови имена в литературната критика – Никола Георгиев, Симеон Янев, Симеон Хаджикосев, но водеща е идеята и амбицията на младия критик не толкова за преоценка (литературна инвентаризация с късна дата), колкото за нов прочит, префокусиране на критическия поглед към стари текстове, положени в нов литературоведски контекст. В този смисъл е интересно да се проследи промяната на рецепционните нагласи на читателската аудитория – нейната амплитуда сред съвременниците на автора е една, след няколко генерационни вълни често е съвсем друга.

Голяма част от авторите, обект на анализ, са знакови за българската литература – например присъствието на прославеният сатирик и „популярен общественик“ (П. М.) Радой Ралин е определено като „дразнещо“, „неудобно“ с неговото вироглавство, безцеремонност, демонстративна непокорност в противовес на масовия модел на поведение и натрапено статукво (вече забравяме, че последствията тогава са имали често неочакван край), но само като прелюдия, за да бъдат изведени нюанси, водещи към един по-малко познат за масовия читател Радой – „пътуващият“, „съзерцаващият“, „тихият“.

В тези кратки литературни скици авторът наднича в опиващата като вино поезия на Христо Фотев, безмълвно сливаща се с мълчанието на морския безкрай в една „безмълвна“ литургия. Застава пред българската молитва на Иван Динков, пред копнежа по тишината у Иван Методиев, пред християнския порив за съвършенство на Добри Жотев, пред пътуването към молитвата у Иван Давидков, пред самобитния свят на Валентина Радинска, Дора Габе, Цветан Стоянов, Никола Георгиев, Симеон Янев, Орлин Василев, Недялко Йорданов, Валери Петров, Петър Увалиев.

Критическите пристрастия на Петър Михайлов са със силно изразена, емоционално оцветена субективна окраска и това е един от водещите обертонове в голяма част от анализите, съвсем отделен е въпросът дали това ще се хареса или не от читателя. В статията за Иван Давидков срещаме и оценки-домогвания на автора за отместване на официалната естетическа парадигма, според него, „за изкуствено вдигнатия шум около романа на Ивайло Петров „Хайка за вълци“, прескачайки романите на Иван Давидков, романът „Лице“ на Блага Димитрова (ето още един подходящ повод за дискусия около съдбата на литературните явления на времето). В същата статия критикът определя Иван Давидков като един от „първите наши постмодернисти“ (с. 47), оспорва и етикета „пародиен роман“, лепнат от критиката за книгата на Симеон Янев „Биографии на писатели, генерали и трети лица“, според Петър Михайлов „всъщност той се оказа – постмодерен“ (с. 48)

Любопитна, но и жестоко откровена е идеята не за естетическия разлом между творческите генерации, а за циничното откровение как „младите“ паразитират успешно върху творческите авоари на отречените от тях „стари“, на чиито салтанати всъщност успешно подражават, съзнателно или не. Разбира се, цинично е и одиозното величие на т.нар. „стари“, разнасяно дълги години от президиуми, конкурси, трибуни, които властно налагаха нормата, еталона, голямата тема на деня, най-сетне, литературните ордени и легитимации за писателско майсторство и слава, както обичаше да се изразява преди години Николай Хайтов. Все теми, уж потънали в праха на миналото, но носещи и днес като сянка едни и същи дилеми и противоборства, като че ли да потвърдят отново израза, че „освобождаването от страховете дава свободата“ (П. М.)

Авторът търси междутекстови паралели между наши и чужди автори, съпоставяйки и анализирайки литературните традиции, амбиции и въздействието им върху читателите. Изследвайки в реконструктивен план стихосбирката „Лунатичка“ на Дора Габе, Петър Михайлов извежда и своята теза за т.нар. „женско писане“ през 30-те г. на миналия век в книгите на Ана Каменова, Фани Попова-Мутафова, Ана Карима, Калина Малина, Яна Язова и Санда Йовчева с основен лайтмотив кризата, упадъкът в семейната институция, семейството, брака.

В книгата се засягат и теми в стил „curtain view”, например за гей-литературата у нас, от Борис Шивачев и Александър Вутимски до Николай Атанасов. Литературният материал е анализиран професионално, но самата тема в розови нюанси не ме вълнува.

Критическата книга на Петър Михайлов съдържа амбициозния устрем на аналитичен ум, полагащ своите наблюдения върху по-широки междутекстови хоризонти, теми, проблеми, идейни колизии. Предполагам, че тази изследователска страст ще се насочи скоро и към диахронно изучаване на различни аспекти от многоликия литературен процес.

Автобиографичната животопис на Продрум Димов „Гласът на моя път“ ни връща в дните и годините на неотмилялата младост. С леко романтичен привкус, с очарованието на детските и младежките лудории, с илюзиите и надеждите на настъпващата зрелост, с опиянението от новите обществени промени. Този автобиографичен „роман“ или бележки по петолинието на живота всъщност е част от автентичната история на България за период, по-дълъг от половин век, като ни разказва от първо лице за драматични събития, свързани с войни, въстания, насилие, жажда за мъст. Но това е и времето, в което се раждат не просто лозунги, а се твори ново настояще, свързано с много надежди и с цената на самоотвержен труд – от следвоенното възстановяване, през колективизацията и бригадирското движение до възраждането на просветното дело и естествения епилог – отбелязването на 100-годишния юбилей на училището в село Лесичово през 1965 г., когато негов директор е Продрум Димов.

Другата книга на Продрум Димов „Струйки от литературния бързей“ продължава поредицата от художествено документални книги на автора. В нея са събрани не само очерци и рецензии за утвърдени български писатели като Иван Динков, Наташа Манолова, Никола Радев, Кольо Георгиев, Боян Ангелов, Георги Константинов, Велин Георгиев, Матей Шопкин, Димитър Стефанов, но и за творческите прояви на голям брой изявяващи се млади лирици и белетристи.

Тази симбиоза между обзора и непосредствения оперативен отклик за новоизлезли книги придава и актуално звучене на книгата, превръщайки я в частица от пъстрия калейдоскоп на съвременния литературен живот. Амплитудата на критическото вдъхновение на Продрум Димов се движи в широки граници, като не пропуска усилията и на вдъхновени журналисти, краеведи, публицисти, воюващи за един по-хуманен свят.

В основата си книгата на Симеон Янев „Проза за прозата“ е изследване-типологичен синтез върху първите опити за разколебаване на официалния литературен канон през 60-те и 70-те г. на миналия век, породен от „бунта на словото“ чрез ирония, пародия, скепсис в произведенията на младите писатели, принадлежащи тогава към т.нар. „инфантилна проза“. Съкровеният въпрос „За кого бие камбаната?“ е не просто поредният сблъсък на генерационни вълни, а и финото преобръщане и естетическото неглижиране на тогавашните идеологически и творчески клишета, обществени понятия и представи. Защото „значителното в литературата винаги, включително и в тоталитарни времена, се ражда в съгласие или в спор с времето, а не от гарантираната със закон свобода на словото“. (с. 36)

Симеон Янев се спира по-обстойно на някои от най-физиономичните представители на инфантилната проза като Кольо Николов и Янко Станоев, но неизбежно в тази „проза за прозата“ се появяват имената на Димитър Яръмов, Георги Марковски, Димитър Паунов, Рашко Сугарев, Димо Димовски, Евгени Кузманов, Георги Богданов, Красимир Дамянов, Виктор Пасков и мн. др.

Симеон Янев спори с опитите за повърхностна интерпретация на „литературата на соца“, като чрез функционален анализ на знакови произведения от 60-те и 70-те г. доказва неопровержимо, че тези белетристи са преоткрили своята лична творческа свобода в иронично-пародийния език, който се явява и „своеобразна защита срещу идеологическите диоптри“ (с.119) Най-сполучливите образци са намерени в белетристиката на Кольо Николов и в романите „Неандерталецо мой“ и „Двойникът“ на Янко Станоев.  „Играта на стъклени перли“, „ефектността и блясъка на играещото си със смислите апофатично слово“ (с.120) води не само до създаването на „висока литература на низината“, но и до „своеобразна високост в полите на официално високото“ (с.121).

Тази вдъхновена книга прави артистичен прелет над литературната атмосфера през онези години – от пледоариите в „Дълбок зимник“ и „Грозд“ през „кодошите на Христо Банковски“ и виртуозните импровизации на живо на Цветан Пешев до суровата и безкомпромисна битка между поколенията поети, белетристи, критици в отстояване независимостта на собствения творчески яхър. Включително и на големите исторически спорове и дискусии около постулатите на „класово-партийния критерий“ в художествената литература.

Не мога да подмина великолепните редове за прозата и личността на Димитър Яръмов, писател, устремен с цялата си душа към вековните български традиции, обичаи, морал и изкуство, но и самобитният творец, който чрез колоритните си герои се прощаваше иронично с тинята на консерватизма, фанатизма, безкрайната човешка глупост и невежество, аморалността, лошотията. Писател, който беше дълбоко и неотменимо свързан със селото и неговия бавно отиващ си свят, оттук иде и тази странна смесица между тънката пародия и романтичния порив, между сладкодумието и горчивата символика на битието.

Изключително точно Симеон Янев свързва странното и на пръв поглед неадекватно поведение на голяма част от героите на Димитър Яръмов не с „карнавализацията“ или с латиноамериканския „магически реализъм“, а с дълбоките травми в тяхната обществена психика, идещи от разколебаното им битие, което резките политически промени са превърнали в бурно море с подвижни пясъци. Драматично време, което от една вековечна повторяемост на родови традиции и патриархален морал превръща безмилостно от много години насам българското село от изконна твърдина на българския дух в случаен етнографски обект за разсеяни туристи.

Книгата на Славимир Генчев „Четири български драми в преломна епоха“ съдържа „недопрочетени страници от живота на Дора Дюстабанова и Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Дамян Калфов и Асен Христофоров“. Авторът пояснява, че част от текстовете в книгата са изследвания, четени на литературни конференции и кръгли маси, но обогатени с нови факти, документални свидетелства, фотографии.

Четирите литературни проучвания са обединени от амбицията на Славимир Генчев да вдигне завесата над позабравени и по-малко известни факти за български творци, писатели, интелектуалци, със сложни и противоречиви житейски съдби, белязани от знака на несправедливото възмездие, политическия натиск и шантаж, всички те са част от преломни и драматични времена, в които преобладава деструктивното начало. Те прибавят и нови нюанси в подхода към документалните източници. Разбира се, и към героите, на чийто живот са посветени, с надеждата, че няма да потънат в бездънната паст на безмилостното време, отмиващо като космически океан жалките ни човешки амбиции и грешни страсти.

Неутралният, чисто документален подход не е присъщ на Славимир Генчев, той влага много страст и проникновение при разгадаване на скритите механизми, които движат човек, тази странна смес от „черни и бели зърна“. Запомнящи са коментарите на автора към подбрани писма на актрисата Дора Дюстабанова, изповядващи задъхано страстната й любов към поета Теодор Траянов. Тази скандална за времето си любов към женен мъж, интелектуалец и известна фигура в публичното пространство, продължила 14 г., е не просто повод за разкриване на клюкарския шлейф на хлевоустия столичен хайлайф, а и ценно свидетелство за автентичния портрет на българските артисти, писатели, политици, интелигенти от 20-те и 30-те г. на миналия век.

За мен най-сполучливи са литературните проучвания, посветени на Димчо Дебелянов и проф. Асен Христофоров.

В първото Славимир Генчев оборва популярното твърдение, наложено от по-стари литературни историци, че Димчо Дебелянов е заминал на фронта като доброволец. Вмъкнати са ценни щрихи към предвоенното и военно битие на големия български поет, преминало под знака на трагичната автосугестия за ранна смърт и прекършен житейски полет. В резултат на всичко това е очертан релефно автентичният български характер на поет-интелектуалец от началото на миналия век, с неговите лични скърби и неволи, с творчески амбиции, с профетична отдаденост на голямото изкуство, но и с достойнството за чест и дълг към народ и родина.

А краткият очерк за видния преводач, учен и белетрист от близкото минало Асен Христофоров ни връща към неговата отчаяна лична битка с господарите на новото време от 50-те и 60-те г., описани с голям сатиричен талант в романа му, пародия или антиутопия „Вуцидей“, книгата дори е сравнена в този план с „Чевенгур“ на Андрей Платонов.

Така, тръгвайки от историята на тези знакови български драми на наши творци, проектирани на фона на барутни времена в преломна епоха, Славимир Генчев успява да вдъхне нов живот на позабравените архиви от литературната класика, да ги възкреси за новите хора, изкушени от магията на непреходното българско слово.

В своята книга „В търсене на неуловимата светлина: изкуството на Василен Васевски“ авторът Чавдар Попов сред „калейдоскопичният и до голяма степен хаотичен характер на съвременния художествен живот“, търсейки „артистични феномени“, неслучайно попада на изкуството на Василен Васевски. Определя го с професионална вещина като един от „съвременните майстори на четката“. Творчеството на художника попада на драматичния водораздел между две епохи – отиващия си социализъм и идващата демокрация.

Това е задълбочено изследване за пътя на един художник – от първите плахи опити в детството до постигането на собствен стил и физиономичен почерк. Това не е самоцелна биографична живопис, а целенасочено проследяване и на тенденциите и промените в българското изкуство в годините на преход.

След завършването на Художествената академия и годините на творческо съзряване следва преломния житейски момент през 1999 г. – емигрирането в САЩ. Тази „смяна на бит, среда, стереотипи и на културни и духовни импулси“ проф. Чавдар Попов определя като „изпитателен тест за все още младия автор“.

Анализът на образно-пластичните линии в живописта на Василен Васевски следва естествения ход на професионалното и духовно израстване на личността, твореца, художника.

РЕПЛИКА ВСТРАНИ: За да не бъде едноцветна и самодостатъчна шарената картина на критическия корпус днес, ще си позволя да посоча още няколко имена на автори и книги, които, според мен, допълват панорамата на днешната българска литература. Ще започна с мащабното изследване на Ноеми Стоичкова „Критически езици и идеологически полета: Фрагменти от едно столетие 1878-1989“, което проследява трънливия път и противоборство между патриархалното и индивидуалистичното битие на критическата мисъл у нас, между реализъм и модернизъм, между социално и общочовешко, между идеологическо и естетическо през един стогодишен период, който можем да определим като класически, включвайки основните критически школи и направления у нас с най-видните им представители. Ще посоча и двутомника на Никола Георгиев „Литературна теория“ (Т.1. Питания и изпитания и т.2. Литературни похождения) и удоволствието, което изпитва читателя от ерудицията и лекотата (с познатия ни леко ироничен привкус), с които се потапяш в изненадващи междутекстови връзки между българската и световната литература.

Разбира се, нямам никакви амбиции да познавам всичко, което излиза на литературната лавица в областта на критиката, а и подобно твърдение би било твърде шизофренично, но не мога да пропусна още няколко имена от „моя паметен субстрат“, както се изразяваше самобитният културолог и автор на манифести от 20-те г. на миналия век Кирил Кръстев. Едното е на книгата, посветена на Юлия Кръстева със заглавие „Пътувам себе си: спомени“, която съдържа разговорите й със Самюел Док, клиничен психолог и писател. Ето само един цитат от нея: „Вижте книгоиздаването – боклучавия натурализъм вече е вулгарният отдушник на едно поколение, обречено на дискомфорт, без идеи, без решения. Издатели на гнойни пришки и автори, които изпитват удоволствие да режат на живо всичко, което ги възбужда. Този джихадизъм по френски доставя развлечение на депресивния маркетинг“.

Другото е на Инна Пелева и книгата Ј „Георги Марков: Снимки с познати“, книга, която препраща към необичайното сливане на живот, литература, публицистика и мит в битието на известния наш дисидент. Неочаквани междутекстови диалози между национална литература и световна култура, между текст и хипертекст в неизбродимите полета на субективно-интровертната компаративистика ни предлага в своята книга „По ръба на сравнението, Яворов и Ролинг Стоунс и други не/възможни интертекстове“ Биляна Курташева. В книгата си „Поколение и поезия 1956-1989“ Пламен Дойнов изследва генерационните вълни в българската поезия, анализирайки конфликтните приобщавания и раздалечавания с официалната идеология в битката за творческа идентичност. Божидар Кунчев в новата си книга „Насаме с Радой Ралин“ ни провокира да се замислим върху неуюта на индивидуалната съпротива срещу безличната масовка, вплетен в невротизма на безпощадното време.

Искам да отбележа и изследването на Милена Кирова, посветено на българската литература от Освобождението до Първата световна война.

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Виждам по-скоро някакъв парадокс в обречената априори днес мисия на критика. Той не може да даде идея или успешно правило на писателя да пише по-талантливо – дарбата е винаги индивидуално проклятие, но вероятно би могъл да го накара да преосмисли дребните недоглеждания, невинните грешки, да му посочи пътищата, които водят до неуспеха, за да го амбицира със своята професионална оценка да пише по-въздействащо, дори съревновавайки се със себе си, връстниците от своето поколение, младата генерация, с класиците дори.

Често обичаме да обобщаваме по принцип, че оперативната българска критика някак си, бавно и полека, изчезва от литературните хоризонти на днешна България. Казваме, че критиката трябва да е едновременно професионална, добронамерена, справедлива. Непостижима илюзия в днешно време, вероятно е прав един ямболски поет, който въздиша иронично: „Най-добре четат ни враговете“. А някога патриархът на българската литература в предговор към своя стихосбирка дори е възкликнал: „Щастлива е една книга, която би се удостоила поне с едно ругателство“. В другия край на тази дилема стои елитарното разбиране на д-р Кръстьо Кръстев за критиката като узаконяваща, респектираща и санкционираща институция, той с безцеремонността на самопровъзгласил се законодател изрича, че критикът не трябва да се занимава с „деветостепенни драскачи“. В самия край на тази своеобразна „ценностна скала“ лежи изказването на Пол Суде, един от най-руганите френски критици (сюрреалистите често са чупели стъклата на редакцията на неговия вестник), публикувано в „Златорог“ през 1931 г.: „Ценността на един критик се мери с количеството омраза, което буди сред писателския свят“.

Но всяко фантасмагорично обобщение от подобен планетарен мащаб е по-скоро грешно (Умберто Еко), не че не могат да се намерят редица основателни доводи в негова подкрепа, формулирани задълбочено в редица публикации на Панко Анчев, проф. Чавдар Добрев, Иван Гранитски. Вярно е, поизчезнаха редица специализирани литературни издания и критически трибуни от близкото минало, но, слава богу, продължават да излизат „Пламък“, „Везни“, „Съвременник“, сп. „Страница“, в. „Словото днес“, „Литературен вестник“, „Култура“ (или „К.“, ако щете), периодичните литературни издания в Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Сливен, Смолян, Добрич, Велико Търново, Благоевград и др.

В същото време се появиха нови възможности за критическа изява, стига човек да иска да прави и публикува литературни обзори, да критикува авторските провали или пък да възхвалява наистина талантливите български писатели (а те никак не са малко, напук на бездуховното ни време). От друга страна, литературните единомишленици прегрупират сили, за да наложат своята генерация, издателите властно (и това е тяхно право) налагат своите успешни автори и чужди бестселъри, дори онлайн книжарниците имат своите литературни агенти и оперативни рецензенти, които представят наличните за продан заглавия. Съществуват специализирани телевизионни и радиопредавания (макар по-голямата част от тях да носят рекламно-елитарен привкус) с акцент върху книги, автори и тенденции, където се правят книжовни обзори, доста специализирани сайтове и портали – портал „Култура“, „Всичко за книгата“, „Площад Славейков“, електронното издание „Литературен свят“, лични страници и блогове на автори. Нещо повече, в българското интернет пространство вече се наказват негативни рецензии за книги, като се блокират от администраторите на социалната мрежа. Разбира се, няма как да забравим да споменем и Нейно Величество Великата „Фейсбук“ говорилня и могъщата Ј конкуренция, която осъществи вековната мечта на всеки автор под синьото небе – да публикува всичко, което напише, без цензура, в неограничен „тираж“ и то да бъде достъпно моментално за всеки по света, 365 дни през годината.

Сещам се за още нещо. Във времената на литературни десанти и бурни литературни дискусии в нашия „скромен, но със славни заслуги в миналото роден градец“ (пак става дума за Ямбол, разбира се!) някак почти незабелязано мина един еднократен жест на нашия писателски съюз, който по предложение на тогавашното ръководство на Дружеството на ямболските писатели учреди и връчи през 1981 г. първата и единствена досега „Награда за млад литературен критик“. Излишно е да спомена името на нейния заслужил носител, вероятно се досещате, че това беше неистовият Иван Гранитски. Същевременно шестото издание на конкурса-работилница за литературна критика на автори до 35 г. на Национален дарителски фонд „13 века България“ и Фонд „Литературен вестник“ вече излъчи своите поредни лауреати. Струва ми се, това е още един повод да се намери и реализира някаква друга интересна форма за стимулиране и поощряване на млади критически дарования от страна на Съюза на българските писатели.

Ще завърша с думите на Нийл Геймън: „Някой в Интернет си мисли, че това, което правиш, е глупаво, зло или изтъркано. Значи това е добро изкуство“. С това искам да пожелая на българските писатели нови, вдъхновени и стойностни творби за битието човешко, за да има с какво да се занимават и колегите им критици.