Емил ИЗМИРЛИЕВ
ИВАН Стоянов намери чувство за хумор в двора на фирмата.
Вдигна го от земята, поотупа го малко от прахта и се замисли. Ето, каза си той наум, някой си е загубил чувството за хумор и сега се чуди как да го открие. А в днешно време без чувство за хумор си направо заникъде. И то не е, да кажем, старо, изпомачкано, изпокъсано от употреба, като неговото, а съвсем ново, неупотребявано на вид. Само с дупчица от карфица в горния десен ъгъл. Някои хора си закачват чувството за хумор с карфица, ама ето на, пак си го губят…
Иван Стоянов реши да направи съобщение по радиоуредбата на фирмата. След половин час прозвуча гласът на секретарката на директора: “Намерено е чувство за хумор в двора на фирмата. Който го е загубил да се обади на Иван Стоянов, стая № 13, третия етаж.“
Съобщението имаше поразителен ефект. От всички отдели към стаята на Иван Стоянов се стекоха служители от двата пола, които се кълняха в майка си и в баща си, че са загубили чувството си за хумор във фирмата и настояваха незабавно да им бъде върнато, защото без него били направо за никъде, а и съкращания предстоят… Обади се лично директорът. Тия дни заминавал на симпозиум в Копенхаген. Нашата страна имала традиции в областта на хумара и сатирата и те трябвало да бъдат защитени на международната арена. Позвъниха и от Министерския съвет. От НАТО и от Европейския съюз се интересували дали имаме чувство за хумор. Иначе можели да ни изключат… И нека Иван Стоянов бъдел така добър да донесе чувството за хумор лично на министър-председателя, а то щяло да бъде употребено от правителството за националните интереси, така да се каже…
Иван Стоянов се видя в чудо и реши да се отърве от чувството за хумор. От намереното, естествено, защото неговото му вършело чудесна работа, а и никой не се интересувал дали има чувство за хумор…
На другата сутрин постави намереното чувство за хумор в кутия за обувки. Завърза пакета със синя панделка и, когато излезе на улицата, уж случайно го изпусна…
– Господине, господине, нещо ви падна – чу се зад него женски глас.
Иван Стоянов не се и обърна, а хукна да бяга.