Емилия КАМЕНОВА
Историческите романи винаги привличат вниманието с възможността да се възкреси един свят, който е отшумял, но в него има съдби и събития, разкриващи проблеми, неможещи да застинат във времето. Различията в подхода са безброй и винаги има какво да се добави. Изключително ценно е съчетанието между професионалния историк и писателя, пуснал сондата назад през годините. Разбира се, напълно възможно е човек да тръгне към миналото не със съответното образование, а изкушен от него, като е подготвен със сериозен изворов материал, за да изгради впечатляващ корпус. И в двете посоки галерията от автори е с потенциала на свръхобемна библиография.
Обръщаме се към две книги на режисьори, които са избрали реставрацията като принцип на изображение. Владо Трифонов със „Суета, суета…“ извежда на преден план Иван Вазов и изключително проблематичните му отношения с Пенчо Славейков. Партнират като персонажи Стоян Михайловски и Мара Белчева. Композиционната рамка е разговорът между Вазов и Михайловски в кафене „България“. Първата част е многословна и подходяща за камерен театър с търпеливи зрители. Тя тежи от фактология, за да разкрие биография и лични отношения. Накрая класиците преминават към бързи обобщения, за да приключат в ненатрапчив порядък. Историята на Мара Белчева – лична трагедия, дворцов живот, отношенията с Пенчо Славейков е представена коректно – в духа на съхранените текстове за епохата. Няма място за изненада – интерпретирани са съществуващите документални ориентири. Различен е подходът към Фердинанд – представен е едноизмерно, като се разчита на масово известните му действия. Появяващото се негово писмо до престолонаследника репликира безкрайно спорната с автентичността си книга „Съвети към сина“. Подобен тип изповедност е удобна за фикцията в епистоларността, но всъщност е спасителен пояс, за да се заявят убеждения, като се разчита на монтажа на текста в структурата на цялото.
Между тези разговори и описания средищно място заема литературната война между Вазов и Славейков, преминаваща през оценки, зад които също прозират пребродени периодика, спомени, мемоари. Същото се отнася и за интимния живот на участващите. Естествено, темата за разминаването с Нобеловата награда за литература намира разгърнатото си изложение. Всичко е литературна история, но това е привидно. От масива факти, съчинения и кореспонденция е извлечен сюжет, който преповтаря базисни трудове. Романът не може да се приеме и като документален, защото категорично откроени документи в него няма. Той перифразира известното. В такъв случай закономерно се поставя въпросът кой е адресатът на книги като тази, защото тя не е изолирано явление в поредната вълна от романи, кореспондиращи с историята. Специалистите нямат нужда от преговор. Незапознатите набързо ще си изградят представа, но конспективно се повтарят факти в зависимост от авторовата селекция. В този смисъл самите ползвани издания имат нужда от преиздаване със съответното озвучаване на тяхната самобитност. В пространството от многогласни вариации те трябва да бъдат изведени на преден план. А който може да пресъздаде духа на времето и неговите ярки образи – да го направи.
Другата книга е на Веселин Тамахкяров – „ Тайният приятел на Каравелова“. При нея връзката авторов текст – ползвани извори е повече от смущаваща.
Интригата започва от заглавието. Името на Екатерина Каравелова в медийното пространство обичайно битува като майка на Лора и последвалите изстрели в отношенията на дъщеря ѝ с Яворов. Същевременно тя е жената държавник в сянка и заедно с това публична личност, която се вписва във земетръсни събития от националната история, като завоюва позиции и на международни форуми. Потърсената формула за тайния приятел е много привлекателна, защото още със заявяването си носи различния привкус. Тук се избягва от традиционното мъжко обкръжение около Екатерина Каравелова, за да се разкрие неизвестният. Христо Джапунов също не е случаен човек и тръгва от низините на социалната драма, не постига мечтаното образование, преминава през занаятчийството и безкрайните усилия на самоукия, за да постигне златен медал на Пловдивското изложение през 1892 г. и след две години бронзов медал на Международното изложение в Анверс. Той има своите приближавания да Екатерина Каравелова, но остава фигурата в сянка, която помага. Това е и фикцията в неговия образ. В романа стои зад човека, преобърнал делото срещу Каравелова.
След опита да бъде убит Стефан Стамболов, когато жертва става финансовият министър Христо Белчев, сред многото задържани е и Петко Каравелов. Екатерина Каравелова пише писма до представителите на Великите сили. Тя е подкрепена и от съпругите на други задържани като Милица Орошакова и Ана Георгиева. В романа те са само маркирано присъствие. Заради тези действия обвинението е в предателство – извършена е държавна измяна. Очакванията са Екатерина Каравелова да получи най-тежката присъда. Веднага трябва да се подчертае, че този тип действия на дамите не са прецедент. Авторът на първата биография на Стамболов, английският журналист А.Х. Биман, полага щрих, че след ареста на Коста Паница, който е движещата сила на съзаклятието за детронирането на княз Фердинанд и свалянето на правителството, жена му е ходила при чуждестранните агенти за подкрепа3. Посъветвана е от Екатерина Каравелова.
Официалната фактология за съдебния заседател, допринесъл делото срещу трите дами да се обърне, Стефан Калъпчиев, е много оскъдна. Понякога и името му гравитира и ако в романа е Стефан Калъпчиев, то той е назоваван и като Калпакчиев1, като с това име се появява и във възпоменанията на самата Екатерина Каравелова2. Двусмислено е, ако позицията му е толкова определяща, да се греши как се казва. Разбира се, това е понятно, след като става дума за един на пръв поглед напълно обикновен човек, макар че заради своята почтеност е убит и криминалното престъпление остава потулено. Предполага се, че според съдебните протоколи името му е проверено. Въпреки това, погледът към детайлите насочва към нееднократна неустойчивост на фактологичната основа. Според романа тогава, когато Христо Джапунов отива в Москва, подпомогнат от Евлоги Георгиев, за да следва в Императорското техническо училище, което не се случва заради Освободителната война, той е дълбоко впечатлен от руската столица. Само че тогава столица на Русия е Санкт Петербург. Оставяме го без коментар, но такива недоглеждания поставят под въпрос не само фактологията на книгата, но и инвенцията. Това в пълна мяра може да се отнесе към атентата. Джапунов знае за подготвяното покушение срещу Стамболов и много драматично изживява целия развой на събитията, който става за него морално бреме. Различните съпътстващи битови детайли са изпълнени с лекота, но те по-скоро затормозяват повествованието, защото запълват една второразредна конфликтност. Поне устойчиво в съответствие с изворите присъства как русенският митрополит Григорий е посъветвал обущаря Стефан да действа по съвест и авторът тук ги е следвал дословно.
Ако се тръгне към незримото, в романа голяма роля за това има преди всичко именно Христо Джапунов. Той намира път към сърцето на приятеля си, въпреки че преди да промени убежденията си, Стефан Калъпчиев е твърд стамболовист. В тази част на книгата е и голямата свобода на интерпретацията. За да се постигне доближаването до образите, се налагат сюжетни линии за двамата приятели, като всяка носи своята драма. Христо Джапунов изживява нещастната си любов, а Стефан Калъпчиев има съдбата на човека без свобода, който изстрадва насилието след голямата загуба в семейството си – убийството на майка му от башибозуци. Той също може да се извиси над общата обущарница със своите артистични изпълнения на пан флейта и книгата с притчи, която чете. Авторът защитава тезата за духовни хора, потънали в едно компромисно битие, които се разбират с малко думи. Идеята е да се направи нещо съществено, но преди идеята за изобретението идват големите събития.
Същинският проблем е, когато вниманието се насочи към личностите, които предизвикват водещото отношение. Те са трима: Петко Каравелов и Екатерина, Стефан Стамболов. Конфликтът е между тях е изключително сложен, защото освен личните отношения се намесват държавните интереси. Петко Каравелов има белетристичния малшанс да бъде представен доминиращо през рецепцията на жена си, а след това и от спомени и косвени наблюдения на Христо Джапунов. За него се мисли, разсъждава, дават се оценки, зад които прозират познати източници. Недоосветеността на образа му не позволява да се разкрие същността на историческото му присъствие. Натежава описателността, а концептуалността напълно отсъства. Портретът му стига до научнопопулярното.
Още по-категорично проблемите се отнасят за Стефан Стамблов. Той е в центъра на конфликта, но него го няма. Спестен е като присъствие, а ако се използва речникът на Бай Ганьо, може да бъде наречен „бясното чудовище“. Тъмната му сянка е над цялата страна и саморазправата с всички противници е на ход. Не е трудно толкова противоречива фигура да бъде квалифицирана в целия спектър на негативизма. Стамболов правораздава, издевателства, диктаторства, върши стопански престъпления. Само че той реално съществува и в тази белетристична версия личната му гледна точка я няма. Така се стига до една свръхтенденциозност. Достатъчо е дори да се погледне неговият дневник, за да е ясно отношението му към семейство Каравелови. Петко Каравелов е „луд човек“, езикът е най–големият му враг, а най-добрите му приятели използват Екатерина за протекции4. И още много други факти, които разкриват сложната ситуация в държавата и мястото на политическите мъже. На финала на романа изпъква явното затруднение как да се приключи с мястото на Стамболов в цялата история и присъствието му в обществения живот на България. Преминава се към публистичен текст, който е уместен за документален филм, но на фона на цялата драма е бързо излизане от драматичния възел. Той докрай си остава едностранчив. Всъщност централната фигура е обречена да няма възможност да изрази себе си. Това прави присъствието му тенденциозно и неубедително.
Петко Каравелов е основният опонент в този сблъсък между държавни интереси, авторитарна воля и лични отношения. Той е в центъра на цялата история, но позицията му на жертва го поставя в пасивна позиция. Около него гравитират събития и отношения, ала определяща остава отправната система на Екатерина Каравелова. Така личността му е лишена от собствената стойност на историческо присъствие, а е в зависимост от това как отделният персонаж ще го открои. Предпочетен е лесният начин. При неговия образ прозира познатата историческа фактология от общ порядък, но не се стига до фигурата на Строителя и заедно с това истината за човека, който се отличава изключително от колективния портрет на българските политически мъже. Резултатът е, че Стамболов изцяло е лишен от дълбочината на явните и скритите мотиви за решенията си, а Каравелов е ситуиран в пространството на описанието. Разривът между тях, последвалите решения на Стамболов, при които бивши съратници стават врагове и са отстранени – убити или затворени в Черната джамия – има много сериозна документална основа, която реално съществува. От нея може да се изгради изключителен драматичен сюжет, а не фактът да се опише накратко и да изпъкне моралният апломб как е възможно да се случи всичко. Възможно е и то има своята многопластова аргументация.
В центъра на романа естествено е Екатерина Каравелова. „Тайният“ приятел е паралелният разказ, но той присъства з а р а д и самата нея. Тя е представена в два плана. Първият я разкрива в битието ѝ. Това е рискова зона, защото фамилиаризира образа ѝ и е много относителен. Проблемът се отнася за всички ярки фигури, влизащи в полезрението на историческия роман. Отделните детайли са любопитни, тъй като „надникването“ винаги е изкушаващо, но те остават далече от контекста на житейската ситуация. Истината е, че обичайно се запомнят точно битовите подробности, които могат да бъдат произволни. Вторият план вече е към Екатерина не вече като майката, приятелката, но като съпругата на държавника. Тогава и започват ретроспекциите. За тях трябва да се уточни, че са предпочетени изцяло като изясняване на предисторията за героите, но повечето лъчи са насочени към нея. Неприемливото е, че те разчитат на първоизточника и буквално го преразказват. Това е всичко друго, но не и белетристика. За образа на Екатерина Каравелова други са си свършили работата.
Ето няколко успоредици.
За Стамболов:“Екатерина не изпитваше симпатия към бившия революционер. От първия момент, в който го опозна, смяташе, че е необразован простак с мания за величие. Когато веднъж, без да ще, подслуша как разказва за безбройните си, крайно недостойни и примитивни любовни подвизи, тя окончателно се отврати от него. Признаваше, че когато заговори, има способност да предизвика симпатия към себе си, но когато мълчеше, личеше, че е човек, от когото може да се очаква всичко.“(Тамахкяров, с. 8)
„По едно време зачух в антрето гласове – у нас рядко денем вратата се заключваше. Стамболов запита за мъжа ми, за мене. Не се постесни, че ни няма, и се разпореди да турят самовара и приготвят чай. И веднага той и компанията (покойните генерал К. Кесяков, О. Панов, Никифоров и Р. Петров) влязоха в столовата. Аз се намирах в спалнята – съседната стая, без възможност вече да мръдна наникъде, тъй като друг изход из нея освен през столоваята нямаше. До сервирането на чая се почнаха разговори главно между Стамболов и Кесяков – каквито дотогава и след това никога не бях чувала. Разправяше Стамб[олов] за разни свои связи с жени и подробно за последния си роман с г-жа З., не щадеше думи, дати и подробности из развитието на този роман, достиганието конечната цел и бързото разочарование.“5
„ Говореше хубаво, но кой знае какви дълбоки мисли не изказваше. При това в лицето му още тогава ме порази, че има двоен израз – кога говори и кога мълчи, кога го гледат и кога мисли, че не го виждат.“ 6
За княз Батенберг: „Арабаджибашията Мустафа ага, тартор на боклукчиите, обеща съдействието на десетина турски пехливани. Целта беше, когато срещнат файтона на княза , да разпрегнат конете му и в хамутите да се впрегнат пехливаните, като по този начин градът щял да окаже особена почит на Батенберг. На пехливаните обаче не им се влачеше файтонът на българския княз и бяха дошли само трима от тях. Когато пристигна лъскавият файтон на Батенберг, те разпрегнаха сред овациите конете му и нахлузиха хамутите на вратовете си. Напънаха се… но каляската не помръдна. При втория им опит да потеглят само паднаха чалмите им. Редакторът на местния вестник прикани русенските опълченци, които бяха най-отпред, да се впрегнат и да помогнат в дърпането на каляската. На тях обаче идеята също не им хареса. Редакторът отиде при знаменосеца им и направо му заповяда да се пъхне в хамута. Опълченецът се поколеба, но се подчини.“(Тамахкяров, с. 150-151)
„Пехливаните на арабаджибашията Мустафа ага, които той обеща на подполковник Логвенова, тие пехливани, които ние видяхме да седят турски около кладенеца, щом владиката Григорий свърши своята реч, тие си подадоха чалмите измежду отбраната публика, водени от жандарми, и завзеха място на първа линия от двете страни на княжеското коние.
… Бързат бедните турци един през други, кой по-напред да завземе мястото на кон, а рошавите им чалми, които не търпят твърде бързи движения, изпоразвиха се.
Стоил Попов …
… Естествено бе, че погледът му не може да падне на никого други, освен пак на хероите от Шипка – опълченците, които бяха се наредили близо до князовите кола, начело с Геца, който държеше разкошно трицветно знаме в ръка.
- Гецо, остави байряка настрана и поведи момчета[та] да направят една чест на Н. Височество! – каза той и почна да тегли знамето от Гецовите ръце.
… И Гецо пречупи врат най-после.“ 7
За Петко Каравелов: „Той е предвождал – заяви гордо по детски Екатерина и разказа историята. Когато Петко пресякъл с русите Дунава, го назначили за вицегубернатор на Видин. Обикалял поверената му околия и разбрал, че сърбите се възползват от безвластието и се опитват да завземат крайгранични български земи. Тяхна войска се била настанила в градчето Кула и се разпореждали като у дома си. Петко вдигнал отряд казаци от военния гарнизон и ги повел, без да каже на руския генерал. Препуснали и атакували градчето, той предвождал отряда. Гонили сърбите до границата – очите ѝ се навлажниха и за да прикрие вълнението си, добави с друг тон: – За наказание го преместили в Търново като окръжен управител.“ ( Тамахкяров, с. 245)
„Той често обикалял губернията. Когато веднъж бил при Кула, влязъл вътре и видял, че населението е чисто българско. Намислил да присъедини Кула към България и намисленото било смело извършено с един взвод казаци, предводителствани от него. Оттогава Кула е откъсната от Сърбия и си остана българска.
За привидно наказание на тоя произвол княз Дондуков Корсаков го е преместил за вицегубернатор в Търново.“ 8
В навечерието на сватбата с Петко Каравелов: „Когато се видяха пак привечер, Петко сподели виновно на годеницата си, че колкото пари е имал за сватбата, ги е дал на снаха си за съдебното дело срещу Жейнов, който се опитвал да присвои печатницата на брат му. Екатерина въздъхна и го прегърна, макар да знаеше от роднините си, че младоженецът трябваше да купи роклята ѝ за сватбата, както и на майка ѝ, и на сестрите ѝ. Спомни си, че има почти нова синя копринена рокля, която можеше да превърне в булчинска, а на майка си и Мариола вече беше купила. Когато им показа как ще бъде облечена на сватбата, двете я убеждаваха, че не е добре булката сама да си прави роклята, защото през целия живот сама щяла да се грижи за себе си.“ ( Тамахкяров, с. 205 – 206 )
„Булченска рокля без друго той трябвало да купи, също на майка, на двете ми сестри трябвало от него да има дженфезени рокли – черни. Тие пазарлъци ме ядосваха. Защото аз знаех, че колкото пари бе Каравелов донесъл за сватбата отидоха в джеба на Ната, за да заведе процес с Жейнова за печатницата на Любена. На отрез се отказах от всякакви булченски рокли, защото си имах една нова синя копринена рокля, която можеше за венчавката да ми послужи, още повече, че Кар[авелов] като че ли искаше тая церемония да се извърши на село Гагале. Мене ми бе безразлично. Но дженфезените черни рокли се купиха от Каравелова, за да се внесе мир в нашата размирена дотогава уж примирена къща. Майка се оплаквала на леля Сийка Илийчовата, често очите ѝ бяха червени от плач: „Не било на добро, кога булката сама си правела роклята, целия живот сама за себе си ще се грижи!“ 9
За Иван Евстратиев Гешов: „Иван Гешов бе втори братовчед на Петко, но Екатерина бе усещала враждебността му към себе си и съпруга ѝ. Все пак преглътна унижението и го помоли да говори с Евлоги Георгиев за заем от 4 хиляди лева срещу ипотека на къщата им. Той ѝ поднесе съчувствията си за присъдата на Петко и тежкото ѝ положение, но каза, че милионерът не може да отдели пари в момента, а и такива ипотеки не прави. Не ѝ предложи да даде от собствените си.“ ( Тамахкяров, с. 281)
„В кабинета ме приеха бай Иванчо и Марийка.
… Аз разправям, разправям, а бай Иванчо и Марийка се споглеждат. Мисля си: „Ти изхаби всичката работа с дрънкането си, но толкова по-добре – нека знаят, че за всичко се следи и всичко се знае.“ Нищо не ме спря и много доволна и весела си тръгнах при всичката увереност, че „бачо Евлогий след писмото, което му отправи бай Иванчо, ще отговори, че под ипотека заем не дава или че свободни пари засега налице няма.“ 10, 11
С изреждането – дотук. Никой няма намерение да прави каталог на препратките. Такъв е авторовият метод и той го следва там, където може да се опре на конкретно познание. Може да се съжалява, че редактираната илюстрация е изместила концептуалността. Фикционалната линия не може да тушира цялостния ефект.
Подобен тип романи е имало и ще продължават да се издават. Докато се очаква поредната поява на книгата събитие на историческа тема, ще тържествува популярното. Но и то има своята аудитория, която трябва да се уважава. Въпреки това – започнахме с Иван Вазов и Пенчо Славейков, завършваме с Екатерина Каравелова – техните личности нямат нужда от свободен преразказ.
1 Кьосева, Цв. Първите дами на Царска България. София, УИ Св. Климент Охридски, ДА „Архиви“, НИМ, 2010, с. 21.
2 Стефан Стамболов и неговото време. Непубликувани спомени. Съст. Стателова,Е. И Р. Попов.София ИК „Детелина“,1993, с. 112.
3 Биман, А.Х. Стамболов.Биография. София. Наука и изкуство. 1990, с. 145-146.
4 Стамболов, Ст. Дневник. София. УИ „Св. Климент Охридски“.1991, с. 14-16.
5 Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии. София. Наука и изкуство. 1984, с. 120.
6 Спомени на Екатерина Каравелова. Изд. На ОФ. 1984, 132.
7 Стоянов, З. Превратът. София. Изд. Български писател.1994, с. 146-149.
8 Като антична трагедия, с.72.
9 Спомени на Екатерина Каравелова, с. 83 – 84.
10 Стефан Стамболов и неговото време, с. 121–122
11 Стателова, Е. Иван Евстратиев Гешов или трънливият път на съзиданието. София. АИ Марин Дринов. с. 75.
