Огнян Пнов е роден в София на 5 ноември 1952 г. Завършил е средно образование в 15-а гимназия „Адам Мицкевич“ в столицата и висше – специалност „Журналистика“ – в СУ „Св. Св. Климент Охридски“. През годините е работил във вестниците „Вечерни новини“ и „Учителско дело“, в списание „България“, в „София нюз“ на агенция София прес и др. Един от основателите на първото в България списание за мъже „Клуб М“, създадено през 1990 г.
През ноември 2016 г. в Издателска къща ТРУД излиза първата му книга – сборникът с разкази „Горчива мъгла“. Негови разкази са намерили място на страниците на списанията „Съвременник“, Везни“ и „Пламък“.
През декември 2024 г. в Издателство „Изток-Запад“ излиза втората му книга – „Играещият човек“, посветена на живота и творческата съдба на актьора Стефан Мавродиев.
От няколко години Огнян Панов е отговорен редактор на вестник „Сливнишки вестник“, издание на община Сливница.
КОЛКОТО ТОЛКОВА
Чува се бистър камбанен звън. Поглеждам „Сейкото” – двайсет и шести февруари. Неделя. Неделя сиропустна. Как да не помня рожденния си ден. И е прошка на всичкото отгоре. Хубаво, че намерих химикалка. Картон имам от кутия за вафли. От вътрешната страна е бял, става за писане. Втора седмица се мъча да пиша до сина. Не е студено. Всеки следобед през топлите месеци спя. Къде – това е друга работа. И аз искам да съм бездомник, ще ми каже някой. Така съм от три години. След катастрофата. Изгубих крак, семейство, а накрая с моята наивност – и покрива над главата си. Но се родих. Говорим си, че на човек му трябва малко. Но чак сега видях, много малко му трябва.
Живея под един свод, дъга от камъни и бетон. Отдолу се протяга черен път. Безлюден. До мене минават тръби на парното на новия квартал ”Царски”. Топля се, но никой не ми носи сметката. Нямало безплатни обеди. Да, бе. Но не съм свалил като крадлив циганин обшивката на тръбите. В края на красивите кооперации има две лъскави кофи за боклук. Мои са. Други ги мързи да ходят до тях, за мене така е по-добре. Храна, колкото искаш. Поизпръхнал хляб, плодовете поомекнали, леко прокиснал фреш, нахапани пилешки кълки, пшеничени кълнове. Полезни, сочни… В близкия биомагазин ги е страх за годността. Тука няма обслужване, нерви, намален грамаж. Някоя и друга капка олио се стича от празните бутилки. Два кашона кълнове изядох, сушени водорасли… и не помня какво още. Срокът им бил до утре. Добре. Аз си ги ядох две седмици. Имам хладна каменна ниша по-нависоко, кучетата не достигат. Котки няма. Ако сега ми премерят кръвното, захарта или стреса, съм супер. Здраве на френски легионер. Насам не идват други боклуци като мене, щото съм сприхав. Викали ми Протезата, Куция… Шантавия, имаше защо. Правя цирк. Но минава. Не смеят. Живот мил. Един ден гледам, две циганки идат насам. А точно тогава куче ми изяде филията с пастет… Понякога истински избухвам. Отвънка много не ми личи, но нервите ми са по-тънки от тензух. Без майтап. Гръмнах кучето. С един самоделен пищов. Ничий. Стоеше си в дупка под свода. Имам чувството, че и други са го ползвали. Циганките мигом завиха обратно.
Сводът е огромен, повече от десет метра висок. Суха зидария, като мостовете по Виа Понтика. Но рядко минават хора. Страх ги е. Иначе е пряко за метрото. Четирийсет и шест години живях в цивилизацията. Да ѝ пикая на тая цивилизация. Какво ми даде? Сърдечна невроза, камъни в бъбреците, захар, увеличен черен дроб, а не пиех. Докато накрая разбрах кое е най-скъпото. Не златото, не информацията, а свободата. И тишината. Не се продават. Нямат цена. Подритват ги. Аз пък си намерих в огромно количество и лапам. Като гладна маймуна. Чета само каквото донесе вятъра. Стига ми.
Е, усещам празнота. Човешко е. Имам дете. То има баща, но ето къде съм. Нямам телефон. За какво ми е.
Затова сега пиша това писмо. На детето. Ще го пусна в кутията направо. Той е на десет, всичко разбира. Ама завои като моите, как да ги разбере. А животът го учи на шаблони – къща, кола, училище, матури, майка, татко, сандвич, вечеря, целувка… сънища. Не. Те не влизат в шаблона, слава Богу.
Като малък ме учеха на труд, не ме мързи. Ето и сега – събрах пари. Три месеца ги стискам. С протезата не е лесно. И само двайсет лева. Малко е. По двайсет и няколко стотинки на ден, като погледнеш. За някого може да е смешно. От хартия, бутилки, пластмаса. Не пуша. Е, понякога, като видя голям фас, изпушвам го. Най ми е гот да не е загаснал, не му търся огънче. Ако е с червило, опъвам още по-силно. Особено ако е ментов – ммм…
Не съм и сънувал, че така ще стане. Никой не ме търси за нищо. Който ме познава и да ме види с тая брада… А нося и шапка. Дреме ми. Иначе е течение, студ. Ако стане нещо, лекарства няма. Организъм. Ако се справи, справи. Виждам, всяка година изчезват хора. Затова навличам каквото ми падне, по-добре. Няма пролет, няма лято. Като изхвърлят лошо вино, пийна, не съм умрял. Не обичам да си правя кефа насила. Като пият всеки ден, какво.
Жена ми всеки месец идва да ме моли. Да съм се приберял. Заради детето. Да, бе. И да живуркам във всекидневна лъжа. Никога. Моето весело беше миналата година, като опънаха лятно кино наблизо. Е, викам си, пари нямам, поне звуци. Един ден надничах по-отблизо и собственикът ме загледа. Умен човек, много не говори.
– Гледа ли ти се? – и ми се подсмихва.
Май съм преглътнал два-три пъти. Срам ме беше. Хем ми се искаше, а повече ми се щеше да потъна в земята. Видя, че не се моля. Не усуквам. Моята гордост и сега ми яде главата, но винаги си е с мене. Моя си е. Пазя си я.
– Влизай. – ми вика.
Не си усещах протезата. Летях. И така – цял месец. Сега всеки ден си спомням филмите, друго не ми трябва. Кой ли е виждал стогодишни бездомници. При кофите живота е кратък. Но си е истински живот…
Моята циганка пак идва. „Моята“ е силно казано. Един ден ми хвърли око и отърване няма, не че се оплаквам. Веднъж онзи от киното ни пусна и двамата. Тя не разбра всичко, ама ѝ беше хубаво. Идва, като се сети, а тя често се сеща. Дига ония остри, черни, дълбоки очи… и мълчи. Понякога ми става смешно. Нали не знае много думи. Ама очите ѝ колко думи знаят…Езикът ѝ, розов като на млада коза, бавно обикаля издутите ѝ устни. Закача ме. Артистична. Вътре в нея – огън, песен, музика, смях безпричинен… Но и болка, и страх, човек… Иска някой да я прегърне. Жена. Ама жена и нещо. Кошмар. Ама сладък. Скоро трябва да е прехвърлила трийсетте. Фурна. Който е влизал в гореща фурна, знае. С циганка все е различно.
Та за киното. Главата ми още бръмчи като стара киномашина. Натъпках я с красиви работи. Един от филмите направо ме сгъна. Гледах го четири пъти. Измислен, написан, направен. „Колкото, толкова”. И смешен, и тъжен, и сладък, и кисел, като циганска любов. Романтичен, точно за мене. Казва той на сладката Хелън – ти ме правиш по-добър. Ама как го казва… Велик Джак Никълсън. Всички трябва да му лъскат обувките. Ако имах пари, щях да му направя тука, отгоре на дъгата, паметник. Хем ти гали сърцето, хем го стиска. Като топките, стиснеш ли… Ох! Затова филмите са истински и неистински. Аре, бе, пак се просълзих. Рано ми е да подсмърчам, не съм престарял.
Като ми се припуши, излизам. Отивам накрая на сградите и стоя на тъмно в един безистен… Оживено. Вървят прегърнати. Тичат, скачат в метрото… За къде бързат тия хора? Опъват времето на всички посоки, а то е толкова изтъняло. Подмятат го над главите си, сякаш е тесто за баница. Не е за всеки това. Не е по силите ви, хора! Това им казвам. Ама пита ли те някой.
Пак се чува камбанен звън. Подканя да си прощаваме. Какво по-трогателно, по-мило и по-истинско. Младият свещеник в църквата пее: „Ако простите на човеците съгрешенията им и вам ще прости небесния Отец. Ако ли не…”. Но аз съм сам, от кого да искам прошка. На кого да дам. А и самолюбието ми е в повече. Болките ми са стари, негодуванието ми се затри някъде, а омразата ми е засъхнала като мастилница от Освобождението. Ех, време е да попиша малко… дете ми е.
Но защо не чувам камбаната. Май съм задрямал.
И вече нищо не ме боли…