НОВ ПОГЛЕД КЪМ ЙОВКОВИЯ ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ

Продрум ДИМОВ

 

 

 

Това се е постарал да направи Панко Анчев в едно от последните си заглавия – „Йордан Йовков.“, което издателство „Захарий Стоянов“ предложи  наскоро на читателите. Името на този наш автор е безспорно знаково сред представителите на съвременната ни словесност. В течение на няколко десетилетия той остави след себе си внушителна поредица от значими изследователски литературоведски  произведения, които трасираха пътя на едно ново критическо направление в националното ни литературно битие.

Панко Анчев е ерудиран автор със солиден творчески опит, който броди из дебрите на художественото слово, търсейки да открие важни детайли, незабелязани от критическото око на литературоведите и отсъстващи от критическата книжнина. Силно впечатляващ е философският подход  в общуването му с художествените произведения. Всяка негова творба носи стилно-езиковия почерк на мислещия, вглъбения анализатор, който съзнателно и целенасочено избягва да повтаря добре познатите ни и известни оценки за автори и техните издания.

Със същия изследователски хъс Панко Анчев тръгва да дири трудно уловимите художествено-естетически достойнства на Йовковото литературно творчество в книгата си „Дълг и чест. Йордан Йовков.“ Според автора Йовковият свят изглежда по-красив и изящен от реалния, макар че големият писател винаги се е стремял да не го украсява. Погрешно е да се мисли, че Йовков идеализира нещата, търсейки красивото, нравственото, извисеното и благородното в така нареченото от критика колективистично общество.  Авторът не намира, че Йовковият свят е идиличен, патриархален, консервативен. Твърде показателен според него е образът на Сарандовица, която дължи всеобщото уважение на гостите в хана не на собственическото си самочувствие, на физическата си красота и обаяние, а на атмосферата, която е създала в Антимовския хан, от правилата, съблюдавани прилично и от бедни, и от богати посетители.

Същинската сърцевина на този изследователска труд ни отвежда към анализите и разсъжденията на автора върху най-значимите творби, оформящи творческия облик на Йовков. И тя естествено започва от разказите и повестите за войната.  В своите интерпретации Панко Анчев се спира и на невероятната хуманност на Йовков, намерил за потребно да заселва творбите си с хората от социалното дъно, отритнати от така често споменаваното от критика колективистично общество. Тези хора –  захвърлени, живеещи покрай кръчмите, дюкяните, чифлиците, са носители на много човечност, нравствена красота и покоряващо добродушие. Затова и Серафим, Рачо, Люцкан и пр. – всички те се открояват с вътрешна чистота и будят симпатиите на колективистичното общество. Неслучайно Панко Анчев ни връща към тях – Йовков е изградил техните образи с особена симпатия. Бедата сега е там, че тези разкази остават чужди на съвременния читател, обременен от недъзите на днешното безчовечно време.

Заел се да ни внуши своите виждания, авторът отделя специално внимание на творбите от зрелия период на Йовков, наредили го сред най-влиятелните и силно въздействащи писатели още през 20-те години на миналия век. Затова немалко страници от неговите тълкувания са посветени на сборника „Песента на колелетата“, създаден при престоя на писателя в Букурещ, където той, за да се освободи от напиращите в паметта му добруджански преживелици, ги превъплъщава в уникални художествени творби.

Съществен дял в книгата заемат  върховите  творби на Йовков – „Старопланински легенди“ (1927), „Земляци“ (1928), драмите „Албена“ (1930), „Милионерът“ (1930), „Боряна“ (1932) и др. Съвсем съзнателно той разсъждава дълго върху персонажите от великолепните „Старопланински легенди“ и успява да покаже размаха на критическото си дарование да навлиза и в недосегаемите и най-напрегнатите сакрални дълбини на човешката душевност. Тук сложните образи на Шибил и Индже са разкрити в невероятно емоционално-драматични мащаби. Хайдушкият главатар Шибил, довчерашен необуздан, жесток грабител, издевателствал над беззащитното население с разбойническата си свита, най-неочаквано се прощава с вкоренената си агресивност, притиснат от неукротимата си любов към красивата Рада. В своето целокупно творчество големият писател винаги е изразявал преклонението си пред красотата и обаянието на жената, но в този невероятен интимен сблъсък на своя персонаж, психическото напрежение прехвърля всякакви познати и допустими граници. Коравосърдечието, омразата и арогантността са заставени да отстъпят пред любовта. Едва ли в нашата литература има творба, която да издига на такава висота това велико чувство. Панко Анчев не случайно поставя акцент на тези свръхнапрегнати, свръхдраматични преживявания на своя типаж, за да извиси магическото облагородяващо въздействие на истинската, покоряващата обич.

Със съвършено друга мотивация е подходено от критика  при анализаране  поведението на Индже. В този случай главатарят на хайдушкия бандитизъм, свързан с неизброими грабежи, причинил мъки и страдания на безпомощния народ, е подгонен от собствената си съвест, която го принуждава да се откаже от престъпното си битуване и да се превърне в народен защитник. Дори само създаването на тези два образа – на Шибил и Индже, е достатъчно, за да ни убеди във високите творчески измерения на големия белетрист.

Пътувайки из това интересно повествование на Панко Анчев, оставам с впечатление, че той, за разлика от всички негови колеги от миналото и днес, насочва своя поглед към други, непознати, поне за мен, посоки. В това ни убеждава включената в книгата глава „Демонът на властта и ангелът на разбирателството“. Доста изненадващо звучат на пръв поглед думите му: „Великият писател постоянно се занимава с това как и защо е устроено по този или друг начин обществото, кои и какви хора са неговите водачи.“ И надълго и нашироко разсъждава върху характера на властта, чието присъствие усещаме едва ли не осезаемо във всяка Йовкова творба. В този ред на мисли авторът, ръководейки се от днешната действителност, има основания да търси и да открива нейното присъствие и в Йовковия свят. И  сам разкрива нейното присъствие в поведението на персонажа в повестта „ Жетварят“. Нещо повече – връща ни към немалко конфликтни ситуации в творчеството на писателя, които досега са заобикаляни и пренебрегвани от литературната критика. Нямам намерение да се спирам на основателните му тези, но мисля, че Панко Анчев отваря нови врати пред оценителите на художествено-естетическите качества на Йовковото творчество.

Паралелно с това Панко Анчев е поставил отново на чувствителните си везни екранизирания роман „Чифликът край границата“, който разглежда като край на Йовковия свят. Едно произведение, останало шедьовър в духовната ни съкровищница, връх в най-престижната ни белетристика. С нескрита тъга се е върнал и към незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, приел такава участ поради внезапната смърт на неговия родител.

Не по-малко интересни са и неговите разсъждения върху драмата „Албена“. Тя е  разглежда като „грях, възмездие и покаяние“ на героиня, която винаги ще вълнува обществото ни с високите си човешки стойности. В критическото полезрение на Панко Анчев се появяват и пиесите „Милионерът“, „Боряна“,  „Обикновен човек“. Затова той обобщава: „За разлика от прозата в драматургията си Йордан Йовков изобразява един объркан, разбъркан и почти разрушен свят, който се нуждае от възстановяване и ново подреждане.“ Едва ли обаче е възможно колелото на историята да се върне назад. Този ход на събитията, макар и да се посреща нееднозначно и от писателя, и от критика, има необратим, закономерен характер, което не означава, че налагащият се морален разпад не разтърсва тогавашната действителност, неусетно започнала да изпраща в миналото скъпи добродетели, крепящи устоите на колективистичното общество.

Обект на авторовото внимание са и статиите, споделените мисли, бележки и писмата на Йовков, които дообогатяват неговия житейски и творчески портрет.

Новият труд на Панко Анчев, посветен ва Йовковото творчество, е несъмнено нов подход в оценяване на творческото наследство на едно от най-ярките ни белетристични имена. Авторът открива и пропуска през аналитичната си мисъл неуловени досега детайли и замисли, които Йовков е вложил в сюжетно-тематичен план, в своята градивна концепция и творчески намерения при изграждане в идеен и художествен аспект на разнообразната образна система в творбите си. Особено силно впечатляващи са разсъжденията на автора върху стремежа към властта, което е поведенческата характеристика на голяма част от персонажите.  А всичко това придава безспорно приносен характер на новото заглавие на забележителния ни литературовед.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post КУЛТУРЕН КАЛЕНДАР НА СБП – АПРИЛ
Next post „ОБИЧ РАЗДАДОХ, ОБИЧ СЪБРАХ…“