Николай Шопов е съвременен български писател и публицист. Роден е на 08.07.1946 г. в с. Главиница, Пазарджишка област. Завършил е специалностите История и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на поетични книги и участник в антологии на съвременната българска поезия. Негови книги и стихове са преведени и издадени в Русия, Сърбия, Молдова, Албания, Румъния и други държави. Занимава се с превод на поезия и проза.
Автор на множество изследвания и публикации в областта на литературната история, изобразителното изкуство, управлението на духовната сфера и по обществено значими проблеми. Анализатор на актуални политически проблеми.
Носител на орден „Св. Св. Кирил и Методий“, на националните награди за поезия „Слав Хр. Караславов“ и „Иван Нивянин“. Носител на наградата „Македонски книжовен Дедал“ .
Николай Шопов е член на: Управителния съвет на Съюза на българските писатели, редакционната колегия на списание „Орфеева лира“, Славянската литературна и артистична академия.
СЪЛЗА ЗА БЪЛГАРИЯ
На Иван Есенски
Над прахоляците – вълчи вой.
Бели са сенките
на луната избеляла.
Повалените знамена са
възправени
в ранг на кръстове.
Безименни –
като всичката ни традиция.
България – моя болка и тъга,
като една песен,
в която нотите плачат.
Моля Него за прошка,
а се улавям,
че пепелищата ти измолвам;
че ме задавят небесата ти
от клетви престъпени;
че се белеят
на историята ти костите
в паметта ни твърдоглава.
Ти си цялата от повторения.
Ти си цялата от репетиции.
Да му мислим ние,
тъкачите.
И гордостта ни – изтъканата
от заточенията на Яворов,
от бягствата на хъшовете,
от маждраци и барабани!…
Майчице!
Падат сланите есенни
по уморените ти ливади.
Време е
и ти да си кажеш думата –
достатъчно те надвиквахме!
Жива душа не се мярка отколе
и по околните пътища
за Околчица.
Народът
сам си отглежда вълците
и сам си облизва раните.
ГРОТЕСКА
Самотата е събрала
хилядите на площада…
Тъжните палачи молят
смъртниците за пощада…
Смях пресекващ, гневна радост,
суета, трамваен грохот…
И висим като над пропаст
в сбърканата ни епоха.
Хиляди сме: разпилени
водоравно, вододелно –
колкото сме понародно,
толкова и поотделно.
Всеки в себе си увиснал,
сам си меси самотата:
нещо като паяк, който
с мрежа плаши светлината –
и върти, и омотава, и накрая
сам се хваща –
сам, като Давид, улучен
от прочутата си прашка.
А отвътре ни дълбае
страх: от глад, от смърт, от старост;
но животът милостиво
и безлично ни повтаря…
Паяжинките проблясват,
птичите криле се връщат –
всичко си върви по пътя,
всичко е едно и също.
Носим кръста си, копаем
каменистите си ниви…
Всеки сам си е убиец,
всеки сам си е спасител.
Всеки сам избира – да е
или зрител, или клада…
Самотата е събрала
хилядите на площада.
ЗЛАТНАТА ПЪТЕКА
На Сули Сеферов
С ангелския полъх на косите,
с плахата усмивка –
цялата като дантела
от потръпващ въздух…
Откъде започва и къде пресича
времето оплетено, годините,
златната пътека на живота?
Откъде извира,
та тече през звездния прозорец
и се лее в стомната, в която
жаждата ми утолена ляга
като камък в спомена за Вардар?
Вие се и в златните ѝ сенки
бялото платно Биляна бели –
девет люти рани все превързва,
тебе все покрива, ой соколе!
Тича подир писани каруци
между слънчогледи с медни пити,
в дъждове от синци и звънчета
в облаци от нацъфтяло детство…
Златната пътека на живота!
Помня само как поех по нея,
как престана времето внезапно –
с ангелския полъх на косите,
цялата като дантела
от потръпващ въздух…
ПРИБОЯТ НА ДУМИТЕ
Както под кората на думите
тече и се плиска живото чувство –
така е под кожата ми душата невидима.
Виждам как се предава, как млъква прибоят ѝ.
Нищо и никакъв атом, а всичко е в него!
Знам и какво ще се случи
на тоя упорит Картаген –
хоризонтът е вече брадясал
от мачтите на римските кораби.
Люшват се пламъци, ханибалите падат,
тържествуват жестоките цезари –
сеят сол и затъпкват –
да не никне надеждата…
Не оставят дори пепелища от тая душа.
Няма свидетели.
Всъщност не е станало нищо наяве –
само вятърът носи безадресните облаци;
само разнася дима на годините влюбени;
само солта е затъпкала
моите пътища млади.
И само
от всичките мои сражения
ми е останала шепата думи –
кората, под която
тече и се плиска душата невидима.
Виждам.
ПРИЯТЕЛЮ
На Любомир Левчев
Ти бе така добър да ме поканиш,
където каниш птиците на гости.
Но как се вие тази остра стълба,
как все по-стръмни стават стъпалата!
Сломена е душата ми,
пречупени крилете ми
и с всяка стъпка
небето се снишава безпощадно –
и виждам, че вървя по него…
Когато си избирах тази участ,
нима съм знаел как е непосилна!
Сега не искам вече
да съм птица –
когато с всеки устрем
ме притискат
безкрили хоризонти
и, когато
един отдавна уморен човек
се е запътил просто да те види,
но без да знае, че върви към рая…
Приятелю!