Петя ЦОЛОВА за новата книга на Стоян ЧОБАНОВ „Жълтата стая”

Това е необичайна във всяко отношение книга – и като съдържание, и като начин на осъществяване, и като личностна ангажираност на автора й Стоян Чобанов, с текста и идеите, които тя носи. Книгата е озаглавена „Жълтата стая”, а под заглавието вместо жанрово определение е написано „Книга-пациент”. Това е шестата поред книга на един актьор, писател (член на Съюза на българските писатели) и журналист. Т.е. артист в широкия смисъл на думата. Предизвикателствата, в добрия смисъл на това понятие, започват още от обратната страна на титулната страница, където пише: „Всеки, който не споделя общата лудост, го смятат за луд.” Следва въведение от 20 реда на автора, които веднага показват, че ще се говори истината, без страх от предразсъдъците. Ето извадки от този кратък авторски увод: „В няколко периода от живота си, смутен от несъвършенствата на обществото, ми се налагаше да потърся медицинска помощ. Бях настаняван за лечение в различни психиатрични клиники. Хората на изкуството на деликатни.”. И по-нататък: „Творецът е смятан за луд… Там (разбирай в психиатрията) се срещнах със свръхсензитивни индивиди, които също не бяха в състояние да понесат случващото се навън, в нормалния свят”. Смелостта и освободеността да бъдеш откровен докрай, веднага ме спечели. Помислих си, че тези две качества, съчетани с наличието на талант, вече обещават нещо стойностно. И не се излъгах, а ми мина през ума: „Свестните у нас, смятат за луди” (разбира се цитирам Ботев).

И така, попадаме заедно с автора в психиатрията или казано на разговорен език – в лудницата, за да видим незабавно почти, че всъщност от една (обичайната всекидневна лудница на живота ни) сме попаднали в друга – затворена, сурово и на моменти жестоко ограничаваща до абсурдност естествените душевни нужди и желания в името на… лечението на душата. Жълтият цвят е навсякъде (отвътре и отвън) „жълтото е еднообразно като живота в нея” (психиатрията), казва авторът. Ще прескочим миризмите, носилките, трикратно вземане на хапчетата под зорък контрол, въобще пълната липса на свобода тук. Но има и още нещо очебийно. „Лекарката мрази симпатичната млада сестра, главният лекар  си изкарва на заместника, той – на редовите лекари. Те – на сестрите, сестрите на санитарите, а санитарите – на болните”… Май по доста познат от външния живот начин се затваря кръгът на професионалните и личностни отношения. Гаврещият се с болките, груб и всесилен сякаш санитар, изведнъж се оказва страхливец, който, заплашен, става жалък подмазвач и прислужник на заплашилия го. Две теми за размисъл вече са изведени веднага пред читателя. Но те няма да останат две, а ще станат много, много повече. За тази цел авторът дава последователно и периодично думата на своите безименни герои, означени като: Полковникът, Синът, Поетът, Аз, Наркоманът, Самотният, Страхливият, Ексхибиционалистът, Алкохоликът, Проститутката-магистралка, Циганката (обект на непрекъснат побой от съпруг-пияница), Зоофилът, Боксьорът, Политикът… Всички те разказват съдбите си – безхитростно и откровено, стигайки неосъзнато до причините, които са подкопали психичното им здраве и в крайна сметка са ги вкарали в психиатрията. И тези съдби, манталитетът и прозренията, (където ги има, при по-интелигентните) като пъзел, съставен от разноцветни парченца, постоянно се нарежда нашироко, но и в дълбочина до дъно, за да очертае ярко най-големите и най-болни проблеми не само на нашето общество, в преход, при който нищо ново не се случва, но да очертаят и параметрите на ужасните проблеми на целия съвременен свят. Невъзможно е в това кратко изложение да се обхванат всички теми и проблеми, от които тази, едва сто страници книга, просто пращи по шевовете. А между монолозите на обитателите-пациенти, изведнъж, само привидно, без връзка с предходния текст, се появяват документални извадки от преса, книга и пр., които, без всякакъв коментар, дават на читателя обобщението, заключението, извода, посоката за размисъл, в който всеки ще стигне докъдето му позволява интелектът и чувствителността. Един от най-ярките образи е Полковникът. Воювал доскоро като офицер на наши рейнджъри в мисия, преживял там ужасяващи случаи ще каже: „Докато си там, си стегнат. Просто не разбираш за какво става дума. Знаеш, че трябва да убиваш, за да не те убият. Няма добра война, да знаете. И няма прави. Всички те убиват. И никой не може да каже чий живот е по-ценен”. На друго място пак той ще заяви: „Ако не беше дошла демокрацията, нямаше да знам, че защитаваме интересите на богатите. А умират винаги само невинните.” Подир един от монолозите на Полковника следва документална справка за мълчаливото споразумение между Чърчил и Сталин на 9.10.1944 година, така наречената „Процентна сделка”, когато двамата всеизвестни държавници се споразумяват за нула време за съдбата на Балканите, определяйки в проценти своите сфери на влияние там. И това става, прехвърляйки си един лист и един син молив, с който Сталин мълчаливо дава с една изписана дума своето съгласие на предложенията на Чърчил. Цинично, спокойно и небрежно, те се разпореждат със съдбите на милиони хора. Така казаното от Полковника добива нови измерения.

Друг герой на Стоян Чобанов е Синът. Той е частен случай на бездушно, грубо и лишено от обич отношение на баща към неговия син, когото пренебрегва, обижда и бие за щяло и нещяло. Баща-сатрап вкъщи, който обаче е абсолютен послушко пред Партията, която се оказва по-важна за него от собственото му дете. Както обобщава Синът: „Беше толкова послушен, че не можеше да обича”. И това е отново тема за размисъл за читателя. Поетът пък ще каже: „Изкуството е нещо, което организира хаоса и му дава смисъл. То изгражда и доорганизира човека, като го прави по-човек”. И още: „Аз искам да обичам. И да ме обичат”.

Политикът е цинично откровен: „Винаги съм мечтал да стана политик, защото те не работят. По цял ден се мотаят в Парламента и получават пари. Постоянно се карат, ама на ужким. И вече не е важно да имаш образование. Може да си най-обикновен просяк – щом си послушен, хубавият живот ти е в кърпа вързан”.

За другите герои, които са не по-малко красноречиви в съжденията си, уви, няма да има време да говорим. Но непременно трябва да се отбележи, че въпреки сериозността и драматичността на изложението, то не подтиска, не лишава от човешка надежда и не дотяга нито за миг. Животът кипи в него – истинският живот – неподправен, ужасяващо грозен понякога и прекрасен друг път.

В края на книгата влиза и една любов (макар и мимолетна) и една любовна нощ между водещия разказа и пациентката Елена – интелигентна и красива млада жена. Всичко е описано изключително деликатно, красиво и вълнуващо. Точно след това върховно преживяване Той е изписан от болницата. „Тръгвах си влюбен – ще каже. – Според докторите с подобрение, но аз си мислех, че съм напълно здрав. Любовта посещава само здравите и ги прави щастливи”. И отново обрат – след изреченото „Сбогом, Елена”, нощта пада рязко като Гилотина. Двамата всъщност се разделят завинаги. Следва само кратък цитат от Мартин Скорсезе: „Съвременният човек, е излъганият човек.” Но у читателя въпреки това, струва ми се, остава да звучи настроението на цитата от песен на Бийтълс: „Всичко, от което се нуждаем, е любов”, цитат, с който завършва предговорът на тази книга. Но за изключителната сензитивност на автора и за сложността да опишеш колизиите на човешката душа, това не е достатъчно. И Чобанов ще ни изненада още веднъж – с един ред на цяла страница, последната преди съдържанието, който ред, обратно на заявеното в предговора, гласи: „Тази книга е изцяло плод на „болното въображение” на автора. А самото съдържание, прочетено като акростих отгоре надолу ни съобщава: „Само Болка, Тъга, Горчилка и Малко Любов, Защото Няма Свобода.

Е, въпросите след прочита на книгата остават несравнимо повече от отговорите, но ако беше обратно, авторът сигурно нямаше да се казва Стоян Чобанов, този неспокоен, съчувстващ на човека и търсещ писател.