ОТНОВО ЗА МАЙСТОРИТЕ
Този Либико Марайа!
Този фантастичен илюстратор на „Дивите лебеди“! (Колко още години ще нося въпросната книжка във въображението си като жълт туристически куфар, не знам). Но защо това впечатление? Защо са тези спомени? Какво точно е направил Марайа, за да ме държи вечно в своята орбита? Мечти и действителност – това ли е направил? Може би от действителността е нарисувал мечти, а от мечтите е изградил идеалния модел на света. Своя идеален модел. Моя. Може би вашия.
Да го кажем така – не е ли всъщност истинският кон, вихрогон? Не е ли „оловният войник“ най-преданата стража? Не се ли превръщат пред очите ни грозните патета в лебеди? Коя е по-реалната реалност? Световъртежните висини или грапавият път под краката ни? Въображението или ежедневието? Непосредствената детска радост или предпазливата опитност на възрастните? Кое от тях е истинско и кое ни подвежда? Какво желаем, за какво мечтаем, защо живеем? Храната е нужна, обаче искаме музика. Облечени сме, но някой там рецитира стихове. Вървим по пътя, а в краката ни каца врабче. Слушаме – а не чуваме. Гледаме – и сме слепи. Живеем – в царството на мъртвите.
Бащи и учители, може ли тя, красотата, да говори на разбираем език?
Една случка: във Варшава, на поредния конгрес на мира през 1948 година, българският художник Владимир Димитров-Майстора се срещнал с Пикасо. Имало там една хубавица и Пикасо викнал:
– Хайде да я нарисуваме!
И седнали да я рисуват двамата. Работата на Майстора не е запазена (след малко ще ви кажа защо), а на Пикасо е фотографирана. Една действително хубава жена.
По това време Пабло Пикасо вече е известен като „бащата на модернизма“. Светът се търкаля в краката му. Ако нарисува молив, с парите от картината си купува кола. Ако нарисува залез, се премества в нова вила на Лазурния бряг. Той наистина е най-големият. Най-екстравагантният. Най-търсещият и работливият. Изграден от кубчета фантазия, ирония и презрение. Натъпкан до хрилете с дързост и сух барут. Взривоопасна смес от енергия, прозрение и запалени факли. Амбициозен като Сизиф. Похотлив като кентавър. Изящен като тореадор. Любопитен като сврака. Човекът, който твърди, че винаги прави това, което не може, за да се научи да го прави.
Нисък на ръст, тънкокръст, арогантен.
Двамата с Жорж Брак работят заедно, умуват, осъществяват прехода от „аналитичния“ към „синтетичния“ кубизъм, развяват знамето на модернизма чак ей там, до последния етаж на замъка. Светът повече не може да си представи раждането на модерната абстракция без Пабло Пикасо.
И обратно – в онези години българското изкуство изобщо не познава европейския авангард. Нехае, спи си в утробната поза на простодушието. Реализмът и академизираният експресионизъм са върховете на планината. Е, чели са, че в Европа нахлува нова вълна, че старите дрехи се сменят, но отзвукът от бляскавия марш на авангардизма по европейските столици достига до България като далечна светкавица на хоризонта, недоловима, безобидна, дори без гръм. Владимир Димитров-Майстора не знае нищо или почти нищо за новите течения „кубизъм“ и „сюрреализъм“, младата естетика, наречена „модерна абстракция“, за него е Terra incognita.
Той обикаля красиво наредената изложбена зала, взира се изпитателно в платната на Брак, Аднре Бретон и на останалите, впечатлен е до болка от новия свят, който разлистват очите му, но не е изплашен. Познава себе си. Отчита своята изостаналост, съгласен е с новите открития, преоткриването на Сезан е урок за бъдещите му дни.
Това не му пречи да е роден „с четка в джоба“.
Господ, или който там е главният интендант, здравата е натъпкал раницата му. Майстора е в състояние да започне с перо от единия край на платното и да завърши в другия, без дори за миг да наруши композицията. Не живее в голяма столица, пребивава на село, в Шишковци, Кюстендилско, не познава най-новите навеи. Но рисува на воля, не се подчинява на нищо и никого, до рамото му нощем стои някой, чието име не желае да назове. Последните му увлечения в живописта са женските образи. Жени с круши. Жени без ябълки. Ябълки с жени. Жени без круши. Жени с ябълки. Жени без дрехи… Пардон, това не е негова работа.
Но ето – сядат двамата да рисуват. Абсолютно, неимоверно различни. Великият Пикасо и Майстора от Шишковци. Разбира се, веднага се струпват зрители. В изложбената зала светват още прожектори. Такова състезание се вижда един път в живота. Да напомним – жената е много красива. Разбира се, оживлението е голямо, сред зрителите могат да се различат познати физиономии. Там е руският писател Иля Еренбург, голям почитател (и приятел) на Пикасо. Там е Бертолт Брехт. Там е председателят на френската Академия, Жан-Мишел Мерино. Присъстват още – Жюл дьо Севинье, известният критик, чиито статии забиват пирони; Збигнев Подолски, шеф на най-голямата галерия за изобразително изкуство в Източна Европа; големият меценат на изкуството, американецът Уил Фрост, и – хайде да не изброяваме всички – още страхопочитаеми имена.
Пикасо е в настроение, присъствието на публиката го въодушевява. Работи бързо, подхвърля закачки на жената, която използват за модел, за минути привършва картината. Скача от стола и галантно показва на публиката, че ѝ е позволено да се възхити. Струпват се пред картината, мълчат благоговейно, не дишат. На платното жената е изобразена като кубична конструкция, миловидното ѝ лице е показано в доста фриволен план. Усмихва се сладострастно, по дължината на високо преметнатия крак пълзи черна жартиера, тя прилича на вълчица и на мадам Шанел едновременно. Конструкцията на тялото е леко приведена – един поглед към огледалото. А огледалото е празно. Празно като отдавна изоставен колодрум.
Големият испански художник пристъпва пъргаво до Владимир Димитров-Майстора, надниква за миг над рамото му, след това бързо се отдалечава. На лицето му е изписана усмивка. Докато публиката все още е застинала пред изумителната му творба, той грабва за ръка жената модел и изчезва с нея зад кулисите. Вероятно ще я заведе в кабинета си (милостиво отпуснат от галеристите), за да ѝ разкаже приказката за страшния Кумчо Вълчо и онази малка хедонистка – Червената шапчица.
Тези негови действия изобщо не впечатляват публиката. Знаем си го Пабло.
Но Майстора е изумен. Майстора е слисан. Майстора не може да повярва на очите си. Може ли така? Каква е тази слободия? В неговото село такова нещо не може да се случи. И вече притеснен, продължава да рисува. Щом се е захванал с една работа, ще си я довърши. А дали някой се интересува от неговата картина, или не, е отделен въпрос.
От само себе си се разбира, че почитаемата публика отдава нужното уважение. Тя търпеливо изчаква Майстора да положи последната мазка, а когато най-сетне е готов, също така почтително се струпва пред платното. Майстора стои отстрани с наведена глава, дългата му побеляла коса пада пред очите, никой не може да види изражението му.
– Погледнете! – посочва платното председателят на френската Академия. – Но това е ябълка!
– Да! – подкрепя го известният критик дьо Севинье – Най-обикновена ябълка.
– Жалко – бързо вметва Брехт.
– Дори не е кубична! – възмущава се тихичко Уил Фрост, големият меценат.
Владимир Димитров-Майстора отмята дългата си коса назад и сега вече наблюдава всички около картината. Лицето му е слабо, изпито, прилича на стародавен светец.
– Кажете, господине? – задава му въпрос председателят на Академията, Жан-Мишел Мерино. – Това ли е вашата представа за красота?
Майстора хвърля един последен поглед на собственото си произведение. На картината жената модел е показана като съсредоточена берачка на плодове. Ръката ѝ е протегната към клоните над нея, а в клоните… (О, в клоните!)… в клоните се гуши голяма, есенна, червена ябълка.
– Да – отговаря Майстора на въпроса. – Това е моята представа за красота.
– Но тя се разминава… не, няма да говоря повече – отказва се по средата председателят на Академията.
– Тази нарисувана жена дори не прилича на модела! – отсича вместо него дьо Севинье.
Майстора отстъпва малко назад, сега картината сякаш изгрява в освободеното пространство.
– Физическата красота е ефимерна – обяснява той. – Всяко нещо може да я повреди и всяко действие може да я заличи. Примерът беше пред нас, няма защо да го коментираме. Аз мисля така. Не е важна красотата на жената, важно е кой я гледа. Ако я гледат очите на Пабло, красотата е една. Вижте това празно огледало! Ако я гледам аз, е друга. Есента се спуска над лозята. Ако я погледне Леонардо, тя ще се превърне в единствения геометричен център на света.
– Моля?
– В Мона Лиза.
– Аха! – подмята иронично Уил Фрост.
– За съжаление – продължава Майстора, без дори да му обърне внимание, – във вашата изложбена зала красотата, както я разбирам аз, не е на почит.
– Я повторете! – намесва се ядосано Збигнев Подолски, шефът на галерията, защото решава, че това е упрек към организаторите. – Как така не е на почит?
– Затова ще си я взема! – съобщава безстрастно Майстора, след това посяга към картината и с едно само движение откъсва червената ябълка от клона.
Всички гледат като треснати, а той поизбърсва ябълката о панталона си, за да я почисти от капчиците терпентин и от прахта на живота, и тя засиява в своята червена окръгленост. После я пуска в джоба на широкото си пардесю и с големи крачки напуска залата.
Ето затова картината не е фотографирана!